Павлина
Обичаше да си фантазира. Редеше ги едни такива, едва ли не е най- щастливата жена на земята. С навирен нос и грейнала усмивка на кръглото като луна лице, със самочувствие на "чалга звезда", се носеше, небрежно-елегантна, по оживените софийски улици. Известна беше с пословичното си самочувствие и „новините”, които разнасяше в квартала за известни личности от българския елит. Жълтата преса й предоставяше достатъчно много материал, за да го редактира и преразкаже още по-сензационно, като новина от мястото на събитието. Мъжете я наричаха „прочетен вестник”, „лондонска мъгла”, а жените се чудеха на неизчерпаемата й енергия и оптимистично настроение.
С охота разказваше за покойните си родители – строгия баща, директор на голям завод, майката - учителка с някакъв клас квалификация. Занимаваше отрудените и угрижени хорица с прочутите си и богати роднини и какво ли не още, което нямаше нищо общо с реалността. Естествено, това беше плод на донякъде развихрената й фантазия, но нали има една мъдрост "Можеш да бъдеш глупав колкото си щеш, стига да не пречиш на останалите” , а тя не пречеше. За нея важна беше показността, превърнала се във фикс-идея. Единственият й син Жорко завършваше висше образование и всичко щеше да бъде наред, ако не беше проблемът с приятелката му. Той се чудеше как да съобщи на ексцентричната си родителка за момичето на живота си, негова колежка, красива и интелигентна, но... от село, а родителите й - обикновени трудови хора.
- Искам хората да разберат, че не съм случаен човек. Нека ми имат уважението поне тук, в кварталния магазин, ако не на по-престижни места. Околните те приемат такъв, какъвто сам се представиш - философстваше Павлина и непрестанно съветваше сина си къде и какво момиче да си избере.
Един ден Жорко се престраши и представи приятелката си Зорница на майка си. Като я видя, Павлина ахна. Тя силно прегърна обичания си единствен син и рече:
-Знаех си, майче, на мен приличаш, имаш вкус. Не си мухльо като баща си, с толкова титли, пък на мравката път струва . Но баща ти си изпя песента, сега за вас двамата ми разкажете. Че се обичате е видно, разбрах, че сте и от една специалност, но не разбрах Зорничка, в коя посока живее.
-Аз живея в студентски град в общежитие, а иначе съм от село.То е на двеста километра от София и родителите ми се занимават със земеделие и животновъдство.
Гореща вода заля развеселената до този момент Павлина.
- Как, от село?- недоумяваше тя. Не е възможно. О, Боже, битова булка. Ами какво ще каже на съседите? Този Жорко, как не помисли за майка си. Ето ти отново проблем. Момичето е добро наистина, ама как ще скрие селянията. Ще запристигат онези сватове, ще се ръкостискат, ще разговарят гръмогласно, а кой откъдето се извърне от провинцията, все в тях ще се отбива. За селяните добре, зет от столицата, има с какво да се похвалят, ами тя, горката, няма да знае накъде да погледне.
Един миг на просветление я озари и успокои. Спомни си за способността си да излиза от всяка ситуация. Безброй неща е говорила през тези години пред съседи и познати, без да имат нищо общо с действителността. Ще продължи да фантазира, това поне го може, а снахата трябва да предупреди, да си мълчи и да не споменава никакво село.
То добре, ама когато има да стане нещо, то е неизбежно. Павлина, още не окопитила се от новината, трябваше да преживее големия стрес, когато най-близката й приятелка я посети, а младата двойка се канеше да излиза в града на разходка.
- Честито, Павлина! Чаровна и привлекателна е приятелката ти, Жорко, поздравявам те за избора, усмихна се и прегърна свойски младите хора.
- Не разбрах, откъде е момичето?
Още не отворила уста, девойката чу как бъдещата свекърва почти изкрещя :
- От Плевен, от Плевен е...
- Не точно. - каза лаконично Зорница. - От село съм, от малко плевенско село.
Настъпи тишина. Влюбените си намигнаха весело и се изнизаха към асансьора.
Павлина за първи път в живота си се бе умълчала като ударена от гръм... Не можа нищо да каже, нищо да измисли в този момент. Безпомощна и тъжна се отпусна в мекото кресло, когато чу гласа на приятелката си да казва:
- Имаш нужда да останеш сама, затова те оставям...
Чу как вратата се затвори след нея и почувства страхотно облекчение. Разбра със сетивата си, че никога повече няма да бъде същото, че животът й ще се промени неимоверно, че пясъчните кули, които цял живот е градила, се сринаха само за един миг...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димка Първанова Всички права запазени
