Отново себе си

   Мила стана рано сутринта. Слънцето пътуваше към изгрева, но все още бе мрачно. Тя излезе боса навън. Тревата беше мокра. Хладина се разля по цялото й тяло. Мила потрепна леко, но не се върна обратно в къщата. Искаше й се да усети как прохладният вятър прониква в кръвта й и я залива цялата.

   Вече повече от седмица бе тук, на село. Отдавна имаше нужда да смени обстановката на града с някоя по-спокойна, по-тиха... Затова и дойде тук. В малкото, сгушено в сърцето на планината селце, нямаше много хора. Почти всички бяха възрастни и по цял ден бяха на нивите, а вечер изморени се събираха в кръчмата на центъра. Единици бяха младите. Повечето от тях помагаха на бабите и дядовците си, но не и Мила. Не че селската работа й тежеше, но просто бе дошла да си почине, да избяга от натоварения трафик на града.

   Сутрин ставаше рано и се разхождаше с часове из китните и тайнствени поляни и гори. Познаваше местността от малка и не се страхуваше, че ще се изгуби. Винаги замислено и задълбочено наблюдаваше приказната природата. Много обичаше да рисува и всичко, което й харесваше бе запечатано на листа. Навсякъде ходеше със скицника си, дори и когато отиваше до магазина. За местните Мила беше много странна и баба й започна да се притеснява за нея и реши да опита да поговори с внучка си.

-          Мила, какво рисуваш, бабе? Може ли да погледна? – питаше баба й грижовно.

   Но момичето само я поглеждаше с големите си стъклено-сини очи и излизаше от стаята. Не искаше с никой да говори, а само да рисува и да е сама. След неколкократни безуспешни опита баба й се отказа да я разпитва. Момичето никога не обядваше или вечеряше с нея, а винаги сама. С никой от селото не разговаряше, нито една дума не разменяше. Всички смятаха поведението й за много странно. Винаги е била много жизнено дете, весело, подскачащо, не можеха да я удържат на едно място, а сега беше толкова затворена в себе си, толкова мълчалива.

   Никой не подозираше каква болка разкъсва Мила отвътре. Никой...

   Преди 12 години бащата на Мила, Чавдар, бил миньор. Един ден 10 минути преди края на работния ден се случила авария и част от тавана на мината се срутил. Под него останал и Чавдар. Тогава Мила била на 5 години. Майка й, Мария, нямала смелост да й каже какво всъщност бе станало, но детето непрекъснато питало за любимия си баща.

   Двамата прекарвали заедно всяка възможна минута. Разхождали се из гората, по поляните, покрай малката рекичка, наблюдавали птиците. Баща й я учел да рисува, но не само на това. Чавдар я научил да усеща, да разбира природата, да живее в единство с нея. И един ден той си отишъл завинаги... Мария не знаела какво да прави, но не можела да гледа детето си толкова тъжно. Решила и казала на Мила. Горката, гледала толкова учудено, толкова неразбиращо как може да се случи такова нещо с баща й... Големите й небесносини тогава очи се напълнили със сълзи. Тя избягала и се скрила до дънера на един дъб, близо до реката. Любимото място на двамата – на Мила и баща й. Тогава се заклела един ден отново да се върне тук, когато е напълно готова…

   12 години Мила не бе стъпвала на село. За нея то бе тема – табу, недосегаема територия. Животът я бе завъртял на 180 градуса. С майка й бяха сменили няколко града, квартала, училища, познати, приятели. Вече 3 години живееха на едно място и Мила бе създала трайни приятелства и връзки. С Мария живееха на таванския етаж на една триетажна къща. Винаги когато се местеха, опаковаха багажа си в кашони и винаги имаше една кутия, която нито се опаковаше, нито се разопаковаше. Тя бе пълна с неща останали от Чавдар. Една вечер Мила бе сама понеже майка й бе нощна смяна на работа. Тя отиде и взе кутията с надпис „Винаги с нас”. Тя не бе отваряна 12 години... Мила я отвори. Вътре имаше снимка на баща й на млади години, сложена в рамка, а отзад пишеше –„На любимата ми Мария с много любов!”. Мила се насълзи, но не затвори кутията, съдържаща толкова спомени. Там беше и шалът му – зелено-оранжев. Той я загръщаше с него, когато навън беше студено. Ароматът му не бе изчезнал, бе се запазил, както и споменът... Вътре имаше разни книги, писма от Мария и една малка червена книжка. Мила не я помнеше и взе да я разгледа. Докато разлистваше страниците, отвътре изпада малко нагънато листче. Тя го вдигна от земята и го разгъна. Беше писмо от баща й до нея... Никога до сега не го бе виждала.

„Скъпа Мила, 

Пиша ти това писмо, защото осъзнавам риска, да живееш и да се трудиш за прехраната на семейството си. Вие сте най-близките и най-скъпите ми хора на света. Надявам се никога да не прочетеш това писмо, докато си жива, но ако се наложи, то това означава, че с мен се е случило нещо непредотвратимо. Вярвам, че ще имаш силите да го преживееш! Ти си силна личност! Не искам никога да забравяш хубавите моменти, които преживяхме заедно, нещата, на които се опитах да те науча. Надявам се, вече си се усъвършенствала в рисуването! Недей изгубва никога чувството си за принадлежност към природата. Нека тя ти вдъхва сили и увереност, смелост и борбеност, щастие и любов! Дори когато усетиш, че времето не стига, че бавно се изплъзва от ръцете ти като пясък, намери воля и сили и сбери песъчинките на миналото. Нека това възвърнато минало ти напомня за щастието и радостта, които човек може да изпитва! Нека то те вдъхновява да се радваш на живота пълноценно! И не забравяй – нямаме власт над времето, но то винаги е достатъчно, за да се сбъднат мечтите ни! И ако ти желаеш спокойствие, дом и щастие, ще ги имаш: само включи волята и увереността си в действие. Не пропилявай времето си! Винаги работи и учи нещо ново! Но нека тези мои съвети и пожелания не помрачат живота ти. Ако искаш да бъдеш нещо друго, бъди! Аз ще бъда горд с теб и ще те подкрепям независимо от това каква си избрала да бъдеш!

Твой любящ баща,

Чавдар!”

   Мила прочете тези редове отначало бързо и трескаво. После ги прочете отново, този път – бавно и задълбочено. Сега просто седеше и гледаше втренчено пода. Не знаеше какво да направи, как да реагира. Вътрешно усещаше желание, неистово да заплаче, да вика и да обвинява живота, но сякаш силите я бяха напуснали и тя просто легна на пода между нещата на баща си като взе шала му по-близо до лицето си. Лежеше и гледаше тавана. Едва се усещаше дишането й. Така тя стоя няколко часа, но не го бе осъзнала. Изведнъж чу, че майка й си идва и се огледа. Навън бе светло. Набързо събра нещата в кутията, сложи я на мястото й и се шмугна в леглото, като се престори на заспала. Мария влезе и погледна милата си дъщеря с толкова много любов и нежност. Съблече се, изми се и след малко легна да поспи. В това време в главата на Мила се лутаха хиляди мисли. Тя стана тихо, събра някои неща в една раница и написа на майка си бележка, че заминава на село за известно време без да обяснява защо. Когато Мария видя бележката не се учуди или стресна. Тя вярваше на Мила и я смяташе за оформена личност, която може сама да взима решения и да се грижи за себе си.

  Когато Мила пристигна на село, лесно намери къщата, въпреки, че не бе стъпвала там от толкова години. Почти нищо не се бе променило. Когато видя баба си, ускори крачка и застана пред нея. Жената я погледна и в миг очите й се насълзиха от радост. Не беше виждала Мила от петгодишна, но веднага я позна. Толкова бе щастлива, че най-после вижда внучка си и при това толкова пораснала и толкова красива. Не можеше да откъсне поглед от големите изразителни сини очи, меките черти на бялото лице и къдравата кестенява коса. „О, колко хубава е станала малката ми Мила!, мислеше си жената, „И колко добра и нежна изглежда. Надявам се да поостане за по-дълго време, за да й се нарадвам.”

   От начало нещата между Мила и баба й вървяха много добре. Внучка й помагаше в работата, говореха си, баба й й разказваше различни истории за нея, за майка й и баща й, за селото и момичето ги слушаше с удоволствие. Но изведнъж нещо се пречупи в Мила. Тя усещаше задушаваща болка вътре в себе си, сякаш че нещо я сграбчва и тя не можеше да си поеме въздух. От тогава спря да помага на баба си, дори и да говори с нея и само се разхождаше. Мила усещаше нещо странно и силно в себе си. Тази болка не й бе чужда. Помнеше, че и като малка я е изпитвала. Но откакто баща й почина, тя бе престанала. Сега Мила отново я усети. Не знаеше как да се бори с нея и дали изобщо да го направи. Когато бе малка и се чувстваше така, баща й я водеше на дълга разходка, разказваше й чудни истории за вълшебни местности, където хората не ги боли, където са щастливи цял живот и нямат никакви грижи. Мила помнеше всичко това. Тя се разхождаше точно по същите места, но забелязваше разликите. Всичко се бе развило, бе пораснало. За толкова години и тя се бе променила. Споменът за баща й вече не беше толкова болезнен, а просто низ приятни спомени, които можеше непрекъснато да си припомня. Понякога така се увличаше, че на моменти чувстваше, че той е до нея и тя гласно разговаряше с него. Чавдар бе починал отдавна, но Мила продължаваше да го смята за единствения и най-добър приятел. Тя мислено споделяше с него всичко и понякога дори усещаше подкрепата му. През всичките години на местения и промени споменът за баща й й даваше сили, не й позволяваше да се отказва пред трудностите, които се изправяха на пътя й.

   Сега Мила бе седнала на сянка под един орех и наблюдаваше как една малка червена птичка с жълто по главичката пее. Тя я рисуваше. Почти по нищо не можеше да се различат истинската птичка от тази, нарисувана на листа. И не само за птичката се отнасяше това, но и за всичко, което Мила рисуваше.  Баща й беше прав - тя се бе усъвършенствала. Мечта й беше да рисува илюстрациите в детските книжки. Просто го обожаваше. Рисунката на птичката бе напълно готова и Мила сравняваше двете, когато пронизваща болка премина през нея. За секунди изгуби съзнание от приливната сила, но се съвзе. Когато погледна наоколо видя, че птичката бе отлетяла, а с нея и всичко живо. Не се чуваха други птици, дори вятър не полъхваше. Сякаш цялата природа бе почувствала болката, която Мила изпита. Когато погледна към рисунката видя, че, докато е усещала болката, несъзнателно е направила една права рязка черта, която минаваше точно през сърцето на птичката. Очите й изразяваха ужаса, който изпитва. Болката бе нанесла непоправима вреда за нея. Лицето й в миг пребледня и веждите й показаха уплахата. Мила не беше суеверна, но вярваше в предзнаменованията. А това определено бе такова. Усещаше, че ще се случи нещо, което никой по света не иска да му се случва.

   След тази случка дните си течаха спокойно и еднообразно – разходки, рисуване, четене. Усещаше болката все по-рядко и все по-слаба. Сметна, че е била плод просто на вълнението, че се е завърнала тук, на село, където се е чувствала най-щастлива. А онова, което си бе помислила, докато рисуваше птичката, просто изчезна от мислите й. Когато не усещаш болката, забравяш всичко, свързано с нея. След време болката напълно премина и Мила започна отново да помага на баба си и да бъде онова жизнерадостно същество от детството си.

   Един следобед Мила седеше и си мислеше за значението на болката, която изпитваше като дете и сега. „Когато бях малка тази болка явно е показвала нещастието, което ще се случи с татко, тъгата и самотата, която ще изпитвам години наред при постоянните местения, множеството задължения и отговорности, които ще имам. Всичко това обаче ме превърна в момичето сега, доведе ме на прага на зрелостта, когато вече не съм момиче, а жена! Но и сега изпитвах тази болка... Смятам, че този път тя символизира края на началото, края на началото на моя живот... През тези години имах нужда от подкрепата на някой и този някой беше баща ми! Той ми е помагал, макар и не от този свят. Споменът за него ми даваше сила и увереност да порасна, да се развия, да се оформя като личност с индивидуални качества и способности. Звучи малко надменно, но смятам, че е така. Сигурна съм, че и татко така мисли... Благодарна съм му за подкрепата. Благодаря ти, татко! Макар и далеко да си от мен, ти не ме изостави... Сега разбирам, че онази рязка черта не е означала нищо необратимо или смъртоносно, както си бях помислила... А просто е била болката. Болката, която  ми оказа толкова голямо влияние, минава за последен път през мен и ми позволява да поема живота си в собствени ръце. Вече само от мен зависи как ще го изживея... Получих основата, но как ще градя нагоре зависи от мен... Дойдох тук точно навреме, точно когато бях напълно готова да преодолея болката...”, написа Мила на гърба на скицника си.

   „Едни изпитания бяха превзети, но дали със следващите ще съумея да се справя...”, мислеше вече превърналата се в млада жена Мила на път за дома, където майка й я очакваше с нетърпение.