Ще се опитам да ви разкажа едни простички неща, които ме вълнуват, за които ме боли, защото съм човек, различаващ се от другите същества по това, че мога да мисля, да чувствам, да обичам... Ще си говорим за неща, които всеки усеща по някакъв начин и може би се страхува да бъде откровен със себе си... За това как не виждаме малките радости, които са около нас, как ги приемаме за даденост, потъвайки в дълбините на бездуховността, без дори да осъзнаваме колко страшно е това не само за нас, но и за нашите деца, които ще наследят този объркан от нас свят. Защо си мислим, че всичко това ни се полага, дадено ни е отгоре...!?  Защо, улисани във вечното бързане, не допуснем,че може би ни е даден шанс да прогледнем в духовната тъма  и да отворим сетивата си за неща, които винаги са били около нас, но не сме могли да усетим!? Или просто са подарък от човек, за който означаваме нещо и по този начин той ни го показва. А ние можем ли да го видим!? И да го оценим!? Можем ли да го направим още докато  съществува или разбираме какво сме имали едва когато го загубим!? Тогава обаче е твърде късно за каквото и да е. А ако това стане, все пак, остава една дълбока неудовлетвореност или болка дори от несподелените чувства, многото неизказани неща, пропуснатите мигове и безвъзвратно загубеното усещане за близост... А защо е станало така!? Защо сме пропуснали да направим щастлив човека до себе си, който е подал ръка и е подсказал за своите емоции и отношение към нас? Защо сме подминали, просто ей така  момента, в който сме могли с много малко усилие да му доставим радост, да откликнем на може би отчаяната му нужда за топлина и нежност? Липса на време – не, нужна е секунда за една усмивка, липса на желание – едва ли, по-скоро инертност на душата, подценяване на духовното в нас... Или може би неистовата борба за материалното оцеляване? Нима трябва да приличаме на героите на Оруел?

Защо ставаме добри само около Коледа!? Нима през другото време хората край нас са просто спътници, с които по стечение на обстоятелствата сме в една траектория? Защо добрите думи, жестове, помощта и съпричастността остават в нафталина чак до другата година? Замисляли ли сте се за това? Не е ли обидно на осми март навсякъде около нас да виждаме мъже, непохватно понесли букети с цветя само защото така е прието!? Защо само тогава? Нима майката е такава само на осми март!? И колко още механични жестове виждаме непрекъснато около нас, затънали в агонията на убитата духовност...

Неразбираем е страха от споделеното щастие, страха от хорската завист, страха от самия себе си. Защо отвръщаме на злобата със злоба? Защо е по-лесно да си лош, отколкото добър? Защо лесно забравяме приятелите си и мислим, че на света сме само ние и само ние имаме проблеми?   Защо се оставяме на инерцията и инфантилността на отчуждението от всичко и от всички? Защо е трудно да чуеш “добър ден” от непознат? Защо всеки се е затворил в черупката си като костенурка и при всеки опит за нормално, човешко общуване уплашено се прибира вътре с мисълта – тоя пък какво иска? Защо мисълта за добронамереност все повече отстъпва на страха? Накъде вървим? Това ли е целта на развитието на обществото? И  каква  ще е цената? Питате ли се понякога като печелим нещо какво всъщност губим?  Наистина ли ще се сбъднат прогнозите на фантастите за роботизираното общество? Нима Интернет общуването ще измести прегръдката между приятели!? Нима ще се страхуваме да се погледнем в очите, свикнали да се

виждаме само през монитора!? Къде остава допира на тръпнещите от вълнение ръце след дълга раздяла или споделената тишина между две целувки!? Нима ще се оставим на течението и ще се превърнем в бездуховен продукт на техническата инвазия? Всичко и изцяло зависи от самите нас, от умението ни да съхраним хилядолетните усещания за радост, щастие, пълноценно общуване, а защо не и самораздаване в чист емоционален и духовен план. Когато човек доставя радост на близкия до себе си, той чрез него се самозарежда, положителната енергия, която се създава е живителна сила за всеки човек и тя трябва да се търси постоянно. А какво виждаме около нас – мрачни хора, потънали в мрачни мисли тръгнали в духовния мрак незнайно къде... Нима на нашите деди, прадеди, баби и прабаби им е било по-лесно!? Мислите ли!? Сигурен съм, че не е. Даже напротив. Животът тогава е бил много, много по-труден. Но те са имали неща, които ние отдавна вече нямаме, а даже сигурно вече сме и забравили – простички, истински неща като човещина, гостоприемство, вяра в доброто, вяра в самите нас! Спомнете си поздрава “Дал Бог добро”! Колко простичко и колко топло, нали? И нищо не струва, нищо материално. А защо е трудно вече да го чуем?  И къде е проблемът – вън или вътре в нас? А може би и едното и другото.  Добронамереността и постоянната борба със злото е заложено в целия ни народен фолклор, което подсказва много за душевността на българина. Онази, истинската , неподправена душевност, от която май вече нищо не остана... Това им е помогнало да живеят достойно, да могат да се гледат в очите и да не се страхуват да бъдат добри!  

Хрумна ми още нещо. Защо някак си вече е прието, че мъжете не плачат, срамуваме се от мъжките сълзи, смятаме мъжката чувствителност за малодушие? Нима мъжете сме направени от друг материал, при това неодушевен!? Не е ли нормално, когато сме на хиляди километри от България и чуем Дунавско хоро, например, нещо да припари някъде вътре в теб и да не можеш да спреш сълзите!?   Отвсякъде чуваме, че само майката е тази, която дарява обич, тя приспива детето, тя му пее песнички!? Колко песни има за майките и колко за бащите? Не мога да се съглася със схващането, че бащата  по-малко обича детето си, че по-малко бди над него и че по-малко го показва.  Никога не съм харесвал общия знаменател, особено когато се отнася за хора. Всички познаваме майки, отказали се от децата си...  Както и бащи, които сами и то доста успешно,  отглеждат сами децата си... Защо тогава общото схващане трябва да е толкова едностранно?  Нима е не-мъжко да се просълзим при първата дума или първата крачка на нашето дете!? Защо трябва да се срамуваме от изблика на вътрешната емоция, която ни прави хора!? Или трябва да сме мачовци с каменни лица и пренебрежителен поглед? Ако се обърнем към старата градска песен (защо я наричаме градска е друг въпрос),  там    ще    открием   в почти всички песни бликащи чувства, сантименталност, наивитет, ако щете, и това въобще не е срамно, даже напротив, показва онази душевност в българина, за която си говорихме преди малко. “Целунах ù очите и плаках аз” – добре казано, нали? Но там се говори за любов, за истински чувства, а сега сексът не бил повод за запознанство... О, времена, о, нрави!

Спомних си една моя любима фраза – “Колко малко му трябва на човек...”  И колко трудно разбираемо е това...

Нека завърша с едно откровение в стих. Когато нещата извират от душата, няма как да не се получат. Замисляли ли сте се, че може би всяка душа е една Вселена, необятна със своите чувства, неподвластна на времето и пространството...

                     Оптимизъм

Природата човешка тъй е сътворена,

да виждаш красота и в простите неща!

В детски смях във утрин заснежена

или в балкон със цъфнали цветя!

В прегръдката на дядото със внуче,

в целувката на зимата със пролетта,

във погледа на твоето овчарско куче

и ябълката натежала в есента!

Във капката роса на жълта роза,

в зеленото на морската вълна,

в дълбокото небе по късна доба,

в самотен танц на влюбена жена! 

И малко, казват, трябва на човек –

две думи прости, споделена тишина.

Ръка протегната в напрегнатия век

и поглед потопен във  топлина !

В забързаното и припряно време,

когато всеки е понесъл своя кръст,

душата трябва радост да поеме –

иначе сме само шепа пръст...

2007                                       М М