Смелост било да "разголиш" душата си, но е агония да пазиш всичко в себе си и да не го споделиш. Аз не се имам за смела - напротив, аз осъзнавам че съм слаба, защото страдам и не мога да се преборя със страданието. Аз съм жалка, но все пак не агонизирам, защото ми е достатъчно, че страдам и не мога да го задържа в себе си. Не знам дали е вдъхновение или е просто от мъка, но ми остава единствено да пиша, да разкрия това, което ме мъчи, това което ме изгаря. Не знам дали писането ще ми помогне, но е единствения вариант да направя нещо, за да си помогна и може би малко ще ми олекне, че съм споделила. Ето моите несвързани мисли, свързани в текст и спретнати, за да бъдат разбрани...
***
Тихо е. Разхождам се сама по пустата улица. Градът е потънал в мрак. Звездите ме наблюдават от високо, притихнали следят всяка моя стъпка... "Къде отиваш?", сякаш питат те. Луната, обляна в сребро е затаила дъх и с немия си поглед пита: "Къде отиваш?". Мрака ме притиска в обятията си, но неспособен да ме удържи, плахо пита: "Къде отиваш?". Дърветата свеждат клони към мен, цветята грациозно надигат сънливите си чашки, вятърът пробягва и разнася аромата им..., празните прозорци, заключените врати, камъчетата под краката ми..., всички ме следят, питайки: "Къде отиваш?". Сърцето ми, спряло от болка, ограбено и разбито, с последен дъх пита: "Къде отиваш?"...
Къде отивам?... Не знам. Просто вървя и не мисля, не чувствам... Не виждам нищо и нищо не чувам, спирам и да дишам... И просто вървя..., блуждая. Аз съм просто един дух, появил се от нищото, търсещ смисъла на всичко... Толкова въпроси, толкова копнежи, толкова любов и надежда... и сега нямам нищо... Душата ми не издържа, изтече през пръстите ми и се разля като река по улицата... Затова вървя, търся я... опитвам се да я достигна и отново да я върна в тялото си... това, стопило се под ударите на съдбата, мъртво тяло, останало без капка живот..., търсещо своята душа, да му влее нови сили, да го върне към живота.
И аз вървя..., вървя. Тихо е... И тъмно... И ми е студено... Сама съм... Търся своята душа...
***
Искам да избягам. Да отида някъде надалеч, където никой не ме познава, някъде където е спокойно и красиво. Край бреговете на океана, където да остана сама, за един кратък миг от монотонния ми живот. Искам да вкуся от свободата...
Душата ми се нуждае от свобода... Всеки миг тя крещи в мен, прорязва ме отвътре с острието на своите копнежи... Разкъсва ме... Душата ми е дива... Не желае да бъде затворена...
Не издържам вече на това напрежение... Предавам се... Безпомощно се свличам в пръста... И душата ми вече е свободна... Няма го хладния допир на оковите - те с трясък изгърмяват, свлечени на земята... И тя е свободна...
Слива се с вятъра и с лекота хуква напред, към нови неоткрити светове... Търси океана... Намира го... Вкусва от соленото на вълните, заравя се в пясъка и поглъща от топлината му, отпуска се върху скалите, вдишва от свежестта на бриза и се понася в танц... И полита... Полита над океана... Докосва звездите... Усмихва се на луната... Поздравява птиците... Тя е свободна... И най-после е истинска, недосегаема, светла, лека... Танцува и пее... Радва се на света... Щастлива е... Свободна...
Лети... Пее... Танцува...
***
Защо те обичам...
Защото ти си това, което си и не се опитваш да го скриеш.
Защото ти ми показа истинската страна на живота и ме научи да я обичам. Отвори ми врати към нови светове, вдъхна ми надежда и кураж..., а само в един миг ти затвори всички тези врати, точно пред лицето ми и аз останах сама в празна стая - тъмна и студена...
Защото ти ми даде свобода, даде ми криле, да полетя заедно с теб..., но в един миг ти ми отне свободата и отряза крилете ми... Ударът от падането ме довърши...
Защото ти си истински, реален, ти си моя сбъднат сън, ти си този който търсих, ти си този, за когото молих ангелите, ти си този, за когото плаках цели нощи, още преди да те познавах. Ти си моя ангел, ти си моя дявол, дори... Ти за мен си едновременно и нещо свято и нещо грешно. Ти за мен си целия свят...
Колкото и банално и клиширано да звучи всичко това, то е самата истина... С теб аз бях на върха, с теб аз имах всичко...
Ти ме допълваш...
И в един миг аз паднах в пропастта. Ти пусна ръката ми и ме остави да падна...
И сега аз отново се катеря, но този път сама. Полагам много усилия... Раните ми кървят, но аз продължавам към върха... Там където си ти...
Оставих и достойнството и гордостта си да паднат, оставих усещането си за жена да се плъзне в тъмната яма... Сринах всичко, което ми беше останало и продадох душата си, за да ми е по-леко и да няма нищо, което да ме дърпа надолу.
Защото надолу е далеч от теб...
Ще избода очите си, ще отрежа ушите си, ще прережа и вените си, ако е необходимо... Ще дам всичко, което ми се поиска, само за да стигна отново до теб...
Единствено сърцето си не бих дала... В него е най-силната ми болка, единствено то ме води към теб, макар че ти го отблъсна... Но в него живееш ти... Затова аз няма да го дам, няма да го продам никога и за нищо, защото единствено то е моят компас към теб...
Ако пожелаеш да го изтръгнеш от гърдите ми... на теб ще ти разреша, но при условие, че ще го задържиш в ръцете си, ще го погалиш, ще го целунеш и ще го поставиш точно до твоето сърце... Единствено тогава ще ти позволя да вземеш сърцето ми, защото ти си всичко, което му е необходимо, за да оцелее...
Но ако решиш да ми го вземеш, за да го подхвърлиш на друг или го изхвърлиш някъде и го забравиш..., тогава няма да ти го дам, няма да ти позволя да го докоснеш, за нищо на света, ако решиш да го захвърлиш...
И така, ангел мой, когато решиш да погледнеш надолу, от твоя връх, ти ще видиш едно сърце, което с много мъки и усилия ще се изкачва нагоре, към теб... Само едно сърце... без очи, защото ще са избодени... без уши, защото ще са отрязани... без вени, защото ще са прерязани... без тяло, защото отдавна ще е умряло... без кости, защото ще са проядени от червеите... без душа, защото е продадена на Дявола... без достойнство и гордост, защото паднаха в пропастта - бяха прекалено тежки... без име, защото ще е забравено... Само едно сърце... сърце, преминало през огън и лед, преминало през всички сезони, преминало през тълпи от хора... сърце, пресякло безброй вселени, питащо всяка звезда за теб... сърце, което ще достигне само, до теб, понесло толкова много мъка, обиди и лишения, само, за да достигне до теб...
Сърце, което вечно те е обичало и продължава да те обича, защото то никога няма да умре, за да не умреш и ти...
Нали ти казах - ти си в това сърце, то пулсира единствено за теб, моя любов...
Единствено за теб...