Паразити

Рекламата беше досадна и протяжна. Колко бяха платили за нея – Джими не знаеше. Пък и не го интересуваше. Чужди пари – да харчат. Виж, с неговите имаше само един проблем. Нямаше ги…
Всъщност, появяваха се, минаваха транзит през банковата му сметка, понякога и в портфейла се появяваше някоя банкнота, но бързо го напускаше. Най-вече по маршрута бара – банката…
Обаче, някак си я караше. Толкова години и да не натрупа опит човек в безпаричието… Трябва да е съвсем идиот. Или интелигент…
А Джими не беше интелигент. Дори нещо наопаки – в дома му имаше само една книга, и то забравена от някакъв приятел при едно напиване. Нейде преди двайсетина години още. Та оттогава стърчеше върху телевизора. И добре че беше шаренка – украсяващо цветно петно в стаята…
Джими даже не ѝ обръщаше внимание. Беше свикнал с нея. И погледът му се  плъзгаше равнодушно по корицата, докато цялото внимание – изострено и мечтателно – проследяваше рекламите. А понякога дори запълващите времето между тях филми…
Докато една вечер в бара Матю от третото столче му предложи системата, известна му от скучната реклама:
–    Ще ти я монтирам за час време. А после години наред няма да видиш паразит у дома си…
Джими равнодушно се засмя:
–    И за какво ми е? Имаше един паразит – по-точно паразитка, ама се разведохме. Пък мишки и хлебарки дори покрай двора не минават – и те с храна живеят, и те инстинкт имат и знаят де какво може да намерят, де от глад ще се мумифицират…
Но Матю беше настоятелен. Нямало много да му вземе – за още една бутилка само, че тая вечер имал проблеми и трябвало да ги удави…
По всяка вероятност ги е удавил, защото на другата сутрин Джими с изненада видя над себе си прокарани кабели, а подът, на който беше легнал по навик, чист. Ни живинка, ни животинка…
Заинтересува се и, когато все пак успя да се надигне, огледа къщата. Наистина – системата беше прогонила всички паразити…
Тоя ден реши да не ходи на работа – хората от мола щяха сами да си изнесат празните кутии и кашони, че даже да ги напъхат в контейнерите за боклук. Лишаваше се от малко пари, ама главата му водеше такъв самостоятелен живот, че в нея дори се водеше май гражданска война. А в бутилката върху хладилника странно защо имаше почти третинка пиячка – така че лекарството беше налице…
Обаче, човек предполага, а… Там който ще да е – разполага…
Към обяд навън се разнесоха крясъци, Джими различи през алкохолната пелена дори името си и се изненада. Всичките му приятели бяха заети – кой с хигиенизацията на кофите за боклук, кой с ремонт на интериора в черепа си…
Надникна през прозореца, присвивайки болезнено очи от яркото есенно слънце, биещо направо в съзнанието му като зенитен прожектор. Пред обраслата с трева пътека стояха трима – един костюмар, един полицай и някаква жена с папки в ръце. Не му се разправяше с властта – а тия отдалеч си личаха, че са стражевите ѝ песове, но…
Показа се на вратата…
–    Джими… Какъв беше там? – извика костюмарът.
–    Аз съм…
–    Не си плащал данъци от две години. И по решение на съда трябва да конфискуваме мебелите ти…
Джими замълча. Какво да каже? Той не харесваше властта, но беше принуден да я признава. И да се подчинява на капризите ѝ – данъци, такси, закони…
–    Трябва да ни сътрудничите – викна костюмарът.
–    Добре, де – измърмори Джими и повиши глас – Сътруднича… Елате и вземайте каквото щете…
Костюмарът се засъвещава нещо с жената, полицаят само гледаше и леко въртеше палката. Чак сега Джими забеляза, че отпред е спрял общински камион, а до него стоят още трима – в униформи на общински работници…
–    Мистър, – каза костюмарът – Трябва да конфискуваме мебелите ви, но не можем да дойдем при вас…
–    Защо? – изненада се Джими – Ей я пътеката, ограда няма, вратата е отворена – смятам някой ден да я поправя… Влизайте…
Костюмарът позапъна:
–    Виждате ли, ние вече пробвахме… И аз, и мис Далауей, и полицаят Честър. Даже нашите работници опитаха… Не можем…
–    Ама отворено е…
Оня поклати глава:
–    Физически не можем да минем. Има някаква невидима стена – опираме в нея. А когато опитаме да я пресечем – страшно главоболие, неразположение, един от работниците дори повърна, а друг получи разстройство – и посочи към храста върху ливадата на съседите…
Джими се опули. Имат власт, имат сила, а не могат да дойдат? Как така?
–    Та, мистър, бъдете така добър да изнесете мебелите си тук…
Нещо взе да шава в размития мозък на Джими… Да мъкне мебели в това състояние? Вярно, леглото и телевизорът бяха най-тежките му недвижими вещи, но и те не са играчки… Пък никой няма да му плати… Дори чашка няма да му сипе… Че и своите неща да им не само даде, ами направо напъха в ръцете…
–    Не става, мистър – викна той – Аз съм свободен гражданин, подчинявам се на закона, но не съм длъжен да върша вашата работа…
Препираха се известно време, после костюмарът и компанията му се оттеглиха някъде. А Джими тръгна към бара…
Където не стигна. Полицейска кола спря до тротоара, без много приказки две едри ченгета го вкараха вътре и го стовариха в кметството. При сами кмета. Който седеше, строго зяпнал в странния гражданин, и доизслушваше костюмара и жената…
–    Здравейте! – каза с гласа си за пред електората кмета – Приятно ми е да се видя с един избирател…
Джими нито го познаваше, нито изпитваше декларираното от кмета, но все пак кимна.
–    Мистър, твърде странни неща стават с вас – продължи със строго модулиран и фризиран глас народният избраник – Нито полицията, нито чиновниците успяха да влязат в дома ви. Опитахме се да проверим банковите ви сметки – така са блокирани, че най-опитните ни специалисти не могат да разбият паролите.  Поисках да се запозная с данните за вас – никой не можа да изтегли дори думичка, даже името ви е отхвърляно…
Джими кимаше автоматично и се чудеше. Властта е безсилна пред него? Или… Той нищо не е направил, той нищо не може да направи, той… Той си купи вчера система за опазване на дома. От паразити – насекоми, гризачи… А може би и… Хора? Като…
Разтърси глава…
–    Мистър, – обърна се към кмета – Не мога да ви помогна с нищо. Аз съм на ваше разположение винаги – както е по закон. Но… Оправяйте се сами – нали имате правомощия? И държавата е зад вас…
С две думи – отиде в бара. И разказа за станалото. А не всички там бяха накъркани по обяд. И някои от тях имаше какво да пазят от общината и държавата. Поради което Матю цяла седмица псува Джими – настана такова търсене на системата, наложи се толкова спешно да монтират по домовете новата придобивка, че работниците от фирмата не успяваха дори по едно да обърнат…
А след месец градчето беше залято от журналисти – от столицата и цял свят. Наистина, и те не можаха да влязат в селището –  системата отблъскваше всички паразити, но упорито разпитваха живеещите по краищата му хора. Най-много ги интересуваше въпросът – как така се наложи президентският кортеж да заобиколи региона? Въпреки отдавна подготвяното посещение…
И защо военните самолети са принудени да летят със завои над града? А местните банки фалираха? Пък адвокатите напуснаха канторите си и потърсиха ловно поле другаде? И как цените в мола паднаха рязко? Че и чиновниците взеха да напускат изгодните си служби – не се издържа на постоянно главоболие…
С две думи – не знаем кой рекламира и продава, но…
Добра система – наистина против паразити…