Отново пиша изповед за теб...

3:00 през нощта е, а Аз отново не спя, взирам се в безмълвните стени на мрачната си стая и имам чувството че поне те са с мен, и че поне те ще ми проговорят... Но уви - те продължават да мълчат, сякаш тяхното мълчание отразява знак на болката, на онази тежка и горчива болка пропила ужасът си в тялото ми тъжно и студено. И пак си правя мрачни и смирени обиколки из обширните пътеки на интернет пространството, но дори то вече не ми помага. Анонимните сайтове аз до болка изучих и цялата си душа във тях аз излях като кубче лед разтапящо се в топлият ден така душата ми разтопи се сега :(( И викам отново и плача и проклинам този свят, във който аз съм дистанцирана, отхвърлена и презряна ;(( нима за мене няма дори едно малко местенце което да заема в този жесток свят... има за мене няма трошичка радост и капчица любов?! - Защо живея за пореден път се питам аз, защо умирам а съм още жива, нима и смърт не заслужавам,за да сложим край на жалкият ми Ад :(( Душата ми е рана тъй дълбока и болката гори ме пак, изгарям аз във нейните окови, безсилна съм да се съпротивя... Да, аз съм - точно аз съм онази която никой не прозря, да аз съм точно аз разбитата душа... Навън е тихо, но в душата ми вали, пороен дъжд угася и поредната искра живот... ще дойдеш ли за да живея Слънце мое,знак на моите мечти...? Ще дойдеш ли за да мога аз отново да се смея макар и трудно в този свят?! Имаш ли честта да ми покажеш че има истина и благодат във тоз живот? -защото аз не вярвам вече в нищо и болката погубва ме сега :((( търся те, не спирам макар и със умиращо сърце,поредна изповед за тебе пиша, но теб те няма пак и пак... Взирам се дали не си в дискотеките, не не си - там са другите онези които ме презират, онези за които аз не съм човек... питам се дали не си по пейките на някой хубав и обширен парк - не и там не си... може би си като мен и си затворен там някъде в самотната си стая, може би дори в момента пишеш изповедта която пиша аз, може би и ти се питаш има ли човек за теб, има ли сърце което тъй жадно за любов живот живее... ма ли или го няма??? Но съществуваш ли или си просто мит който е смирено недоказан и лъжа се отново Аз - може би те няма а може би си там някъде накрай света, но животът тъй жесток е и хубавите хора не събира той... държи ги разделени и дори във нета техните съдби не се пресичат и умират тези празни и болезнени души ;( умират с жажда за живот... хей приятели, във вас вече не вярвам, защото с нож пробихте моето истрадало сърце, като копие безмилостно ме закопахте и разбихте моите мечти... Да, знам, за вас съм различна, нали?! Защото аз съм затворничка, аз не съм по дискотеки, аз не се шляя нийде по пътищата, аз съм си у нас и чета чакайки сродната душа... но няма - той не идва, идва само болката, породена от изродкинята наречена самота - единствена до мене тя е в мрака непрогледен... гледам младежи как се обичат, чувам смеха им. Усещам мечтите им... нима те го заслужават? А аз не... нима съгреших някъде в нареждането на пъзела... може би загубих най-важната частичка, без която пъзелът е празен и свиреп... Не знам, аз нищо не знам, аз съм грешка, която никой и никога няма да приеме... аз съм различната а различните са презряни и рънявани, нали? Никой не го боли за сърце което умира заробено в мрака на нощта... никой не го боли че кръв се излива от разпокъсаната ми душа...никой... ;(Няма Слънце в моят ден, Няма приятел нито приятелка в моите самотни дни... дори на празниците аз отново плача но с плач не се оправя нищо знам... но как да не плача като дори сега сълзи отронват се от тъмните ми очи. Те просто идват без да ги поискаш и отиват си когато те решат... С очи отворени за щастие и нежност, оскърбен и до болка огорчен... оо г-н Тъгаа ти спечели... ти уби моята душа... Ти спечели и разби ме, сега съм мрачна и безсилна и не мога вече да се боря с тебе...:((​​​​​​