Отварям очи. Сумрачно е. Остават пет минути преди часовникът да произнесе окончателната присъда, че е време за ставане. Пет минути за мен, сама в топлото легло. Тишина. А в съзнанието още витаят образите на съня. Е, хайде, време е. Кой ден е днес? Все едно. Ден като всеки друг преди или след него. Дали ще го наричаме понеделник, сряда, или по друг начин, това е просто поредният ден от 365 в годината. Ставам вече. Ходя като ударен самолет, докато стигна в хола. За кой ли път сядам на същия стол, на същата маса, със същата чаша ароматно кафе в ръка. Поглеждам през прозореца. Естествено все същата гледка, както от години насам. И все пак различна. Хубаво е. Слънцето огрява покрива отсреща. Една птица е кацнала на него, посреща слънцето. Ето го и момчето, което всяка сутрин пуши и пие кафе на балкона. Това е един миг на безвремие, сякаш съзнанието е абсолютно празно, не мислиш за нищо или за толково много неща, които се смесват в едно нищо. А това е само един обикновен навик - пушиш с лявата ръка, с дясната държиш чашата с кафето - както винаги, но ти дава спокойствие за няколко минути всеки ден.

Какви са очакванията ти днес? Никакви, нищо определено. Все едно и също. Мислиш си, поредният скучен ден. Тръгваш, отиваш на работа, правиш всичко, което трябва. Дори не подозираш какво може да се случи, какво ще се случи в края на поредния ден. Най-красивите неща винаги се случват неочаквано, просто изведнъж. Спират дъха ти и дори не знаеш истина ли е, или сън. Един миг и всичко е различно. В един миг се случва това, за което си мечтал, за което едва си си позволявал да фантазираш. Но точно сега то става реалност. А ти не можеш да го осъзнаеш. "Не е възможно" - мислиш си - защото е забранено. Усещаш ръцете му по себе си, ръцете, които обожаваш. Чувстваш го с цялото си тяло и душа. Най-прекрасният миг в живота ти от години насам. А след това? Да, винаги идва след това. Но аз съм спокойна, добре съм, щастлива съм. В този миг прозвучава най-тежкото изречение - "обещай да не се влюбваш". Разбира се, че няма. Не бих си го позволила никога вече. А ти защо продължаваш да задаваш въпроси,  защо не спираш да ме питаш как съм? Ами ти. Ти как си? Защо аз не те попитам дали няма да се събудят чувства в теб? Само аз ли мога да изпитвам нещо? Защо се страхуваш да се влюбя? Това изглежда е най-страшното нещо в този момент. И въпреки всичко това беше нашият миг, единствен миг. Той ще остане завинаги в сърцето ми.

Дните минават. Всичко е наред, по-близък си ми отвсякога. Обаче съзнанието има една особеност. Не възприема някои неща, докато изведнъж не се отвори и не пусне действителността. Изведнъж реалността се появява с трясък и така неочаквано ти забива шамара в лицето, че чак те поваля. Просто рухваш. Безброй мисли нахлуват в ума ти, всичко е кристално ясно, всичко, погледнато от друга гледна точка. Вече не ти е толкова лесно и просто. Мисълта "беше най-хубавият миг, който ще остане в сърцето ми" е изместена от други. Сега, когато безмилостната реалност е пред теб, оставаш без сили. Не вървиш, а се влачиш по улиците. Сълзите ти текат по лицето и не те интересува, че случайните минувачи виждат болката, изписана на него. Как става така? Как е възможно изведнъж да се сринеш? Изведнъж се почувствах като салфетка, само за да не кажа нещо друго. Но защо? Досега не беше така. До този момент това беше нещо изключително. Вярвах, че и за теб е така. Кой, какво ми откри тази друга, черна перспектива? Какво ме кара да гледам нещата в черни краски. Кое ме накара да те видя като мъж, правил случаен секс, а не като най-близкия ми човек, който е бил с мен в този прекрасен миг?

Изобщо мисълта на човек е странник странен, който ни отвежда ту в прекрасни страни, в рая, ту в най-тъмни бездни, които дори можем да си представим. След този мигновен проблясък, а може би помрачение на съзнанието, картината изчезва. Просто мислите избледняват и край. Ти отново си същият човек. Отново си силен и всичко е наред. И в момента, в който почувстваш отново ръцете му по тялото си, онова желание пак се събужда и забравяш за бездната. Прегръщаш го и забравяш за всичко друго. Нищо не е по-важно от това. Едно докосване, а палещото желание вече ме обхваща. То спира дъха ми, сърцето ми бие лудо и единственото, което искам, е отново да ме заведеш на онова място, където е опасно, но прекрасно. Искам го отново и отново.