10. Място край школото

Има го край всяко училище, във всяко селище. До сами двора, удобно и близо, закрито от погледите на възрастните. Макар всеки да знае къде е то. И какво става там.

В случая – нищо. Мястото е до големия магазин, сред гъсти храсти, наоколо се валят фасове, но няма ученици. Малките са изчезнали – имат математика, големите са пресметнали, че пред тях е цял час на разположение и са отишли като бели хора да пият кафе в близкото заведение. Където може спокойно да изпафкат по една – без да се оглеждат за даскали или родители. Защото е време на пазарната икономика, а официалният собственик не само разрешава пушенето, ами е инструктирал барманката и келнерката да се оглеждат и бдят за неканени любопитковци. И с общинските инспектори проблем няма – таксата „спокойствие“ я плаща редовно. Е, не той, а съдружникът му – заместгник кметът, истинският господар в града…

Така че сега на пейката се е разположил само Георги. Класически типичен пример за модерен младеж от новото пазрно общество... Днес не му се влиза в час. Първият закъсня с 40 минути. Но то си е ясно. Кой ще ти става посреднощ, ще се мие, ще се облича, ще ходи чааак до училището – на цели две преки от кооперацията им… Още повече, че учителите за първия час не пишеха отсъствия и закъснения. Защото после… Абе, директорката се сърди – ученикът носи пари, а учителите само харчат. И, ако някой ученик усети, че го „преследват“ – тоест, пишат отсъствия, поставят му двойките, не затварят очи пред нарушенията, само се мести в друго училище и… Парите за него влизат в чужд бюджет.

Вторият час имаха физика, обаче нещо не му се щеше даже да види физичката. И си спести срещата. Третият час започваше, така че можеше да си почине от физиката. Пък след голямото междучасие… Ще види, има време до тогава…

Георги беше нормално момче. При това интелигентно дотолкова, че да разбере – интелектът в наше време е пречка за щастието на човека. Поради което се пребори със себе и вече успява в промените – става все по-прост, често дори простак. Така е доволен, щастлив, не се конфронтира с обществото, бъдещето му е перспективно.

Никакви Хамлетовски проблеми /той не знае какво е това Хамлет, има вече оценка за него и затова е ненужно да помни/, никакви романтично-хуманни душесмутове...

Връх на цивилизационното му развитие беше, когато решил, че ще е изключително забавно да се набуха с чесън и да смърди в час при англичанката. Но там се намеси лелката. Оплака се на класния, оня видя застлания с люспи под в тоалетната… Та после Георги, заедно с двама апапи, участвали във веселбата, обираше обелки с ръце... Но това не го възпря.

Както не го възпря и пояснението на учителя – чесънът е типичен нашенски продукт. Полезен, че и вкусен. Обаче... Културният човек НЕ ЯДЕ чесън в общество или преди комуникация с хората! Просто не яде...

Георги не щеше да е културен човек, той искаше да е забележим – както всеки пубер, и незабелязан – както всеки ученик...

Оня ден направи самопризнание в часа по литература – прочел „Бай Ганьо” чааааак до 60 страница... И нищо не разбрал, нищо и не запомнил... Пък и няма защо. Книгата, казват, отразява днешния свят, защо трябва да се чете, когато същото е наоколо?

И още нещо. Май героят му допадаше. Донякъде… Та… За какво му е бай Ганьо – има себе си...

Но беше възмутен от забележката на класния си. „Господине, рече му, не е ли по-добре, че съм прочел и знам какво пише в учебника за „Бай Ганьо”? Защо трябва да се мъча с книгата?”...

Ха де...

Оня му обясняваше простичко – телешка философия е. А от подобни телета имат полза всички властимащи. Политическа, икономическа, духовна власт... Всеки чорбаджия се радва на израстващите телета, защото от тях стават великолепни волове за оран. Скопени /в случая духовно/, изпълняващи заповедите, немислещи...

Просто повтарящи наредбата... И изпълняващи я...

Но това не стряскаше Георги. Той беше убеден – именно простотията е лост за пробив в новия свят. Де за повдигане, де за разбиване на глави... Важното е да си силен – акълът е тежест...

И да гледаш на света презително. Учтиво-презрително. С ясно говорещи очи: „Ма къф си ти бе? Аз съм АЗ!”...

Защото това „АЗ” е неговата вселена. Неговият дребен и дребнав свят, който е всичко за душичката му. Повече не му трябва. Той е като кралят в „Малкият принц”...

И беше готов за живота. Едни мустаци само му липсваха, тепърва беше набол колчетата, с които набелязваше де ще са, ама това лесно се преодолява...

Физиология... Не е мислене, че да е трудно...