- Ивано ма, къде се загуби? Ела ма чедо да та вида. Ела на баба момата убава. - зарадва се баба Райна. Една ѝ внучка остана, дето може очите ѝ да види. Другите заминаха по чужбина, да търсят  живота, да се бъхтят за убаво, къщата да ѝ оправят, още една коза да ѝ земат, дувара, дето падна лани от снега, да и градят. Три унуки имаше, едната Неда(в Англия), другата Милка (в Германия), третата Иванка.
- Ида мъри, емо ме. Кажи сега да видим, ко прави днеска. Гледам на вънка трева не се сдържа. Всичката си я оплевила. Ама днеска беше пек, да се пазиш по обяд, като стане пладнина, да вляваш на сянка, че да се не разболееш. Сърцето ще вземе да ти прескача. Чак надвечер ще излизаш. Кога малко падне Райчо*, да не е толко силен.- не се караше, а наставнически и нареждаше. Не искаше да пострада баба ѝ.
- Че като ма напече какво?Гачили 100 години жа живея. За кого? Дядо ти Милчо го няма чедо. Баща ти замина и той и при него,и чичо ти остави вдовица, аз черната чума за ко съм? Ай да идват довечера и да ме зимат, че неща вече тука. Неща вече да я тъпча тая черна земя, дето от нея хляб съм яла, дето всичко убаво ми зе.-разплака се бабата, не искаше, но и не се криеше.
Иванка я прегърна. Поплакаха двете, да не им е самичко в душите. Пък седнаха да хапнат. После момата раздигна масата, превърза ѝ синките, дето беше паднала завчера, разбраха се утре сабалян да идат на гробищата, да прелеят всичките къщни, че да идат и до старите, дето младата ги не помни, ама старата още ги тачи. Да изчестрят тревите, свещи да запалят, вода да прелеят и лимонада, така искаше бабата. После тамън да напече и да се приберат, да я изкъпе Иванка, че старостта не прощава никому, да ѝ тури чистите дрехи, да ѝ мери кръвното, за всеки случай и да скъне малко синджира. За два три часа, колко малко сулук да земе., да се прибере по залез, да по плаче малко навънка, до портата, че душа ѝ като кладенец зее, все дълбока и все пуста. Па да влезе пак и да остане там, дето другите не щат.
Милка пари не изпрати за оградата и Неда за коза не прати, сигурно им е тежко и не сколасват. Ама баба Райна си къташе, за оградата за оня свят за всичко. Най-малко тя взимаше, най-много тя имаше.
Дружинка бяха двете, знаеха че не е честен живота с тях. Ама знаеха и че ги свързват патилата, за това се грижеха една за друга, коя как може, едната с лякове другата с мотика и така, дордето свърши мастилото...

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*Райчо - така наричаме слънцето в нашия край.