Един учебен час… Ах, колко дълъг ми се струва! И в тази стая… Дали ще оцелея? Накъдето и да се обърна, виждам хора, забавляващи се по свой си начин. Осъзнах, че ние сме просто 25 човека, събрани на едно място, като в една кибритена кутийка. Минали са само 5 минути, а усещам, че съм тук от много време. Седя до прозореца и поглеждам навън, кипи живот, макар и забързан! На този чин седя от 3 години и дори прозорецът стана мой приятел! Да, приятел, през есента и зимата дори ми говори! През него усещам слънцето как нежно ме гали, усещам вятъра, тъй като прозорецът е толкова стар и изстрадал, че вятърът нахлува като гостенин в стаята! Стъклото се е пропукало на места, и “трепери” от вятъра, сякаш танцува! Споделя с мен неговите болки, страдания и всичко, случило му се през тези години, а аз го слушам и мълча… В този момент в главата ми бушуват хиляди спомени, разяждащи младата ми душа… Поглеждам плахо часовника и забелязвам - стрелките се местят толкова бавно, че осъзнавам, че в този мой измислен свят няма време… Всичко е безкрайно! Поглеждам пак прозореца, който се оказа преграда към истинския, забързан, шарен свят и виждам дете, играещо на площадката. То е свободно и истинско! Искам да го докосна… И за миг детето става моят символ на свобода, толкова невинно и красиво… Изведнъж погледът ми се отклони към черната измъчена дъска, на която има белези от тебешира, от думите, изписани през всичките тези години… Оглеждам четирите стени, на които са окачени географски карти… Но те ми изглеждат толкова безлични… Душата ми е като в затвор! А сърцето бие толкова силно, че иска да излезе и да изкрещи! Иска свобода… Обръщам се и пак поглеждам, сякаш искам някой да ме спаси… Остават 2 минути до края, с нетърпение чакам да изляза отвъд моя свят и да видя реалността – забързана, унила, но и щастлива…

   И ето, вижте ме, слях се с тълпата, в реалността!