Панаир

     Какво бихте изпитали, ако всичко, което сте си представяли, вашите идеи, онова оформено мисловно творение - фантастично и реално - изведнъж видите опредметено в чужда творба? Написано, оформено в онзи вид, който до тогава е бил само твой. Всичко от теб в хармоничния, утвърден, желан и мечтан свят – в чужда идея.

 Идеята – идея. Всеобхватна, лична и определена. В реалното и мисленото превъплъщение. Темпераментна и характерна, дори външно и звуково оформена както във твоите представи.

 Представата – представа. От много елементи построена –  толкова характерни и близки възприятия.

 Стилно оформена – като че слушаш собствения си глас, в съпровод на твоя музикална илюстрация. Като стих изстрадан, глъхнещ в копнеж, но изразил реалната си интонация в звук.

     Не веднъж. Някогашната мисъл, следващите я. В онзи вид на прежния растеж – духовен, на миналите дни и мислени представи. Сякаш, като в сън, сънуващият доправя и изглажда съня. Преражда до зримо подсъзнателния световъртеж.

 Това, което мислил си веднъж и още много пъти, недоизживяното в съня, зримото и мечтано, дори фантастичното в реални очертания.

 Като магична, трудна въртележка тръгва вече не от теб, а от написаното чуждо слово – повдига конче-люлка и повлича в кръговрат миналото в чудни твои -чужди, бъдни шеметни вълни... Някогашните “открития” отприщват нова мощ, в някакви поувехнали възторзи – цяла част от твоите стихове...

     Може да е грубо, даже да открехне малко топлина, ти не ще се приютиш. Може, ако не изтлееш, може пак с твои и с чужди мисли в сън на въртележка стара с малко конче да летиш!

*

     Е, поете, приютил възторзи-светове. Разтърсил, в своите тежнения, моменти много в своя път. Живял и търсил в многото поврати миг. И някаква написана, мислена реалност в гаснещите вечери - мечтал. Когато те разтърсват хора и съдби.

Неуверен, неумел си с тях. Винаги се връщаш там, защото трябва да си бил и ще остане в светлото, и винаги в отвъдното - тогавашния ти ламтеж.

 Ще дойде друго време пак със свои мисли, пак с делници, където няма мисъл, няма път и не може смисъла писмено да определиш. Да – това е старо, туй пък преживяно. Не ще остане нещо неоткрито.

     Не защото не живееш, не защото не гориш, не че няма нищо ново – просто сякаш всичко си опитал и опредметено, в теб го няма като подтик, няма като дух. Не ще напишеш – “Всичко е било”. Ще бъде само пак при ново сбиране на хора и пъстрило. Откраднато като аромат – хората, твоето лице, играта на чувства, мисли, полет и отново – човек.

     Когато няма мисъл, остават случки и съдби. Няма да разкажеш, дали ще спреш? Като при събиране на много хора, когато няма личност, няма обреден предмет. Има хора, шум и суетня в безкрайно разтоварване и празнично отпускане от ежедневните тъжби. Стремеж да бъдеш личност, сред тълпата в бурния кипеж на панаирни страсти...

 Сякаш всичко събира се в мост към “билото”, всичко е знайно и старо като люлка - дървено конче от въртележката стара, пък макар и с “електричен мотор”...

27.10.86