Какво изпитваш сега? В момента ли, учудено запита тя!? Да, точно и ясно беше съдържанието на краткия отговор.
Болка! Прошепна се тихо, толкова тихо, че непознатият едва успя да долови думите и.
Болка?! Каква по-точно, учудено запита той, болна ли си или не се чувстваш добре?! Мълчание...
Мъжът усети как младото момиче трудно успява да си поеме въздух и през малкото светлина, която се прокрадваше, той забеляза как малки капчици се стичат по нежното, бяло лице на девойката. Какво ти се е случило, мислеше непрестанно той, какво е помрачило усмивката ти, какво не е наред, че в теб е събрана толкова тъга, какво не е наред... мисли...
Болка?! Гласът на непознатия прониза тишината, която се беше възцарила.
Да, болка! Но не такава, за каквато вие си мислите, отвърна нежният глас и кротко продължи. Моята болка, това, което изпитвам аз... не е физическа, тя се таи там някъде, дълбоко скрита в някое кътче на моето сърце. Това е болката от неразбирането, болката от страха, който изпитвам, болката от невъзможността да променя света около себе си, болка от глупостта дори да си го помисля, но най-вече болка от това, в какво бих могла да се превърна...
Мъжът се вцепени, беше изненадан, не очакваше подобен отговор... колко много мисли се побират в малката ти главица, промълви с тежка въздишка.
Но, но защо?! Защо искаш да промениш света около себе си, клето дете, нима можеш да се изправиш сама срещу него?! Нима би успяла?
Момичето зарида, за миг, за части от секундата тя не знаеше къде се намира, но решително каза: светът може да се промени, ако повече хора го пожелаят. Ако го искат истински, няма да има толкова болка, насилие, мръсотия, мизерия, която да кара хората да страдат. Няма да ги има злобата, лицемерието и гнева, които ни заобикалят и ни припомнят за съществуването си всеки ден... Няма да има тъжни личица, изпълнени с толкова много мъка сърца. Ако тях ги няма, ще остане само добротата, нежността, любовта. В този нов свят, който искам аз, те ще царуват, но с всеки изминал ден аз се убеждавам, че това е невъзможно, защото това им е в природата, те са научени да мразят и да завиждат, да нараняват дори и тези, които най-много обичат... А това, заради което страдам сега и ме боли, е че може би и аз ще стана като тях. Единственият начин да не се случи е да ме отведеш, с тези думи момичето впи поглед в непознатия... и продължи. Аз знам кой си ти от самото начало, а ти дори не подозираш това.
Студени капки пот избиха по челото на непознатия, той се страхуваше повече, страхуваше се и се прекланяше пред чистата и неопетнена душа на момичето, недокоснато от цялата злъчност и мръсотия на този свят. Душата и беше чиста като нежен летен дъжд, желан от цялата природа и той се почувства виновен, че трябва да я вземе със себе си, той трябваше да я отведе.
Девойката усети колебанието на непознатия. Не се бой! Отведи ме! Аз няма да се противя, приела съм съдбата си и не съм аз тази, която ще промени света, понеже не е по силите ми... Отведи ме, не бой се! Аз бях до тук, достатъчно живях, освободи ме от оковите  на този свят... Отведи ме !
Думите на момичето проникваха в съзнанието и пронизваха сърцето на непознатия, той знаеше, че светът никога повече няма да има възможността да види толкова много красота, събрани в очите и сърцето на едно дете, дете, което той трябваше да отведе. Мислите все повече го завладяваха, но той осъзна реалността: Ти не си за този свят, дете... ти заслужаваш всичко, за което си
мечтаеш, след като не можеш да го имаш тук, аз ще ти го дам като подарък, но на друго място, в друг живот... Тишината се възцари.
Отведи ме! Твоя съм, бяха последните думи на момичето, след което се отпусна с отворени завинаги очи в прегръдките на непознатия.