Бел–Роуз остана, по средата на супера като ударена с мокър парцал. Нито можеше да мръдне, нито да мигне.Усети как сърцето ѝ се свива. Видя Григор, едно от момчетата на Алексей, беше в супера с някакво момиче и той се взираше в нея, вече в продължение на минута. Как да мръдне, ако побегне ще я подгони ли? Гледаха се и никой не правеше нищо. Това май е добре, трябва да е. Изведнъж онзи се отърси, поклати глава и извърна поглед. Това беше, трябваше да се разкара. Затърси с поглед Сам.Той се беше навел до хладилниците и ровеше нещо.Роуз стигна до него, като в просъница.

      – Трябва да тръгваме!

      – Чакай, искам да си взема...

Тя го затегли към изхода, зарязвайки количката.

      – Моля те! Трябва да се махна, трябва да изляза! – получи задух, започна да се бори за всяка глътка въздух. Сам я подхвана и я поведе навън. Пред колата я накара да спре.

     – Успокой се, какво става? Дишай, Роузи!

Очите им се срещнаха, нейните топли и изплашени, неговите студени и прагматични. Винаги беше толкова уверен, толкова разсъдлив. Искаше да му каже, кого е видяла, че след малко могат да ги подгонят, но от гърлото ѝ излизаха само сподавени звуци. Сам се притесни за нея.

      – Дишай, Роуз! – заразтрива гърба ѝ, обаче беше невъзможно да я успокой. Мислите ѝ се лутаха болезнено в главата, изпращаха грешна информация към мозъка и караха тялото да реагира на опасността преди да се е случила. Адреналинът взе превес над всичко. Хипервентилираше, а полицаят, вече сериозно се паникьосваше. Тя трябваше да задържи дъх, за да спре мъките си. – Не дишай! – възкликна изведнъж. – Задръж въздуха си.

Занарежда, но тя не можеше да се справи, паническата атака я хвана неподготвена. Гледаше го ужасено  звуците излизащи от гърлото ѝ бяха плашещи, това още повече я панираше. Улови се за рамото му, като удавник и го замоли с очи да стори нещо. Сам изруга няколко пъти, огледа се още толкова .

      – Роузи, съжалявам! – наведе се и я целуна, отначало леко, докато езикът му постепенно проникне в устата ѝ и намери нейният, тя задържа дъхът си, спря да се души, отпусна се в ръцете му, но устните им все още бяха допрени. Сам беше този който се дръпна пръв. Бел-Роуз премигваше насреща му.

      – Ам', да си вървим. – отвори предната врата и я остави да седне. Заобиколи колата. Отзад където тя не можеше да го види се опря на багажника и въздъхна. Леле, това беше неочаквано, по тялото му още пълзяха тръпки, сякаш електрически змии плуваха в кръвоносната му система. Не го очакваше. Какво беше това изобщо, как му хрумна? Нали свърши работа, беше го виждал в един филм, не знаеше ще сработи ли, но пък от опит глава не болеше. Ето ти и резултат, тя нямаше да му проговори поне няколко часа. Отблъсна се от багажника, където се беше разтекъл и тръгна към шофьорското място, нарочно влачеше крака, за да отложи момента възможно най- много. В колата пътуваха в пълна тишина.Не смееха да се погледнат, никой не искаше да нарушава онова усещане от преди малко. Самюел можеше да се закълне, че всеки светофар ги хвана. Това засилваше неловкото положение .Спря пред районното, чак тогава Роуз го погледна въпросително.

     – Имам малко работа. –прочисти гърло. –Ако искаш ела с мен, ако искаш ще те закарам до вкъщи и...

     – Не, ще дойда!

Двамата вървяха рамо до рамо към хлъзгавите стълби на пето.На вратата ги посрещна Андрей, друг от колегите на Сам. Двамата си кимнаха.

     – Какво го е загазил сега?

     – Питай си го. – другият двжакаше явно дъвка и оглеждаше с нескрито любопитство Роуз. –При старшия е.

Сам хвърли поглед на Роузи, но прецени че е по-добре да я вземе със себе си. Поведе я навътре. Влязоха в една малка стая с овехтяло бюро и стар двукрил гардероб пълен с папки. Вътре седеше симпатично момче с тъмна коса и дързък зелен поглед. То скочи на крака, когато ги видя, ръцете му бяха завързани отпред с белезници.

     – Братко, кълна се ченгето започна първо!

     – Ти сядай! – Роуз подскочи, не беше чувала гласът на Сам така заплашителен, а живееше в домът му вече цял месец. Момчето се подчини и сведе глава. – Какво е направил?

Старшият, седящ до парното при прозореца, скръсти ръце и погледна тъжно към Сам.

     – Кражба, дребна . Щял е да се размине с глоба, но налетял на охранителя, викнали му полиция, за да го претърсят когато изнаглял и ударил колегата.

     – Как е?

     – Нищо му няма, поразбил му е носа.

     – Малко му беше на оня педал.

Сам перна момчето зад врата, плесницата изплющя и накара онзи да се свие и затресе крак.

     – До кога ще ми създаваш проблеми?

     – Сами..

     – Калояне, млъкни! Научи се да мълчиш.

     – Ще го пусна, но е последно.Имаш късмет, че колегата е разбран и познава келеша.Но го разкарай от града.

Сам кимна, старшият отиде тромаво до момчето и му откопча белезниците. Калоян разтърка китките си и погледна нагоре към брат си.

     – Ставай, не искам да ти чувам гласа. Мълчиш в колата, седиш мирно, оставям те при майка и си тръгвам. –  занарежда плана повече заради момичето с него, отколкото заради брат си. Надяваше се да не я накара да се чувства още по-неудобно от това на паркинга.

Бел-Роуз се опита да разгледа братята един до друг и да открие прилики, но такива липсваха, може би само челюстта и двамата имаха широки челюсти, здрави. До тук се изчерпваха приликите от там и разликите. Този Калоян, беше по-дребен, слаб, имаше вид на хитра лисица. Докато брат му Самюел повече наподобяваше елитен боец от спец частите. Широки рамене, висок около метър и деветдесет, строг поглед, здрави обятия, които можеха да я скрият цялата. Разтърси глава, на къде отиваха мислите ѝ? Глупава Роуз. Извъртя си очи сама. Глупава, наивна Бел-Роуз, скъпа врагиньо, сама си правиш сложното. Облегна се назад в седалката и затвори очи, пътуваха дълго, по едно време се пробуди и видя, че са напуснали града. Не посмя да попита къде отиват, но се зарадва, че се измъкват от това ужасно място на което властваше бъдещият ѝ бивш съпруг. Развълнува се, когато видя табела за Бургас.

       – Морето! – произнесе с акцент за първи път. Сам я стрелна с очи и се подсмихна, тя се развълнува. –Не съм го виждала.

     – От къде пада тая? – изсумтя Калоян отзад. Сам прочити гърло и го погледна в огледалото за задно виждане, брат му, му показа среден пръст. Имаше късмет, че е в сравнително добро настроение, иначе би спрял колата и би го изоставил насред магистралата. След още два часа, вече навлизаха в града. Роузи се оглеждаше въодушевено и попиваше всяка подробност от украсеното кръгово. Потеглиха надолу към квартала на братята. Сам паркира колата пред една двуетажна червена къща с басейн в двора. Слезе и заобиколи, изкара брат си, влачейки го за якето към портата. Роуз ги последва тихо, като сянка. Външната врата се отвори и от там се показа червенокоса жена с приветлива усмивка, когато видя двете момчета, усмивката изчезна.

     – Мамо! – поздрави я Сам.

     – Майко. – каза ѝ другият.

Жената отстъпи назад и мъжете влязоха, а момичето се закова в преддверието.

     – Заповядайте! – покани я майка им. Имаше приятен глас, отвътре се носеше аромат на нещо вкусно, стомахът на Роузи престърга.

    – Благодаря! – кимна и прекрачи.

     – Аз съм, Стефания!

     – Роуз, Роузи. – усмихна се, вътре беше доста уютно, всичко беше ново и различно от апартамента на Сам, цветно.

      – Приятно ми е с кого от двамата сте, кажете че е Сами.

Роуз кимна, докато оглеждаше, като хипнотизирана една красива картина с ангели на нея в коридора. Сам се върна и поведе Роуз обратно навън. – Хайде, Роузи!

      – Чакай, няма ли да останете? –подвикна жената.

      – Мамо...

      – Моля те!

Сам си пое въздух и го задържа, погледна към момичето. Тя го гледаше с широко отворени очи.

     – Роузи ще имаш ли против?

Тя поклати глава. – Виж майка си!

     – Чудесно! – жената се оживи. – Оставете си якетата на закачалката, сега ще донеса чехли. Роуз също се усмихна, доброто настроение на Стефания беше заразително. Съблече якето си и остана само по едно тънко боди без ръкав и изтъркани сини джинси. Подскочи веднъж от вълнението, което я завладя. Сам се засмя, плитките ѝ подскочиха с нея.

-Майка ми има това въздействие върху хората. – обясни, когато тя го погледна стреснато.

-Радвай се, че можеш да я виждаш! – скастри го момичето и влезе навътре. Сам се помота още малко, преди да я последва. Все още се чувстваше неловко след онова, а тя нямаше подобен проблем. Не можеше да не се замисли колко ли пъти някой я е целувал без позволението ѝ, колко е страдала или е била насилвана? Може би беше грешка да я води в дома си. Но тя изглежда се забавляваше, седнала пред камината вече разговаряше със сестра му.

     – Бате! – момичето скочи на крака ѝ се метна на врата му. Той я пое и я завъртя във въздуха, после я целуна по главата.

     – Как си, бръмбар?

     – Какво е направил пак Калоян?

     – Не питай, оправихме се. – усмихна ѝ се и я перна по носа. – До къде си с проекта?

     – До края, имам шестица!

     – Браво! – полицаят забеляза как Роуз ги наблюдава и се усмихва, стана му топло отвътре. В погледа ѝ имаше само чистота. Беше неподправена, естествена. Вече почти нямаше следи от пръстите на Алексей на шията ѝ, въпреки това още носеше дрехи с високи яки. Днес изглеждаше особено млада и безгрижна, като изключи малката паник атака, всичко си беше наред. Така и не му каза какво я е предизвикало. Калоян се беше качил в стаята си, Елена се занимаваше с гостенката, а Стефани го повика в кухнята, уж искаше помощ. Знаеше какво следва, щеше да го подложи на разпит. Що се отнасяше до майка му, тя ръководеше най-добрият криминалистичен екип в областта. Баща му, светла му памет, също беше полицай. От дете и Самюел мечтаеше за това. За него думата дълг не беше табу, вярваше, че майка му ще прояви разбиране по отношение на Бел-Роуз, дори можеше да го посъветва.