Параклис

ПАРАКЛИС

Цура живееше в най-горния край на селото и къщата й беше на пътя, всеки като мине, да види красивите й бедра.

Цура беше единствената жена в село, която носеше къса пола и с удоволствие си показваше краката. Пейката, на която седеше с часове, и на която в крайна сметка напълня, беше култовото място за мъжете, юношите и децата в селото.

         Имаше една светлина, която излъчваше Цура, и която я нямаше никъде другаде. Цура беше винаги усмихната, някак виновно, някак със самочувствие и с радост от живота. На хората им ставаше хубаво като минеха край Цура, и винаги си пожелаваха нещо, дето отдавна го искаха, но го бяха забравили.

         Като повечето жени в селото, Цура работеше в цеха за картонаж, където лепеше хартиени пликове. Това беше клюкарникът на селото, с най-малко 40 жени вътре, неизчерпаем и експлозивен, но затворен за външни погледи. Тогава аз бях малко момче и от мен не се притесняваха, затуй под глъчката, шума и пиперливите им шеги току откривах нещо интересно и забранено, но какво точно, вече съм забравил.

         Цура имаше две деца, момче и момиче, и двете сополиви, и двете мръсни и вечно хленчещи, само Цура блестеше край тях, по-точно краката й, като някакъв странен селски пейзаж, който помня и досега.

         Мъжът на Цура не го помня, сякаш никога не бе съществувал, но като пораснах разбрах, че и той живеел в къщата на Цура, бил е там, невидим и жив, но просто хората не говореха нищо за него, сигурно защото Цура не беше негова жена и той неин мъж. Цура беше на всички.

         Хлапетиите от село бяхме измислили мръсна песничка за Цура, името й се римуваше лесно, звучно и многократно.

„Ех, Цура, Цура...”

После минаха много години, аз пораснах, забравих за Цура.

А в това време Цура изневерявала, напълнявала, гледала парализирания си от инсулт мъж, погребала едното си дете, умряло в катастрофа, и с парите, които била спестила отнякъде, построила белия хубав параклис край село.

 Когато минавам край този параклис, сякаш виждам Цура как седи на пейката, усмихва се някак си виновно, някак със самочувствие и радост от живота и ми става хубаво.

После слизам към селото и нарочно не гледам към черната изгнила пейка, на която седи една състарена и пълна жена и се усмихва.