Париж, старата госпожица

14.09.2007 г., 18:39 ч.

Проза

1314 0 2

9 мин за четене

Слабичкото момче се размърда. Локвата дъжд, която се беше събрала в падинката на найлона, се затече надолу през дупката, право във врата на спящия му другар. Двамата югославяни спяха в парка за трети месец, не далеч от изхода на метрото. Влакът спря и тълпа от забързани французи прекоси малкия парк. Никой не обърна внимание на бездомниците. Те бяха честа гледка в Париж.
-Бррр! - подскочи Борето и разтърка очи. - Проклето време! Не спира да вали от седмици!
-Какво искаш?! Пролет е! Ще вали, разбира се!
-Каква пролет?! Зимата още не е свършила! Баба Марта! Помня какво, горката, Бог да прости, казваше: "Сечко сече, а Баба Марта кожи бере". Спомням си, веднъж - може би преди около дванайсет години - падна цял метър сняг!
-Това е Франция, а не Югославия - опита се да му се противопостави слабичкото момче. - Откъде знаеш?
-От часовете по география. Същата географска ширина. Щом в Югославиа може да има сняг през март, защо не...
-Добре, добре, всезнайко, предавам се. Какво ще правим днес?
-Ще отскочим до оная църква на Бастилията да вземем безплатна храна. После ще се опитаме да намерим някой югославянин, който е избягал отдавна.
-И как предлагаш да го намерим? - ухили се подигравателно Борето. - Спираме хората по улицата и започваме да ги питаме: "А, бре ти, Югославянин ли си?". "Не, не съм." "Я, да се чупиш оттука, докато си още цял!"
-Разбира се, че не. Чух, че югославяни, по-точна славяни се събирали в кафенето на Националната библиотека. На последния етаж.
-Е, добре, да вървим. Ти ме води...
Църквата беше на края на кривата уличка. Висока каменна ограда скриваше вътрешния двор от любопитни погледи. Двамата югославяни седнаха пред желязната врата на църквата и зачакаха. В девет часа щяха да започнат да раздават сандвичи. Времето летеше бързо и тълпата се увеличаваше с всяка изтекла минута. Няколко френски бездомника - наричаха ги "клошари" - измъкнаха начената бутилка вино и започнаха да пият. Недалеч от тях, двама поляка разговаряха на висок тон.
-Ден добрий! - поляците го изгледаха учудено.
Късо подстриганата му коса му придаваше военен вид. Беше или избягал затворник, или агент на тайните служби, разбира се, би минал за офицер от армията, ако не беше толкова млад.
-Ден добрий... - полякът го запита нещо, но слабичкото момче го изгледа с недоумение.
-Гаварите по руский? - попита го той и се прехвърли на руска вълна.
Руският му беше направо ръждясал. Той мразеше руски. Когато неговите другари изучаваха езика на Пушкин и Толстой, той риташе футбол. Е, сега да те видим, тъпа кратуно. Той се опита да измъкне от паметта си останките по руски. - Мъй югославяни. Понимаете? Я из Сараево.
-Югославяни, Белград - досети се полякът.
-Не, Сараево - поправи го слабичкото момче. - Той е от провинцията - посочи той приятеля си.
-Как тебя зовут?
-Дончо, но приятелите ми ме наричат Дани. А това е Борис. Боря. Също като Борис Елцин. Само дето не може да пие толкова водка като него.
-Меня очень приятна. Меня зовут Сташек.
Славяните стиснаха ръцете си и се прегърнаха сърдечно.
-От колко дълго сте във Франция? - попита Дани поляка.
-От три дни. Току-що идвам от Хавър.
-Хавър? Къде е това?
-Едно от най-голямите пристанища на северното крайбрежие на Франция - обясни полякът. - Намира се точно под Англия. С ферибот е не повече от 2 часа до Острова на Вечните мъгли.
-Какъв Остров на Вечните мъгли? - учуди се Дани.
-Англия, глупчо! - ухили се полякът. - Да не си паднал от луната?!
-За първи път чувам за това - какво беше, Мавър...
-Хавър, а не Мавър - поправи го полякът. - Човече, ти сякаш не си бил на училище.
-Аз бях доста непослушен като малък - призна си Дани. - Често бягах от училище и играех мач на стадиона... За Хавър не знам, но за Марсилия съм чувал.
-Марсилия е на Средиземно море - намеси си Борис. - Базата на чуждестранния легион е там!
Двамата поляци се спогледаха.
-Вие в легиона ли отивате? Знаете ли, че те имат събирателен пункт тук, в Париж, в един стар замък. Когато насъберат 50 - 60 души, ги изпращат по влака до Марсилия с един стар легионер.
-О, това е чудесно! - възкликна Борис. - Стискаш зъби за пет години и после хоп - френски гражданин. Веднъж да се докопаш до френския паспорт, можеш да отидеш навсякъде по света, където желаеш!
-Помислете си добре, прсди да си сложите подписа - предупреди ги полякът. - Аз имах един приятел в легиона. Обикновено ми пишеше всеки 2-3 месеца, после неочаквано писмата му спряха. Написах писмо до Чуждестранния легион и оттам ми отговориха, че загинал някъде във Френска Гвиана. Напоследък положението е много размирно. Също като у вас - полякът ги изгледа изпитателно и продължи - Вие бежанци от армията ли сте?
-Кажи го по-точно - дезертьори! - слабото момче въздъхна дълбоко и поклати глава. - Да си призная, не съм очаквал да видя Франция в тази светлина!
-Какво имаш предвид?
-Бездомници, които спят по улиците, завивайки се с парчета изхвърлен мокет или кашони. Проститутките. Един ден бяхме на Сен Дени. Ей, страшно нещо ти казвам, човече! Влизал ли си в тези сексмагазини? Списания, вибратори, дори мадами са готови да легнат с тебе за сто франка. Бррр! Такова нещо през живото си не съм видял!
-Това е нищо. Трябва да отидете до Булонския лес - ухили се по-младият поляк. - Вечер.
-Какво има вечер? Представления?
-Събират се травеститите! Нали ги знаеш тези с червените устни и с големите цици, но с...
Полякът направи циничен жест и всички се засмяха.
-Знаеш ли, някои от тях си бият силикон в гърдите. Като ги видиш в тъмното, ще помислиш, че са мадами. Само че те са мъже. Така че бъдете внимателни!
-Как избягахте от Полша? - намеси се Борис.
-Ние живеем в гранично село и познаваме планината на пръсти. Заставата, загражденията, патрулите. Всичко. Гражданите идват от големия град и хайде, хоп! Преди дори да са се приближили до немската граница, и патрулът ги е хванал за гърлото. После затвор. Години зад решетките, защото умът ти е като на сврака. Знаеш ли ние колко време се приготвяхме, преди да прекосим границата. Брат ме ме бута - "Хайде, да вървим!" "Спокойно - му казвам. - Бързата кучка слепи ги ражда! Който бързаше, сега е зад решетките!" Трябваше дори да стана член на КП, за да не заподозрят гадовете! Сега могат да си избършат задните бутове с членската ми книжка! - ухили се той. - Изпратих я до партийния секретар в нашето село с картичка с изгледа на Париж. "Души им лайната на комунистите, а аз ще живея в свободна страна!" - написах на картичката.
В Германия седяхме 6 месеца в политическия лагер в Мюнхен. Оттам - на кораба, и - до Хавър.
Славяните се спогледаха и се затресоха от смях.
-А вие как минахте границата? - попита но свой ред полякът.
-Остави, дълга история - въздъхна дълбоко Дани. - Не е за разправяне! Боре - кимна с глава към приятеля си, - ти разправяй!
Когато Борис свърши, двамата поляци останаха със зяпнала уста.
-Ей, вие двамата сте голяма работа! Също като във филмите на Бонд!
-Легионът е за вас, приятели - обади се младият поляк. - Един път да стъпиш в базата на легиона и никой не може да те пипне с пръст! Не Интерпол. Не КГБ. Не ЦРУ. Никой! Дори и да си извършил убийство .
Вашето правителство ще скърца със зъби, но не може да те докопа!
Вратата изскърца и възрастен мъж с черно расо се показа навън.
-Добро утро, господа! - каза на френски и се усмихна благо.Той добави нещо на френски, което двамата югославяни не разбраха и френските бездомници се размяха. Между другото, вече бяха пияни. Те само чакаха пакета с храна и щяха да се върнат на старото си място в парка или метрото.
-Как може да живеят като скотове? - възмути се Дани. - Просто ме е срам да кажа, че съм човек. Виж ги! Нямат нищо човешко!
-Това, което виждаш сега, е само бледа сянка от тяхното минало - рече по-възрастният поляк. - Някои от тях са били известни архитекти, учители или художници. Но алкохолът ги е погубил. Загубили работа, дом, жена. Всичко. Добрата майка улица ги посрещнала с отворени прегръдки. Тук ти нямат какво повече да губят. Живеят ден за ден. Отиват в някое арабско гросери и открадват бутилка вино или се вмъкват в някой голям супермаркет и се наяждат на корем - това е обичайният им ден. След като се напият, се изягат в парка или сядат пред метрото и просят стотинки.
-При нас просяци няма! - намеси се Борис. - Всеки има работа. Ако не искаш да работиш, отиваш в затвора. Шега няма!
-Тук имаш право на избор - дали да бъдеш полезен на обществото и себе си или да се отречеш от всичко и заживееш като бездомник. Твой ред е, Дани - побутна го по лакътя полякът. - Приближи се до отчето и кажи "Добро утро, господине!". Той ще ти даде сандвичите.
Освен руски, югославянинът беше учил в училище френски като западен език. Френски, понеже французите бяха социалисти. А социалистите са братовчеди на комунистите. Английски в училищата, естествено, нямаше, понеже Англия и Америка бяха класов враг. И дума не можеше да става, че ще изучаваш езика на враговете на Народната Власт...
-Добро утро, господине! - кази Дани със смешен източно-европейски акцент. Учителката им по френски беше млада, току-що завършила университета и момчетата повечето спираха погледите си в стройните и бедра, отколкото във френските глаголи, изписани на черната дъска. Това като че ли се харесваше на младата учителка и тя започна често да изпуска тебешира... Гледката, която се разкриваше, минаваше и най-разпаленото въображение и кръвта на младите тигри кипваше до точката на топене...
-Ей, какво ти става?! - ръгна го в реброто Борис. - Взимай сандвича, дявол да те вземе. Тия гладни мишки - клошарите - няма да оставят нищо за нас!
-Спомних си училищните ми години - замечта се Дани. - Учителката ни по френски беше истинска сладурана...
-Взимай сандвича или аз ще го взема! - блъсна го Борето и прекъсна сладкия му сън.
Югославянинът протегна ръка, но някой зад него го изпревари и сръчно грабна сандвича.
-Ах, копелето му мръсно! - изруга полякът. - Същият тип. Вчера идва, без да се нарежда, и хоп - първи! А ние чакаме на опашка от седем часа сутринта!
-Какъв е!? - попита Борис.
-Техен е, французин. Отчето го познава и не му прави забележка.
-Е, тогава - ухили се Борис - време е да му дадем един малък урок. Какво ще кажете, приятели?!
-С удоволствие - очите на поляците светнаха от възбуда...
Четиримата славяни забързаха след френския бездомник. Той ръфаше сандвича като куче, което не беше видяла кокал от дълго, дълго време, и си тананикаше Марсилезата.
-Само на Марсилезата ще ми станеш! - скръцна със зъби Борето. - Само един път да те копна за гушата...
Бездомникът стигна до своето убежище - трите прасенца навярно биха му завидяли - къщичка от картони, куп стари килими, рогозки и други вехтории, струпани между двата храста. Клошарът се вмъкна в дупката и заспа като заклан. Единият му крак, който беше обут в полуизядена от плъховете обувка, се проточи навън от къщичката.
В главата на Югото назря зловещ план...

© Kolio Karpela Всички права запазени.

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

siromah (Кольо Карпела)

2007-10-24T11:47:53+03:00

Политическата ми ориентация е да се покаже живота такъв, какъвто е.
Без локуми, без краски и разтягания...

Колкото до останалото е плод на моите скитания по света или е плод на моето въображение...
Litta (Деница Георгиев)

2007-10-23T21:23:59+03:00

Всичките ти разкази са с много интересна политическа ориентация,която ги прави различни.А и ти пишеш много увлекателно.Поздравявам те!