21.12.2011 г., 21:16 ч.

Парченца съдба 

  Проза » Разкази
785 1 5
12 мин за четене

 

 

 

   Ирен беше на шестнадесет. Само на толкова и вече бременна. Без семейство, дом, роднини и приятели. Само една свястна учителка в целия приют за изоставени деца и сираци и много врагове. Врагове в лицето на деца, завинаги белязани от самотата и нямащи нищо общо със злощастния жребий, разиграл се в деня на появата им на тоя свят. Жребий, без съгласието им определил те да бъдат нежелани, отхвърлени, презрени, докато другите отвън не знаеха какво да правят с живота си от свръх задоволеност.

   Ирен никога не пожела да узнае кои са биологичните ù родители и защо са я изоставили. Щом така се е случило, значи така е трябвало да бъде! Толкова често бе повтаряла това през зъби, завита през глава в студените нощи в дома, за да не натрапва мъката си на другите, понеже те си имаха своя, че бе станало  нейно мото в живота. И сега, узнавайки за нежеланата си, ненавременна бременност, прехапа устни и  без излишно вайкане, гледайки безизразното си отражение в огледалото на банята, взе решението, без да се колебае. Щеше да напусне дома, да се хване някъде на работа, да намери квартира и тогава щеше да решава съдбата на зародилия се в нея живот. Имаше време за това. Бе в самото начало. Сподели само с г-жа Стойкова, единствената човешка душа тук, взимаща всичко присърце. Ирен ù бе любимка и възрастната жена не можа да обели и дума дълго време, задавена от стичащите се по страните ù парещи сълзи. Знаеше, че и да я моли да остане, нямаше да има никакъв смисъл. Толкова малка, а толкова зряла и решителна. Каза ù само ден-два да поостане, докато ù намери къде да отиде. И толкова.

   Ирен взе единствената ножица, твърде изхабена, за да си причини зло, но достатъчно режеща, за да се лиши от тежките къдрици коса, падащи с грозен звук в мивката на банята. Никакво съжаление, никакви сълзи, нито стон на разкаяние. Само онзи решителен пламък в очите, отличаващ я от всички пребиваващи тук. Събра мизерните си вещи в една малка раница, скри остриганата си глава под една шапка и с дадения ù от г-жа Стойкова резервен ключ на входната врата, с твърди и уверени стъпки напусна дома, без да се обръща. Тъмното навън я погълна и ласкаво я приласка.

   Тя започна работа в кухнята на голям ресторант. Собствениците бяха познати на г-жа Стойкова и често пъти оставяха детето си при нея, тъй като бяха много ангажирани с веригата от ресторанти, които притежаваха из целия град или пък бяха твърде  заети със себе си. Съгласиха се с охота, тъй като милата госпожа отказваше всякакво възнаграждение за помощта, която им оказваше за детето. За нея беше истинско удоволствие да гледа това малко ангелче. Само родителите му ли не виждаха какво прекрасно дете беше то?! Не, те добре го знаеха, но точно сега то не се вписваше в натоварения им график. Детето беше избързало с появата си на този свят, но те имаха пари.

   Цяло щастие бе, че освен работа, намериха и една малка, необзаведена, таванска стая за Ирен. Чувстваха се като истински богове така. Кимаха бавно и равнодушно на искрените благодарности на г-жа Стойкова, но вътрешно щяха да се пръснат от гордост.

   Ирен стоически понасяше всичко. Вършеше безропотно това, което ù наредяха. От кофите с лук и картофи тичаше да мие планината от мръсни чинии, полираше приборите с маниер, за който можеха да ù завидят и най-вманиачените домакини, мълчеше си и избягваше да се набива на очи. Колегите ù се надпреварваха да сключват облози за това, колко щеше да издържи това момиче на тази работа, но ако знаеха историята ù, едва ли някой би заложил и стотинка. Бъдещата майка изобщо не знаеше какво е да се оплакваш, а и  нямаше абсолютно никакъв избор. Поемаше колкото се може повече работа и смени, тъй като се нуждаеше от пари, а и в студената и мрачна квартира не я чакаше никой.

  С всеки изминал ден, колкото повече се опитваше да прикрива положението си, толкова по-издайнически неща се случваха, които полека-лека изкараха всичко наяве. Или ще ù прилошее от миризмата на готвеното, или ще тича да се скрие, за да повръща, или по-често сядаше на някой стол, тъй като краката и кръстът ù започнаха да я наболяват.” Да ги разправя на някой друг, толкова малка, а да не ходи на училище!”, така си мърмореха всички в кухнята. Първоначално шефовете ù искаха да я уволнят. След като поразмислиха обаче, приеха появата на Ирен като манна небесна или по-скоро като такава за техни познати, които от доста време се опитваха да имат дете, но безуспешно. Другата двойка не можеше да си намери място от радост от тази идея, бяха готови да дадат на Ирен огромна сума пари, само и само, за да се сдобият с детето. Решиха обаче, че е по-добре шефовете на Ирен да им съдействат, за да не разбира биологичната майка кой щеше да осинови детето ù, за да не поиска да си го върне след време. Бяха решили да заминат за чужбина, стига само Ирен да се съгласи.

   Започнаха бавно, търпеливо и методично да обработват момичето, засягайки най-болезнените ù, слаби места. Безпаричието ù, възрастта ù, липсата на образование, а тя била умна и будна, с парите, които щяха да ù дадат, щеше и висше да завърши, липсата на семейство, дом, закрила... Нямаше нещо, което не засегнаха, не остана болно място, което да не натиснаха с хирургическа прецизност. И така всеки ден. Щели да я оставят на работа, да повишат и заплатата ù, можела  да учи задочно и да работи. Нямаше какво повече да му мисли, Ирен и без това не знаеше как да се справи със ситуацията и дали си струва въобще. Детето щеше да е добре, можеше да има всичко онова, което тя никога не бе притежавала и едва ли щеше да има. Щеше да има родители, които го искаха и чакаха с нетърпение.

   Роди момиченце. Не го видя, дори не я чу дали изплака. Взеха ù я веднага и я отнесоха. В унес Ирен се обърна на другата страна и заспа. Искаше ù се да не се буди никога повече. Но нямаше да бъде толкоз лесно. Щеше да си носи болката до край.

   Беше ненадмината в университета. Пълна отличничка. Работеше и до изнемога на две места. Още във втори курс Ирен се премести в малък апартамент под наем. Всичко бе спечелила сама. Онези пари останаха недокоснати. Парите за продадената от нея малка душа. Нищо повече не чу за детето си и за онези хора. Бяха заминали незабавно да живеят в чужбина, а тя така и не се порадва на друга рожба. Бяха ù казали, че не може повече да има деца. Разведоха се със съпруга ù незабавно, щом разбра присъдата си. Той не искаше това, но Ирен беше непоколебима. Нямаше той да плаща за греха ù.

   Когато една врата се затваря, друга бива отваряна почти веднага. Г-жа Стойкова ù бе завещала апартамента си. Тя нямаше семейство и беше наредила да издирят любимката ù. След развода Ирен се нанесе там, заедно с другарката си  по рождение, самотата. Беше свикнала. Едва ли нещо можеше да я уязви вече. Но не беше познала...

   Ирен бе завършила с пълно отличие юридическия факултет и натрупвайки малко стаж и пари, реши да отвори собствена кантора. Започна да печели добре, но нищо не можеше да я зарадва. Нито парите, нито делата, които печелеше уверено, нито домогванията на мъжете, които се опитваха всячески да я впечатлят, нито уважението, което печелеше също така с лекота, както и средствата си, не можеха да я накарат да се усмихне. Не беше загубила само онзи твърд блясък в очите, който носеше още от рождение.

   Видя я. Видя дъщеря си в парка, в един есенен ден, все още топъл и слънчев за това време на годината. Тук Ирен обичаше да хапва сандвичи в обедната почивка, но днес едва не се задави с обяда си. Дори за миг не се усъмни, че би било възможно да се е припознала. Не знаеше как да го обясни, но можеше да се закълне, че онова седемнадесетгодишно момиче на съседната пейка е родната ù дъщеря. Момичето беше много добре облечено, силно гримирано и с твърде арогантно държание, неприсъщо за миловидното ù лице и фигура. Дъвчеше шумно и грозно дъвката си и се опули на забравилата да се обърне Ирен, която я наблюдаваше, без да премигва, забравила да прикрие интереса си. Жената се стресна от невъзпитаното отношение на момичето, но си каза наум, че си го беше заслужила. Стана припряно от пейката, изтупа полата си от падналите трохи и бавно се отдалечи. Седна на друга пейка, далеч от момичето и зачака. След около десетина минути дойде едно неугледно момче, с дълга коса и мърляви дрехи. Седна до дъщеря ù и започнаха да се целуват доста неприлично. Те стояха там близо двадесет минути и станаха. Ирен изчака малко, стана незабелязано и тръгна след двойката. Вървя бавно след тях и след половин час двамата млади спряха пред голяма кооперация, в приличен квартал. След продължително мляскане и натискане се разделиха и момичето заключи след себе си входната врата. Ирен не чака повече. Свърза се с детективско бюро, даде адреса на малката и снимката, която ù беше направила скришом с мобилния. Не чака дълго за резултат. Тя беше. Дъщеря ù. Бяха се върнали от чужбина с баща си, тъй като там всичко им напомняше за сполетялата ги нещастна съдба. Майка ù беше починала, опитвайки се да се сдобие със собствено дете, въпреки изричната забрана на лекарите. Дори не беше казала на мъжа ù за плановете си. Искаше да го зарадва, но не би.

   Ирен взе съдбоносното решение да играе роля, която винаги бе ненавиждала. Ролята на прелъстителка, но беше решена на всичко, само и само да бъде близо до дъщеря си. Разучи всичко за бащата на дъщеря си, къде ходи, какво прави, как прекарва свободното си време. Той постоянно ходеше като унесен в мъката си и бе изпуснал изцяло контрола върху малката Теодора, която сменяше момчетата постоянно, сякаш са вещи, без всякаква стойност.

   След седем месеца Ирен успя да влезе под кожата на отчаяния вдовец и те сключиха брак. Заредиха се дълги дни и месеци омраза и гняв от страна на Теодора, но бедната жена понасяше всичко.

-    Кучкоо, омъжи се за парите на тате, нали?! Мразя те!

   Нищо нямаше значение. Нито болката, нито презрението, нито тежките, обидни думи. Само мисълта, че е до дъщеря си, ù бе достатъчна. Мъжът ù и без това ходеше като сянка из големия апартамент. Този човек явно никога нямаше да се възстанови от тежката загуба на съпругата си. Бе видял в лицето на Ирен човек, на когото му пука за дъщеря му и щеше да се грижи за нея по-добре от него самия. Сякаш нищо не му правеше впечатление. Нито миришещата на алкохол и цигари Теодора, нито кога излиза и кога се връща, нито с кого се движи, ходи ли въобще на училище. Само даваше пари и с това приключваше ангажираността му. Ако зависеше от него, със сигурност би последвал покойната си съпруга в отвъдното. За него животът беше свършил.

   Всеки ден Ирен се молеше да се случи нещо, което би накарало дъщеря ù да се обърне, да се опре на нея, да потърси помощта ù. Но едва ли си е мислела, че малката ще я споходи нейната съдба. В следващите няколко дни тя забеляза странни прояви у Теодора. Застояваше се в банята, беше изхвърлила парфюмите си от стаята в кофата за боклук, не излизаше, лежеше по цял ден на дивана в хола, не гледаше пуснатия телевизор, а някъде над него, всяка сутрин имаше тъмни кръгове под очите си, явно не можеше да спи. Започна по-често да се мъкне след мащехата си-майка мълчаливо, но все така дръпната. Сякаш очакваше да я заговорят, но не предразполагаше към разговор.

   След около седмица Ирен се прибра вкъщи, тъй като беше забравила папка с важни документи. Щом влезе в антрето, не можа да повярва на очите си. Теодора беше събрала някои вещи в един куфар и тъкмо връзваше връзките на обувките си. Изненадана неприятно, тя цялата подскочи и по навик щеше да просъска нещо вулгарно, но този път побърза да скрие подпухналото си от плач лице в скута си. Все едно бяха насочили пистолет в лицето на Ирен. Щом видя така дъщеря си, почти се свлече на земята отмаляла. Едва успя да промълви: ”Къде?!” и Теодора сякаш само това беше чакала цял живот. Изрева като ранено животно и с хълцане проплака, че е бременна, че е решила да роди детето далеч от тук и да го остави за осиновяване.

   Не! Не можеше да е вярно! Кръвта нахлу в лицето на Ирен, сърцето ù се качи в гърлото и спря думите ù, ушите ù забучаха, имаше чувството, че ще получи инфаркт. Свести я два пъти по-уплашеното изражение на малкото ù момиченце, което сега ù се стори още по-малко и безпомощно. Само успя да я притисне до гърдите си и промълви:

   - Да не си посмяла! Никога не прави моята грешка! Може би няма да имаш моя късмет да бъдеш близо до детето си и да виждаш очичките му всеки ден. Аз съм до теб, завинаги и във всичко...

© Пепи Оджакова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Успяла си да събереш парченца съдби в няколко образа, за да ги направиш толкова въздействащи. Не знам дали го осъзнаваш, но това е майстворството на пишещия...
  • Винаги ми е трудно да коментирам твоите разкази.
    Ако кажа - много ми хареса, ще е ужасно постно,
    потапям се в тях и ги преживявам.
    Познай какво правя в момента...
    Прегръщам те, Пепи
    Весели празници и много вдъхновения!
  • Много ми хареса!
  • Хубав разказ!
  • Поздравления за разказа!
Предложения
: ??:??