Имаха толкова много неща да споделят. Преживелици от почти цял един човешки живот.
Мъжът покани Добрин да му гостува вечерта...Той не спомена и дума за камиона с храната,но беше решил вътрешно в себе си да я подели с братовчед си.Спомни си как на времето леля му Цана често го канеше на тяхната трапеза. Беше от ония готвачки,които уж готвят небрежно и уж много, много не се стараят,но манджите им стават прекрасни.Просто пръстите си да оближеш.Досети се за нейния миш-маш.В камиона имаше няколко каси с яйца.Счупи шест в един съд.Яйцата бяха с цели жълтъци и годни за ядене. Между консервите намери буркани с печени белени пиперки и други с домати.Надроби сирене и отвори бутилка с олио.Миш-машът се получи много добре.Мъжът направи и нещо като питка.Е,тя не стана съвсем сполучлива,но ядеше се. Беше охладил и бутилки бяло вино. Приготви канче с кафе.Само трябваше да се свари когато му дойде времето. Откри в мазето стара паралия и три трикраки дървени столчета останали още от времето на дядо му. Сложи двете в задния двор,който беше по-равен и покрит с килим от нежна, свежа трева.
Добрин се изкачи по очуканите и неравни стълби.Човекът го очакваше горе притеснен и със свито сърце като млада булка поканила за първи път свекър и свекърва на приготвената от нея трапеза. Добрин огледа критично стаите и каза:
-Доста работа ти се отваря,братовчед,ако наистина си решил да пооправиш стаите.Но аз мога да ти помагам,тъй че няма да бъдеш сам.
Човекът каза:
- Знам,че работата е много,но това най ме радва.Защото зная,че трудът е лекарство за духа и пропъжда лошите мисли от главата. А на мене това сега най-много ми е необходимо...
Когато изведе Добрин на хармана и вдигна брезентовото платнище на огромната кола,за да му покаже скритото си богатство, братовчед му се вцепени.Мълчеше,защото беше втрещен.Мислите в главата му не можеха да се разберат коя да е първа,коя-втора,трета...Те се биеха, но победител нямаше.Братовчед му гледаше като замръзнал.Даже клепачите му не мърдаха,даже дишането му сякаш спря.Изминаха мъчително дълги минути по пътя към пълно осъзнаване. Най-после дойде на себе си,погледна го и каза:
-Ти май си ударил големия джакпот.Тук има храна за години.
-Ще я разделим по равно,Добрине-отвърна му човекът,гледайки го право в очите.
После го заведе в задния двор.Там ги очакваше царското угощение,което беше приготвил.Не беше много гладен,затова похапна малко.Само за хатър на храната. Гледаше да има повече за Добрин.Радваше се на апетита му.Досипа му втори път от миш-маша и откри,че и Добрин като леля му Цана с последния си залък хляб обичаше да умива и лъска чинията.Нямаше чаши,затова отпиваха глътки вино от дълбока пахарка.Усетиха,че неусетно кръвта им кипва,а езиците им се развързват. Добрин попита:-Бате, според теб къде се намираме сега?
- Ако съзнанието ми не ме лъже,намираме се в родното си село,в задния двор на дядовата къща.
-Имаш ли неоспорими доказателства за това,което говориш?
-Мисля че да.Ти си това неоспоримо доказателство.Казваш се Добрин Стаменов и си мой втори братовчед, с който прекарах детството си тук.
-Ха! Казваш го, ама май не си вярваш много.Ами ако аз приличам слабо на твоя братовчед, но не съм същия. Ако съм някой с неустановен произход, пристигнал тук случайно.
-Ти или си се чалдисал от преживяното,или ми говориш тия неща просто защото не искаш да признаеш целият тоя ужас,който се случва.Прекалено абстрактно и налидничево е,за да е истина.И аз в началото си мислех като тебе. Мислех,че това е някаква нескопосана война на природата срещу нас, но че ние ще я победим.По цели дни и нощи използувах сивото си вещество,за да открия разковничето.И други мислеха като мен и хранеха празни илюзии.Оказа се,че целият научен потенциал на света е едно нищо пред разрушителните сили.Те ден след ден ни откраднаха надеждите.Убиваха ни методично както физически,така и психически.Ставахме все по-малко и по-малко. Докато ти си изминал пътя от областния град до тук,аз прекосявах пътищата на света и се нагледах на какви ли не ужаси. Изгубих любимата си жена и детето си.
-Не се оплаквай,бате. Недей.Тук,в тоя пустуш имах много време за мислене.И стигнах до заключението,че всички носим вина за това, което ни се случи.Всички- от първия до последния човек.
-Хайде сега и ти. Защо пък всички?!Аз като човек на науката съм се трудил години наред неуморно за благото на човечеството.
-Трудил се бил той-иронично го прекъсна Добрин.Учен бил!Вие сте набедени учени, самозванци, убийци...Вижте до къде докарахте света.Сеячи на смърт! Вие сте като деца, които си играят с кибрит,без да осъзнават,че могат да предизвикат унищожителен пожар.Надпреварвахте се да извличате бензин от какво ли не.От петрол,от природен газ,от въглища.Даже и от отпадъчна биомаса .Даже и от растения,които служат за храна.Бяхте готови да обречете на унищожителен глад света само и само да правите бензин за колите,в които да возите тлъстите си задници, както вие,така и тия,които купуваха съвестта ви...
Добрин отпи от виното и замълча. Мъжът го погледна укоряващо и с треперевщ глас каза:
-Добре де,виновни сме и аз няма да се оправдавам.Готов съм да понеса докрай вината си. Загубих всичко. Имам само живота си. Готов съм да го дам, стига да има смисъл...Но сега аз пък искам да те попитам. Къде бяхте вие народите докато ние вършехме тия безумия.Не купувахте ли и вие луксозни лимузини,джипове ,дамски коли и всякакъв друг вид коли. Не купувахте ли самолети,въртолети,яхти и какви ли не още играчки,които работят с бензини. Всички чувахме плачът на планетата ни,но какво от това.Нека си плаче.Ние ще се правим,че не чуваме,че не забелязваме.По океанските крайбрежия връхлитат вълни-цунами и убиват ниляди човешки създания наведнъж,но пак нищо. Следва продължение
© Диана Кънева Всички права запазени