Отец Валдер Валдермайер

От Атанас Маринов

Този отец беше истинска сензация за онези, които твърде много вярваха в религията и възлагаха дълбоки надежди на някакви отвлечени блянове. Светият мъж беше дошъл в Бремен от Саксония.

Той обилно пиеше бира, обичаше красивите жени, и дори устройваше оргии, подобно на много други монаси. Но всичко това вършеше тайно, за да пази доброто си име.

Валдер четеше много. Той беше запознат със всички клонове на християнското учение и можеше лесно да опровергае всеки неверник кое всъщност е най-правилно. Това му създаваше много проблеми с Църквата, защото хвърляше петно върху доброто й име с многобройните си прояви.

Въпреки разнообразните си пороци, отецът не беше точно лош човек. Но пословичната му алчност му пречеше много. Жадуваше да спечели много пари!

Когато пристигна в този град в далечната хиляда петстотин двадесет и втора година, беше повече от готов да се замогне и да докаже, че от него ще излезе нещо повече от обикновен свещеник. По онова време градът беше част от прочутата Ханзенска лига – съюз от богати селища, силно отдадени на търговията.

В по-ранни етапи от своя живот, отецът се беше занимавал със всякакви дреболии като присвояване на общински земи, заменки на църковни имоти, задяване на селските хубавици и не на последно място с окултизъм.

Не щеше и дума, че светият пастир беше повече от вещ да се преобрази в една цяла палитра от образи.

Но да се върнем на Бремен, които освен всичко друго се славеше и със пищно украсената сграда на кметството. Именно тук отецът за първи път създаде своите делови контакти. Като представител на кардинала, той беше определен да раздава индулгенции на килограм, но да опази реномето на църквата достатъчно добро от гледна точка на нейната непоколебимост да се разправя с инакомислещите.

Индулгенциите бяха почти най-доходоносният църковен бизнес, откакто всеки можеше да получи опрощение за всичко. Друг също печеливш бранш се оказа и раздаването на архонтски титли.

Отецът беше храбър мъж, мускулест, красив, с широки рамене, и яки крака, с които беше пришпорвал няколко различни коне докато най-накрая стигне до новото си местоназначение.

Той знаеше, че трябва да успее на всяка цена.

Мечът висеше на пояса му за всеки случай. Добре обучен в ръкопашен бой, той отлично си служеше с него и носеше къс, но много остър испански нож в ботуша си. Просто за всеки случай.

Бремен по това време беше един от водещите градове в Европа. Начетеният монах добре знаеше, че още император Вилхелм I беше дал сериозни права на този град. Оттам насетне за период от има-няма шест века градът само просперираше и славата му растеше. В миналото мащабните военни и пиратски набези в Балтийско море бяха една от основните пречки пред несметните богатства, дебнещи отвъд океана. Но със създаването на лигата, правилата се промениха. А Ханзата беше нещо много хитроумно. Търговците даваха мило и драго само за да са част от цялата игра. Огромни печалби стояха точно под носа им. Отец Валдер беше чувал, че политическите въпроси в този град се оправяха по същия начин както и навсякъде другаде по света – с кесия, пълна с пари, и много влиятелни приятели.

Яхнал дорестия си кон, той влетя през градската врата, убеден, че ще успее да се справи с поредната си тежка задача.

Слезе от животното и реши да остане в една стара страноприемница. Знаейки, че и в градове като този джебчиите няма да му простят, а ще приберат кесията му, той приготви меча си и го сложи под възглавниците си.

Набирането на средства за Църквата беше въпрос на престиж за всеки монах и Валдер нямаше право да каже “Не!”.

Разюздаността на неговото поведение понякога беше повече от очевидна, но отецът предпочиташе да поспи, а после да се занимава с богоугодни дела.

Влезе вътре и си поръча от най-добрата бременска бира. Момичетата не се посвениха да се предложат на божия служител, въпреки че някои от тях се опитваха да пазят благоприличие.

Валдер си избра две, с които да прекара нощта. Жените кротко го последваха, впечатлени от физиката му. Виното се лееше като река. А отецът щедро раздаваше златни монети. Късно вечерта – около полунощ – той усети че отвън някой шепне и се готви да нахлуе в стаята.

Окултното му знание щеше да е от полза и той извади малък смарагд, който носеше зашит в ревера си. Мигновено всичко се изпълни със задушлив черен дим, който бързо се просмука и под вратата. Това явно разколеба нападателите му. Някъде отвъд се разнесоха викове “Пожар! Страноприемницата гори!” И той имаше възможност да се измъкне незабелязано. Установи, че красавиците бяха задигнали част от парите му. Не проумя защо не бяха отнесли всичко – най-вероятно се страхуваха да не го събудят, пък и липсваше доста злато – не по-малко от десет златни франка. С толкова злато можеше да се купи кон и каруца, а дори и малка сергия на пазара.

Валдер се опита да проясни съзнанието си и да се върне към първоначалната си мисия. Трябваше да подкупи едни убийци, които да се разправят с противниците на кардинала час по-скоро, преди нарушенията на търговския съюз да излязат от контрол. Свещенослужителят имаше откъде да вземе нужните пари, но искаше да бъде пестелив, за да не привлича излишно внимание. Е, среднощният гуляй беше едно малко изключение! Дори и един божи служител имаше право на развлечение!

Предстоеше му малка аудиенция и беше по-добре за него да даде правилните отговори.

Кардиналът пътуваше инкогнито, но по случайност беше в Бремен по важни политически въпроси.

Богатата обстановка у Негово Светейшество беше повече от впечатляваща. От всичко лъхаше тежък разкош в готически стил, който определено се запечатваше в съзнанието и оставяше посетителят безмълвен.

Валдермайер веднага доложи какво се беше случило:

- Из града върлува брутален психопат, който плаши търговците и чрез платени лъжци твърди, че Негово Светейшество е оттеглил подкрепата си от града.

- Това не е вярно, драги ми Валдермайер – ти много добре знаеш какви са истинските ни цели. Между впрочем, дочух за малкото ти снощно приключение. Но ти е простено предвид важността на мисията ти – прокашля се кардинал Джовани Салвиати. Той беше на поста едва отпреди няколко години, но гореше от нетърпение да покаже достойнствата си. – Богатите флорентински дворове искат търговията да не спира. Знаеш, че Ханза, е обединение на немските търговци, но те не бива да държат настрани своите флорентински братя. Това не е добре за бизнеса.

- Ще се опитам да се справя с тази напаст – рязко се изказа отец Валдер. – Не случайно ми дадохте изключителни правомощия. Карнавалът във Венеция би трябвало да е започнал и Вие просто би следвало да сте там.

- Този психопат не е обикновен убиец – той знае много добре какво прави и защо е дошъл точно в Бремен. Можеше да е навсякъде другаде.

- Разбирам, че трябва да пипам деликатно – намеси се Валдермайер. – Очаквайте резултати от мен в най-скоро време.

Той се обърна и дългото му наметало се развя. Приличаше на граблива птица, пусната да хване и умъртви плячката си.

Кардиналът беше дошъл “на гости” заедно с някои от най-доверените си хора. Наоколо стояха много стражи и всички те му бяха под ръка, за да удушат някой, случайно решил да наруши кодекса за благоприличие.

Валдермайер щеше да се погрижи за спокойствието на кардинала. Той беше наемник от високо ниво, а свещеническата професия просто му служеше за прикритие.

Всичко, което беше успял да научи за този садист, беше грижливо пазено в едно абатство далеч на север и той трябваше да отиде дотам, за да го проучи. Градът не беше най-подходящото място, тъй като гъмжеше от шпиони.

Валдермайер реши да смени коня си и се отправи натам. Животното беше силно и кръвта му кипеше. Свещеникът го пришпорваше здраво. Но някъде по средата на пътя конят се строполи и умря. Отецът се зачуди какво да прави. Нарами дисагите на яките си плещи и продължи към абатството.

На това абатство мнозина приписваха странни свойства – носеха се слухове, че е свърталище на демонични сили, както и че самите свещенослужители извършвали сатанински ритуали.

Валдермайер беше корав и як като бик и не се гнусеше да си изцапа ръцете, за да се справи със силите на Ада. Обаче, едно нещо го измъчваше, защо кардиналът не му даде никакви допълнителни сведения за убиеца. Сигурен беше, че до ушите му бяха стигнали някои неща, но той ги пазеше само за себе си.

Хората с високи санове винаги бяха фигури, обвити в тайнственост. Салвиати беше също такъв.

“Честолюбието му се обажда. Той иска славата само за себе си!” – помисли си отецът.

На север от Бремен по това време имаше тресавища, тъй като почвата беше крайно нестабилна.

Ръмеше ситен дъжд и във въздуха се усещаше меланхолия. Наоколо нямаше жива душа.

Отецът обаче държеше оръжието си под ръка.

Край пътя се натъкна на полуразрушена плевня. Или по-скоро на няколко греди от нея и много малко сено, разпиляно на поляната. Свещеникът не се реши да пренощува, но реши да поогледа мястото.

Долови смъртна опасност и продължи пътя си. И наистина под развалините се криеха два демона, които го преследваха още от Помона в Италия – много преди да стигне до Бремен.

Те се наричаха Валафар и Агалиарепт – два архидемона в йерархията на ада. Те бяха чули, че отецът е погнал техният психопат убиец и само факта, че не е наясно с това каква е неговата външност, го беше избавил от сигурна гибел.

Не случайно изборът им беше паднал върху Еберхарт Енглунд – младеж от разбито семейство, който дори не знаеше кои са истинските му родители.

Беше израснал в скромен пансион за подхвърлени деца в Хамбург, където усещаше огромната липса на родители. Всяка година събираше злоба срещу хората, които се отнасяха презрително към долния му произход и го подминаваха с присмех.

Отецът усещаше, че каквото и да беше зад гърба му, то щеше да го следва неотлъчно до самия край на пътя му.

Разбра също, че мечът и магическият смарагд, който беше закупил от някакъв псевдо магьосник и несъмнен шарлатанин още във Венеция нямаше да му осигури защита.

Спомни си и разгулните нощи още във Флоренция, преди да тръгне на цялото си дълго пътешествие.

Азазел беше лично изпратил двамата си слуги да наглеждат момчето, за да не направи някое богоугодно дело и така да разгневи силите на Ада. Не че, Адът щеше да убие Еберхарт за такова “дребно провинение”, но съществуваше опасност да бъде съсипан грижливо изграденият мащабен план, който беше спуснат отгоре от самия Ваал – великият херцог на Ада.

Не след дълго отец Валдер видя покрай пътя една жена, приклекнала край ранен кон. Той беше нащрек и нещо вътрешно го накара да се усъмни, че жената е истинска, но реши да се опита да заблуди силите на Ада. Това беше Алруни – вещица, променяща външния си вид, която беше изпратена да съблазни отеца, знаейки за слабостите му.

Мечът му беше на пояса, но когато жената се обърна, той беше поразен от красотата й. Напомняше му на една от неговото далечно минало. Самият той усещаше полъхът от косите на Касандра – една шармантна сладурана от някакъв парижки бардак. Въпреки бледите му спомени кожата и беше мека като коприна, а гласът и сладък като мед.

- Може ли да ми помогнете с коня, милорд? – обърна се тя към него с привиден свян.

Но Валдер не можеше да зърне очите й. Той не беше болен от романтика, а искаше да провери с кого всъщност си имаше работа. Знаеше за пъклените превъплъщения на демоните.

Приближи се полека и вдигна раненото животно. Конят изглеждаше като замаян. Очите му бяга обелени. Пяна излизаше от устата му.

Тогава леко прошумоляване се долови зад гърба на светия човек. Той се концентрира вътрешно, но запази самообладание.

- Отче, знаем какво си мислиш, но повярвай ми, кардиналът е твой враг, а не ние – долови глас, който се мъчеше да имитира човешкия и между другото му беше толкова трудно, че звучеше като стара разнебитена каруца, която се спускаше по наклон.

- Вие сте най-обикновени азазели – промълви отецът, обзет от треска. – Наясно съм що за дяволски изчадия сте!

- Грешиш като ни издигаш в ранг – каза малко по-любезно гласът. – Досега можехме да те убием, ако искахме. Но ти си свещенослужител.

Валдермайер усети пресметливото лицемерие в гласа. Дяволите не го бяха погубили не поради някакви скрупули или защото се бояха от свещеническия му сан, а навярно защото той им беше по-нужен отколкото си представяше.

- Йерархията на Ада е много по-сложна, отец Валдер. Но защо да те занимавам с нещо, което не ни влиза в задълженията. Ние сме само твои придружители и наблюдатели. Нищо повече. Така ни е заповядано.

Отецът се изуми и не повярва на думите им. Но можеше все пак да се допусне, че те го държаха жив с някаква цел.

- Ние със сигурност не сме от ордена на тевтонците, уважаеми милорд, обаче можем да ти гарантираме нещо. Няма да ти се случи нищо поне докато стигнеш до абатството.

Алруни беше приела истинския си образ. Той видя що за вещица го е молила за помощ.

Еберхарт Енглунд очакваше някого. Нервно риеше с крак, подобно на див нерез пред заколение. Беше обладан от неистов бяс. Беше получил обещание лично от Астарта – другият велик херцог на Ада, че ще бъде зачислен към дяволските сили, но при едно условие – да убие отец Валдер. Бяха му обещали още слава и богатство, ако поведеше армията на Ада срещу хората.

Бремен беше идеалното място за това. По онова време Европа се разкъсваше от политически интриги и противоречия. Към настоящия момент Флоренция беше в своя разцвет под управлението на фамилията на Медичите. Още от времето на Козимо Медичи – кланът им беше спонсорирал горе-долу всички кралски дворове из стара Европа. Това значеше едно – прекалено много хора дължаха твърде много на едно семейство. А кралете не обичаха да бъдат длъжници никому.

Силите на Ада видяха в това чудеса възможност – с присъщата си арогантност и лицемерие те решиха, че убийството на свещеник – човек на кардинала – би разбунило духовете достатъчно, за да приведат в действие останалата част от плана. Впоследствие чрез сложни интриги вътре в самата църква те смятаха да подпалят война в цяла Европа.

Абатството беше масивна сграда в готически стил с голям вътрешен двор, който изобилстваше от зеленина и предразполагаше към дискретност.

Младежът искаше да изпълни заръката. Трябваше да предаде адски кристал на свещеника, който да покаже наяве всичките му грехове и да го компрометира пред служителите на светата обител. Той нямаше намерение да влиза в директна схватка, тъй като беше наясно с легендарните му умения и огромната му физическа сила.

Свещеникът пристъпи през портата на абатството в уречения час. Демоните го бяха убедили, че и да иска, не може да се върне. Безсмислено беше да се бие със сили, които биха го погубили. Кардиналът имаше своя цел – това той видя ясно още в двореца.

Еберхарт хвърли кристала отгоре му.

Но чудно защо нищо не се случи. Не се появиха неговите провинения, нито отецът загуби разсъдъка си.

Монасите гледаха смаяно пришълеца, посмял да влезе неканен. Бързо грабнаха тоягите и започнаха да го налагат немилостиво. Въпреки вярата си в бог, те му нанесоха такъв побой, че пречупиха гръбнака му. Тялото му се беше превърнало в кървава пихтия. Младежът рухна пред погледа на отец Валдер.

Демоните зад гърба му заговориха:

- Ти, отче, си истинският избраник на ада.

Щом разбраха с какви протекции се ползва, монасите побързаха да му сложат богата вечеря и да му правят компания, докато се хранеше. Погрижиха се и за коня му.

Отецът яде малко и легна да спи, като духна свещта до леглото си. Мракът обгърна стаята.

Валафар и Агалиарепт само се смушкаха един друг. Бяха свършили добра работа. Божият служител беше убил, без да се посвени, тяхното опитно мишле Еберхарт Енглунд – младеж, който нямаше да липсва на никого.

- За Европа предстоят тежки времена, особено за фамилията на Медичите – кискаха се двата архидемона в сатанинска радост.

Вечерта, след обилната вечеря и без нито една жена, подобно на благочестив свещенослужител, Валдер се прибра в килията си. Тогава усети остра болка в ребрата си – там кристалът го беше прогорил. Усети, че ще умре и разбра пъкления план на двамата си наставници.

Демоните оставиха отеца за малко. Тялото на Енглунд беше погребано набързо, без да се вдига излишен шум, но рано или късно мълвата все щеше да се разнесе и скандалът да избухне с пълна сила. А цялата странна история неминуемо да разклати цялата църква.

Когато затвори очите си, Валдер разбра, че пропада в Ада.

Този ад имаше много кръгове и той трябваше да премине последователно през всеки един. Там разбра за истинските намерения на своя наставник кардинал Салвиати.

Зад гърба му изпълзяха двата демона. Те си бяха у дома.

- Ако искаш да заемеш място в армията на Ада, единственият начин е да влезеш в тялото на Салвиати и да правиш, каквото ти кажем.

- А ако откажа? – заинати се свещеникът.

Демоните показаха озъбените си муцуни и те се разтеглиха в някакво подобие на “мила” усмивка.

- Ще го кажа така, отче, определено не си достатъчно добър за църквата, камо ли за Рая, нека поне проверим дали си достатъчно лош за Ада. В твой интерес е да сътрудничиш.

Валдер не посмя повече да възрази. През нощта той влезе в тялото на кардинал Салвиати според уговорката.

Войната в Европа назряваше.