Той бе стар. Толкова стар, че хората не помнеха майстора, който го бе редил на пода в галерията. Паркетът беше получил живот от човека и го раздаваше на хората. Заспиваше късно, когато в галерията нямаше никой. Не се страхуваше, защото бе съхранил мъдростта на бука, от който бе изсечен и знаеше, че изкуството никога не спи. Чувстваше се пазен от картините, окачени на стените. Паркетът бе нареден по целия под. Слушал думи от задушевни разговори на именити художници. Бе свидетел и на жадните за красота очи на посетителите на изложбите.
    Топла есенна вечер. От стъпалата навън се чу шум от токчета на обувки. Толкова равномерно, сякаш отмерваха времето, което бе изживял като под и това, оставащо му до края на живота му. Вратата на галерията се отвори. Паркетът позна младата жена, която работеше в изложбената зала от преди година. Тя влезе в голямото помещение и продължи да върви към своя кът. Светна лампите. Светлината се отразяваше в отдавна лакираните малки дъсчици. Те излъчваха онази доброта, която я имаше не в човека, а в гората. Чиста, неземна и лъчезарна. Паркетът направи неистови усилия да се сдържи да не изскърца под стъпките на галеристката. Не искаше да признае, че е вече остарял, защото знаеше, че бързо щяха да го сменят с нов. А какво знаеха ламинатите от живота? Бяха ли толкова здрави и издържаха ли на сълзите на тъжните хора? Или се подуваха при нищожни проблеми.
В галерията влезе мъж на средна възраст, с брада. Облечен в костюм и шалче на врата. Паркетът позна, че това бе художникът, чиито картини щаха да разглеждат посетителите на изложбата. Творецът нетърпеливо вървеше ту напред, ту назад. Оглеждаше и най-дребните детайли. Смееше се, сърдеше се, поглеждаше често часовника си.
-Наблизажа шест, а още няма никой - каза той на галеристката.
Младата жена се усмихна и каза:
-В малкия град е така. Хората идват в последния момент. Всеки тича от работа за децата, или позакъсняват малко, но ще дойдат.
-Да! - рече художникът. - Колкото хора и да дойдат, аз ще съм доволен. Искам тук да са тези, които е нужно. Които се интересуват от творчеството ми, а не да не значт какво изобщо правят в галерията. Не ми е нужна тълпа.
Един по един започнаха да влизат хора в изложбената зала. Художникът ги посрещаше. Стискаше им ръцете за поздрав и ги канеше да се приближат до картините. Творецът погледна часовникът си отново. Излезе навън, огледа се. Върна се в изложбената зала и каза пред събралата се публика:
- Можем да започваме! Благодаря на всички, които отделихте от времето си, за да се докоснете до моята душа! Повечето от вас знаят за мен. Не искам да губим ценно време, който желае да ме пита нещо, на разположение съм. Картините са пред вас, заповядайте!
Хората се разделиха. Всеки отиваше към различно прозиведение от художника. Стъпваха леко, не вдигаха шум. Говореха си. Споделяха и обсъждаха отделни щрихи на картините. Изразяваха възхищение от въздействието на платната. Питаха художника за детайли, които не разбираха или им бяха направили силно впечатление. Галерията бе пълна с живот.
Картините баха разгледани. Някои от тях продадени. Художникът каза заключителните си думи и хората си тръгваха един по един.
    Паркетът изпращаше с блясъка от светлината на лампите всеки гост на изложбената зала. Въпреки, че носеше мъдростта на буковата гора, той се вслушваше във всяка дума, попиваше я в малките си дъсчици и това не позволяваше да скърца под техните обувки. Бе доволен, че още веднъш е могъл да даде сигурност и удобство на хората. Нали за това е бил отсечен преди толкова много години. Та той се чувстваше човек. Но от онези хора, които раздаваха добротата си. Наивни до глупост, даващи мило и драго другите да са добре, макар и да тъпчат по сърцата им. Много стъпки бяха останали в душата му тази вечер. Някои бяха мръсни, донесли мръсотията отвън. Други се бяха изтрили на изтривалката, но също оставиха отпечатък в живота на паркета. Колко неща искаше да сподели с посетителите. Да им разкаже, че е виждал много именити художници. Че е запомнил мъдрите им думи. Че знае за какво са плакали и на какво са се радвали. Искаше да им каже, че изкуството е вечно и е много по-силно от битовите проблеми на хората. Че лекува и е верен приятел. Но не успя. Виждаше само гърбовете на хората. Същите хора, които го тъпчеха и си тръгваха, а само той знаеше тайната на техните стъпки.
Паркетът си пое дълбох въздух. Задържа го в дървените си дъсчици, защото по тях вървеше галеристката. Не искаше дори да издаде звук, да не изскърца. А равномерният такт на токчетата на обувките на младата жена отмерваше времето, до мига, в който щеше да бъде сменен.
Лампите в галерията угаснаха.
В изложбената зала бе тъмно.
Но в душата на паркета грееше.
Той живееше от топлината на хората.

Явор Перфанов
12.10.2019 г.
Г.Оряховица