22.11.2016 г., 22:53 ч.

Париа, детето облечено в пламъци - Първа Част 

  Проза » Фантастика и фентъзи
501 0 0
9 мин за четене

 Това което уплаши конете, не беше огромната яма водеща към земните недра, а ярката бяла светлина извираща от нея. Образуваше се масивна колона пронизваща облаците. Нищо подобно не се бе случвало до сега. Конниците едва успяваха да удържат животните.

(в същото време)

    Лъчите навлизащи през прозореца на Лиди не Й позволяваха да заспи. Въртеше се изпод завивките си и от негодувание подхвърляше лютиви закани към този, или това което я държеше будна. Нощта беше млада, но отвън по нищо не си личеше че слънцето е залязло. Кралската стража патрулираше по улиците и нареждаше на всички любопитни селяни да се приберат обратно в домовете си. Паника все още не се бе надигнала, но хорското любопитство бавно къкреше.

ЧАСТ 1-ва (Дете на слънцето)

    Вече не издържаше. Трябваше да се измъкне и най-накрая да разбере какво се случва. Тихомълком отвори прозореца си и се измъкна. С „котешка грация” премина по керемидите и сe озова на поляната в задния двор. Трябваше да сложи ръка пред очите си – беше толкова ярко.

-Защо точно сега? –сънливо зададе въпроса изпод нос.

Конете се дърпаха назад. Някои от конниците даже ги изоставяха и бягаха надалеч. Забелязаха че с всеки изминал момент нещо странно започваше да се случва със земята под краката им. Температурата се покачваше. Пръстта димеше, влагата в нея моментално се изпаряваше което образуваше цепнатини. Беше невъзможно да отвориш очи. Всеки намиращ се дори на петдесет метра от случващото се, усещаше кръвта му готова да закипи във вените. Трябваше да напуснат моментално или накрая щяха да бъдат изпепелени. Скалите по самия ръб водещ към гърлото на ямата вече се бяха стопили и грееха в жълто. Досущ като гърлото на някоя делва пълна с мед – беше приказно и в същото време смъртоносно. Температурата продължаваше да се покачва. Всички дървета намиращи се в радиус от един километър вече бяха изсъхнали и се стоварваха в купчина от собствената си прах. Жителите на селото, войниците, дори самият крал бяха безсилни и можеха единствено да наблюдават, и да очакват развръзката на случващото се. Радиусът на разрухата достигна два километра. В самия епицентър земята грееше в ярко червено. Всичко се беше стопило, всяка една скала, камъче, дръвце и прашинка. На малката Лидия Й беше трудно да диша. Имаше висок хълм водещ право към двореца където знаеше че все още може да е безопасно. Всички селяни бяха евакуирани там. Семейството Й не спираше да я търси из тълпата. Най-накрая ги видя и все сила започна да вика в тяхна посока. Точно когато се добра до обятията на майка си отново настъпи мрак. Сякаш някой издуха огромната свещ огряваща небето. Стволът светлина изчезна. В далечината единствено се виждаше все още пулсиращата в червено област.

Малка ръка ярка като самият лъч светлина, който преди малко раздра небето се показа от дълбините. Хвана се здраво за нажеженият до бяло ръб на скалата и от дълбокото се появи яркият силует на дете. Беше чисто голо, обвито единствено във фин синеещ се огнен ореол. Това кралство беше на път да се запознае с „Рожбата на Слънчевия Гняв”. Момче родено в ядрото на звездата която е давала и все още раздава живот. Температурата която развиваше тялото му беше невероятна. С всяка стъпка оставяше перманентна следа в камъка. Реши да успокои пламъците бушуващи в недрата му. Огненият ореол който до преди малко го обгръщаше изчезна. Придоби човешки вид. Без капка колебание се разхождаше през полето от лава. След като войските се увериха че ситуацията е нормализирана започнаха да ескортират всички семейства по домовете. Краля присъстваше лично за да се увери че всеки един от поданиците му е непокътнат и в безопасност.

-Но защо тук? –си зададе въпрос на ум.

    Лиди все още не можеше да заспи. Беше се ококорила в тавана. Надигна се и седна на ръба на леглото. Отиде до прозореца и се втренчи в далечината. Нищо не се виждаше, нито следа от пулсиращата в червено област която багреше долината.  Искаше да разбере повече от всичко, кой или какво сложи край на всичко това. Точно в този момент крайчеца на окото Й улови нещо. Ярка жълта точица бавно си проправяше път през гората простираща се до къщата им – дори не беше сезонът на светулките. Бавно се приближаваше, и с всяка изминала минута все по-малко приличаше на светулка. Момичето отвори прозореца и се показа до кръста навън. Съсредоточи погледа си още повече. Човек! Беше достатъчно близо за да го види ясно. Голо дете, може би с една глава по-ниско от нея. Стъпи върху моравата и се струпа на земята като чувал с въглища. Лиди се уплаши и веднага изскочи навън. Керемидите под краката Й бяха видели и по-добри дни…Подхлъзна се и започна да губи равновесие. Нямаше за какво да се хване. Вече летеше надолу. Инстинктивно напрегна всяка гласна струна в гърлото си за да извика, и точно тогава, малко преди първият звук да напусне устната кухина въздухът около нея се сгъсти. Усети масивна вибрация във пространството около нея, сякаш силен вятър я блъсна изотдолу. Беше детето. Хвана я във въздуха. В очите Й се оглеждаха чифт оранжеви ириси. Времето започна да тече бавно. Незнайно защо закри устата си с длани. Имаше чувството че гледа право в центъра на някой вулкан готов да изригне – никога не бе виждала такива очи. Не разбра кога се озоваха на земята. Остана непокътната. Момчето се изправи пред нея, след което направи няколко крачки назад.

-Какво търсиш тук? –плахо попита Лидия.

    Не получи отговор. Тялото му започна да гасне. Отново падна на колене. Тя скочи и го грабна за раменете. Отпусна се и се люшна напред като заби нос в рамото Й. Моментално заспа. Въпреки всичко не можеше да го остави така. Във никакъв случай не можеше да останат навън – трябваше да го прибере у дома. С колкото сила имаше успя да го надигне. Добраха се до входната врата, едвам си отвори без да го изпусне. Насочи се право към стаята си по възможно най-тихия начин. Беше толкова тих в съня си, дори не чуваше дишането му. Положи го върху леглото си и заключи вратата. Веднага го зави - нямаше желание повече да гледа към голото му тяло – дори не желаеше да легне до него в леглото. Настани се в голямото кресло до прозореца. Нямаше ни най-малка представа защо го прибра. Чудеше се дали не прибърза…Вече бе сторено. Момчето поради някаква причина избра пътя водещ към нейния дом. Озова се на в нейния заден двор – сякаш му беше отредено да се озове там тази нощ. Това беше нощ която и двамата щяха да помнят завинаги.

    Кралят също не спеше. Не знаеше какво да мисли. Дали беше атака проведена от друго кралство, природен феномен, гневът на нечие божество…Тревожните сценарии се трупаха във вече измореното му съзнание. Не мина дълго и първите слънчеви лъчи вече се втурнаха в покоите. Трябваше да се направи поход до мястото. Нареди да се сформира отряд от четиридесетте му най-опитни конници и мечоносци. Тръгнаха веднага и избраха път, който не минаваше през центъра на селото, трябваше да се избегне зараждането на паника.

    Усещаше как някой гали лицето Й с топлите си длани. Време беше да се събуди. Бавно отвори очи и стрелна погледа си към леглото. Нямаше го! Отиде до вратата но все още бе заключена. Прозорецът не беше отварян.

-Но как…Как може да е излязъл? –повтаряше си отново и отново докато претърсваше всяко ъгълче на стаята си.

    Не беше мишка за да се скрие в някоя цепнатина. Лидия започна да се усъмнява в собствения си ум. Всичко това което се случи снощи нямаше как да е сън. Беше прекалено истинско. Наистина не грешеше. Не беше сън, и много скоро щеше да се увери в това.

    Разтопената скала през нощта се кристализира и това пречеше на конете да ходят. Наложи се да тръгнат пеш. На места земята все още си оставаше гореща. Една погрешна стъпка и нечии крак щеше да се озове в джоб с разтопена скала. Пейзажа пред тях ставаше все по–негостоприемен. Някога над това място властваше величествена иглолистна гора – вече не. Вятърът си играеше с пепелта на някогашния вековен лес. Наближаваха! Пред отвора водещ към ямата имаше изправен едва забележим силует. Кралят пристъпи най–отпред и нареди само на двама от мечоносците да тръгнат с него. Беше той! Детето не усещаше присъствието им. Просто стоеше и гледаше надолу към тъмните дълбини.

-Защо си тук?! Обърни се и отговори на своя крал! –провикна се, но в гласът му имаше известно колебание. Дори при факта че виждаше кой стои пред него, нещо го караше да се чувства малък.

    Момчето надигна глава и се обърна да види през рамо. Застана с лице към тях. Точно когато реши да направи крачка напред, дългото острие на един от войниците се опря в гръкляна му. Малките пръсти на детето докоснаха студеното парче метал и в следващия момент то се втечни, оставяйки само дръжката в ръцете на мечоносеца. Земята потръпна, във въздуха се вдигна прах а от мъжът нямаше и следа. Стоеше клекнал пред краля и изваждаше резервното си острие. Елитната стража на Крал Рикудоо се славеше като ненадмината в бързината си из цяла Галария – но противника срещу тях беше различен. Възрастния владетел изпита странна сензация в областта на лявата си ръка. Погледна надолу и изпадна в ужас. Детето го бе хванало. Никой не разбра как се е добрало до него. Бяха изправени срещу съвсем друг вид скорост. Ръката му се затопляше.

-Нямам намерение да ви убивам. –изрече момчето.

    Наистина…Рикудоо усещаше сякаш в него се влива невероятно количество сила.

-Но как? –смаяно попита той.

-Аз съм нито човек, нито бог. Роден съм в недрата на яркото кълбо светлина в небето, което наричате слънце. Изпратен съм да изравня силите на всички кралства разпръснати по тази земя. Тук съм за да ви науча на смирение и почит към природата даваща ви живот. –отвърна детето и пусна ръката му.

 

Казваше се Париа, и това което предстоеше щеше да промени облика на историята.

 

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ:

© Странски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??