Виждам, че ти, стара ми приятелко,

си решила да се вгледаш в миналото и да си спомниш, че съществувам. Адресира към мен не едно, а цели две писма, в които прозира нескопосан опит за дипломация. В тези дълги и необичайни за теб изречения, ти реши да вмъкнеш доста изразни средства, с които да събудиш моето съжаление и в края на краищата да ме накараш да те удостоя с прошката, която толкова желаеш.

       Няма да те лъжа и ще ти призная откровено, че пишейки тия редове, върху моето бледо и студено лице се подава ледената усмивка на безразличието. Мигар е възможно да бъде различно? Мигар смяташ, че у мен съществува твоята ценностна пирадима, на чийто връх са прошката и щастието? Мигар мислиш, че аз, подобно на останалите човешки твари, търся любов и приятелство? Мигар съзнанието ти е затъмнено от твоите идеали до такава степен, че да си въобразиш, че мога да загърбя миналото, четейки няколко мили думи?

       Знаеш ли, стара ми приятелко, ти се отрече от мен в мига, в който реши да погледнеш назад, а аз се отрекох от теб в мига, в който ти не само погледна, но и се втурна към тази гибелна за теб посока. Докато аз реших мирно и тихо да те оставя в твоя собствен свят, ти реши шумно и отмъстително да сложиш край на физическото ми съществуване, предавайки моите координати на неподходящи люде. Това не ти беше достатъчно и ти реши да ме нарочиш за виновен, загдето осмях правописа на твоя принц, въпреки че скрих самоличността му. Тъй като аз реших да действам пасивно, признах вината си и си отидох, но ти отново не беше щастлива. Дни, седмици, дори месеци подред получавах далечни заплахи от твоите сподвижници. 

        Днес, след като те бях забравил, ти ме молиш за прошка и твърдиш, че не съм виновен за нищо. Не зная дали да плача от съжаление към теб, или да плача, загдето не мога да отправя същите думи в отговор. 

       За разлика от теб, стара ми приятелко, аз се отричам веднъж и завинаги. Християнското великодушие ми е чуждо. Ще излъжа ако кажа, че не се чувствам приятно да чета съобщенията, в които се унижаваш и ме молиш за прошка. Ще излъжа ако кажа, че бих страдал, в случай, че ти се случи нещо лошо. Ще излъжа ако кажа, че в света ми има място за теб. 

      Твоето име ще остане един грозен белег в моята гръд, и единственото което ще ми говори за него ще бъдат овехтелите записи на моя дневник. Съжалявам, но аз искам да се отнасят към мен така, както аз се отнасям към останалите. Ако аз съм се отрекъл от теб, няма защо да се самозалъгвам, че нашето приятелство може да се възроди. Това е краят, това е краят. 

      Следвай пътя на мечтите си и ако това ще ти помогне - мрази ме, но никога повече не смей да ме търсиш. Ние живеем в различни светове, и ако в твоя свят, изграден от пъстри маргаритки, винаги има място за прошка, то в моя свят, изкован от олово и стомана, прошката е нещо непознато. Сбогом! Ще се срещнем в някой друг живот...