Пак съм с теб... и пак съм щастлива... държиш ръката ми и ме притискаш до себе си  силно... трепериш, ала не от студ, а защото се боиш. Потръпвам и аз само при мислълта, че мога да те изгубя.

Но ти не се страхувай, аз няма да тръгна, никога. Единственото, което искам сега е времето да спре и завинаги да остана в твоите ръце - те са единственото ми убежище, единсвената ми закрила ,те са истинският ми дом. Когато погледна в необятните ти очи, сякаш откривам света, виждам бъдещето и откривам себе си. Само за  миг разбирам какво е да живееш...

Но изведнъж става тъмно... нещо ме откъсва от теб и колкото и да се опитвам да се противопоставя, се отдалечавам все повече и повече...

Чувам звън на будилник, оглеждам се - усещам студен полъх в сумрака. Всичко е било само сън... както всяка друга вечер. Мразя сутрините, те винаги ме откъсват от теб подло и безскрупулно, а и този часовник - не знае ли какво ми причинява неговият звън?

Ставам от леглото... със свалянето на пижамата, свалям истинското си лице и слагам поредната маска. Излизам от вкъщи и се потапям в сивия мръсен град, свят на фарс и лъжи, където всички играят роли. И аз ще играя моята. Часовете минават бавно, все едно, че и времето не иска да сме заедно отново, а аз нямам сили да се боря с него - отдавна вече съм се примирила с безрадостното си съществуване. Пък и какво мога да сторя - не мога да бъда господар на собственото си Аз, та какво остава за времето. Но не се оплаквам... тепърва престои най-интересната част от представлението...

Вечер е - заключвам вратата на жилището си и излизам. Облечена съм с хай-хубавите си дрехи, обута съм с любимите обувки. Косата ми се спуска нежно върху раменете ми и закрива част от лицето. Ако някой се  вгледа по-добре в мен, ще остане с усещането, че е видял красива порцеланова кукла, а не човек. И ще бъде напълно прав - аз наистина съм просто една кукла - винаги усмихната, но също като нея безчувствена. Но нищо, не се оплаквам. Отивам към Него, прегръщам го и поглеждам в очите му. Без да се замисля, произнасям думите: “Обичам те”. Впивам се като пиявица и не го пускам, докато не взема всичко, но и то не ми е достатъчно. И цяла вечност с него не се равнява на миговете с теб. Но свикнах вече - това е просто поредната вечер, в която не съм сама, но се чувствам по-самотна от всякога...

Докато не заспя отново и не те намеря пак... докато не намеря себе си и любовта, мисълта, за която ме кара да живея. Докато не намеря мястото, където искам да остана вечно... в твоите прегръдки... при твоите целувки. Там, където миналото ни е и настояще, там, където то ще се превърне и в наше бъдеще.