Обичам разходките в парка рано сутрин. Особено през зимата. Стъпките скърцат в прясно навалелия сняг, но вместо да разбъркат, подреждат пъзела в главата ми. Красиво е и чисто. Белият цвят заявява гръмогласно, че има и друг свят – толкова различен от сегашния, че ти е трудно да го осмислиш.
Тишината, превзела алеите, нашепва как самотата не се състои в отсъствието на множества, а в нямането на взаимоотношения. Сещам се за онзи човек, живеещ в големия град, който имал неблагоразумието да издъхне в автобус на градския транспорт. Изминали три часа и половина преди някой да забележи, че у гражданина вече няма жизнено дихание. Умрял, а хората се качвали на една спирка и слизали на друга, без да разберат, че пътуват в присъствието на мъртвец.
Липсата на друг звук освен ритмични скърцания, излизащи изпод обувките ми, ме кара да мисля в две независими, но в същото време тайнствено свързани посоки. Идеята за първата ме споходи, когато се заслушах в припева на песен, звучаща сутринта по радиото:
...