Отровата не горчеше. Нямаше никакъв вкус. Черна отрова за плъхове. Купувана кой знае преди колко години и скрита на тайно място,  „Да не я намерят децата“, в мазето между две тухли.

Ухиленият череп сякаш и се присмиваше насреща. А кръстосаните кости под него бяха деформирани и поизтрити от времето. Заприличаха и на папионка.

 Череп с папионка. Стана и смешно, но вече и усмивката и не беше нормална.  Беше разядена от злоба. Злоба и жажда за убийство.

Искаше да убие и често сънуваше, че убива.

И най-често убиваше сестра си Магда.

Насън.

Тази сестра, дето толкова много се е грижеше за нея.

Кой би могъл да предположи, че така ще я намрази. Причината си имаше име – Тодор.

Мъжът на сестра й.

Живота е странен понякога. По незнайни причини съдбата определя галениците си. На едни дава с пълни шепи от всичко, а на други отнема дори надеждата за живот.

Станка се роди преждевременно в осмия месец. Лекарите положиха доста усилия да я спасят. Но нещо се беше объркало при тези опити и беше засегнало някаква брънка в главата и. От време на време се отключваше някаква лошотия и тежко му който и попадне пред очите. Беше готова да го убие. Пред нищо не се спираше когато освирепееше. Приличаше на див звяр.

Нямаше значение кой е насреща и – жена, мъж, дете, майка, баща, сестра…

Често посягаше и удряше майка си когато не и угаждаше на прищевките. Приятелките и викаха Злата. Бяха и казали, че е много хубава като златото, но всъщност и се подиграваха за лошотията - Злата Станка.

А колкото за хубост – имаше я. Даже в излишък.

Това видя и Тодор в нея – красотата и. Започна да я задява, ей така на шега без да влага нищо, защото познаваше лошият и нрав. Хич и не помисли, че момичето не е много читаво и може да се влюби в него. Момчешка му работа.

И  работата стана още по-объркана, когато Тодор видя голямата и сестра Магда и реши, че ще се ожени за нея.

Тогава настана адът в главата на Станка. Беше като подивяла. По цял ден скиташе някъде, за да не вижда щастието на сестра си. Късно вечер е прибираше, когато всички си бяха легнали. Но и тогава, макар и капнала от умора, сън за нея нямаше.

В размътеният и ум се раждаха какви ли не планове за отмъщение.

Но така не посмя да направи нищо на сестра си.

Промяна настъпи, когато се появиха децата. Колкото Станка ненавиждаше сестра си, толкова повече се привърза към близнаците. Всеки удобен момент тичаше при тях да ги зърне за малко. Щом беше при децата, като ,че ли главата и се проясняваше и изглеждаше напълно нормално. Но само на пръв поглед. В главата и се роди мисълта, че тя е майката. Стоеше и ги гледаше с обожание часове наред.

Реши – и тя ще стане майка, но проблемът беше, че искаше детето да е от Тодор, а това нямаше как да стане. Тодор не и обръщаше вече никакво внимание, а и постоянно натякваше на жена си, че е по-добре Станка да стои по-далече от децата.

Магда я защитаваше до колкото може, но и тя усещаше, че привързаността на сестра и към децата е нож с две остриета. Тази мисъл се затвърди една вечер когато бяха двете със сестра и при децата и ги хранеха.

- Искам дете - каза Станка.

- Нали имаме в къщи две – с усмивка отговори Магда. Защо ти е?

- Искам да си имам мое дете. С батко да си имаме наше дете…

Магда изтръпна при тези думи. Беше чула подмятания от приятелките си , че Тодор и имал вземане-даване със сестра и, но когато го попита, той отрече.

- И защо точно от батко ти?

- Той много ме обича само, че ти ни пречиш. Ако искаш вземи си децата и се махни от тази къща. Нали не искаш да си пречка на любовта ни? Ние ще си имаме наши деца. По - хубави от тези тук.

Спокойствието с което Станка споделяше плановете си за бъдещето и с Тодор вбеси Магда. Не искаше да гони сестра си от стаята, но като, че ли това беше  най- правилното решение.

Децата сякаш усетиха неспокойствието на майка си и се разплакаха.

- Нашето дете няма да плаче…

- Излез от стаята! Веднага! Не желая да идваш вече при децата…

- Ама.. Магде… аз  не…

- Излизай, излизай! Да не съм те видяла вече да се навърташ около децата! Махай се! – крещеше Магда. Чу ли ме добре?! Не ми се мяркай пред очите!

Станка изхвръкна като бясна. Бързо излезе на двора. Оглеждаше се трескаво за някое дърво. Беше се случило. Нямаше връщане назад. Главата и бучеше и се тресеше от кризата която получи. Беше страшна за гледане – разчорлена, с горящи от злоба очи и полуотворена уста. В главата и просветна нещо. Сети се за отровата, която беше намерила. Черна отрова за плъхове. Ще отрови Магда. И децата, ако трябва. С Тодор ще си имат техни деца.

Затича се към мазето. Бързо я намери. Просто знаеше къде е. Колко пъти я беше местила. Знаеше, че все някога ще и потрябва.

Реши да я опита, да не би да е изветряла. А нямаше откъде да вземе друга. Трябваше да е сигурна, че действа. Ще пробва малко и ако е добре утре ще даде от нея на сестра си…

Само, че сега май е късно, а и Магда май и е сърдита…

Усети, че и се доспива и поседна на един чувал пълен с трици за животните.

Краката и ръцете и започнаха да изтръпват. Помисли е, че е от умората. По цял ден тича нагоре, надолу да помага на сестра си. Ах, тази сестра! Ако не беше Тодор щяха да си живеят добре, ама…

Скоро получи сърцебиене. Опита се да извика, но без успех.

Действа! Трескавите и мисли се разбунтуваха. Устата и бяха залепнали  и не издаваха звук. „ Господи, защо аз?..“ Никой не чу мисълта и.

Изведнъж чу шум. „ Боже, ще ме намерят ли“ Някой слизаше по стълбите.

Беше Тодор. Видя я и се изсмя презрително.

- Какво си направила, глупачке? Отровата ли си намерила? Яде ли от нея? А сега какво да те правя? Да викам ли доктора или да те оставя да пукнеш?

Станка само мучеше. Като, че осъзнаваше какво се случва. Разбираше какво и говори нейният Тодор, но не разбираше защо се държи така с нея. Та тя го обичаше толкова много. Дори повече от себе си.

- Ще го извикам, не искам да ми тежиш на съвестта. И само да си гъкнала, аз лично ще те нахраня с нея. Така да знаеш! Чу ли ме добре!

Доктора постави диагнозата – отровена с черна отрова за плъхове.

Успяха да я спасят, но отровата беше парализирала мускулите на тялото и. Не можеше да говори и да се движи. Лицето и беше замръзнало в учудена физиономия. Сякаш питаше нещо, но никой не разбираше точно какво.

Ожалиха я съседите. „Горкото момиче не е знаело какво яде. Да пази Господ!“

Нямаше кой да каже истината.