Пазачът на фара

– Милке! Милке! – Мъжкият шепот затихна и жената, която го чакаше зад пердето на прозореца, се показа. – Готова ли си?

– Да, мили – отговори тревожен женски глас.

– Подай чантата. Ще те чакам в колата зад ъгъла.

Жената пусна през прозореца предварително подготвената чанта и мъжът ловко я хвана, въпреки черната като катран нощ. Такава рядко се случваше и старите хора казваха, че е нощ както за забранена любов, така и за престъпление (сякаш едното се различаваше от другото).

Жената наметна старо елече върху нощницата, нахули топлинките на бос крак и внимателно тръгна към външната врата. Беше се приготвила така, за да има оправдание пред мъжа си, ако внезапно я види. Никой обаче не усети нищо. Тя се спря пред вратата и се обърна назад. Опита се да огледа за последен път мястото, където прекара десет тежки, жестоки години. После бързо се обърна, внимателно затвори стария път, за да тръгне по нов, незнаен, но с надежда, че ще е по-добър.

Бързо прибяга по улицата и сви зад ъгъла, където вече я чакаше той – любимият, нейната грешна любов. Мъжът запали колата и тя ги понесе към новия им живот, чийто край едва ли можеха тази нощ да си представят.

***

Малкото градче се простираше недалеч от морето. Странно защо, първите заселници са го построили там, по навътре. Може би страха от пиратите ги е принудил да вдигнат и дългата стена, която го заграждаше. В южния му край имаше скали, които правеха достъпа откъм морено почти невъзможен. Там се врязваше скален нос, на края на който беше построен фар, за да предупреждава за опасността от острите камъни на рифа.

На този фар мъжът беше назначен за пазач, тъй като старият бе починал и фарът дълго време беше стоял без постоянен господар. Там се настаниха двамата бегълци. Милка подреди стаята и я направи уютна. Заживяха щастливи и доволни. Христо ходеше на всеки две седмици в градчето за продукти и още в края на първия месец доведе магаре и куче. Милка нарече магарето Маринчо, а кучето Мара, защото беше женско. Христо докара цимент и направи градинки от двете страни на скалния път. Милка засади цветя и малко зеленчуци. Живееха спокойно. Тя не искаше да отива в града от страх да не я намери мъжът й.

Изненада се, когато забременя. Всички я упрекваха, че е ялова, и свекървата затова я тормозеше и насъскваше сина си срещу нея. Бяха много щастливи с Христо. Той настояваше да я заведе на лекар, но тя не искаше. В една зимна нощ започнаха болките. Не беше още времето й за раждане. Навън имаше буря и линейка не можа да дойде. Едва не умря. Детето обаче не оцеля. Беше дребно и недоносено. Лекарят, който дойде сутринта, каза, че дробовете му не се отворили. Взеха я в болницата и двадесет дни се бори за живота си. Когато се прибра на фара, беше вече друга. Христо също преживя тежко този момент. Милка смяташе, че това е наказание от Бога за бягството й.

***

Животът им продължаваше в сивотата на ежедневието. Христо ходеше в града за провизии и се прибираше вечерта. Дъхаше на алкохол и понякога имаше аромат на парфюм. Тя не го питаше нищо, а и той нищо не говореше. Годините минаваха и животът им с нищо не се променяше.

Христо нямаше спомен кога дойде оня странен копнеж да отиде на онова място, където морето влизаше между скалите и образуваше малко езеро с чиста като сълза вода.

Когато го видя, случайно обикаляйки, остана запленен. Посещаваше го от време на време и се потапяше гол в чистата и топла вода, забравяйки всичко – гузната си съвест и нерешителността да промени отново живота си... Своя и на Милка.

И сега вървеше умислен към скалата, за да слезе на пясъчната ивица около езерцето. Преди да прекрачи, погледна и видя странна картина – млада жена, гола, излизаше от водата. Слънцето беше я позлатило цялата и тя сияеше в неземна светлина. Христо се вкамени. Тя не беше далече и той я позна. Беше я виждал в града. Млада, 25-30 годишна, глухоняма. Няколко пъти беше я забелязал да го гледа странно усмихната. Сега спокойно излизаше от водата, разтърсвайки дългите си коси, които обрамчаваха тялото й. Беше толкова красива, че на Христо му секна дъхът.

Тя излезе от морето, пристъпи по пясъка с лице към него и го видя. Усмихна се и тази усмивка разигра кръвта му. Той тръгна към нея, а тя сякаш го очакваше, гола и прекрасна. Трескаво, като в сън, той започна да сваля дрехите си. Когато стигна до нея, беше гол. Застана треперещ пред тази прекрасна млада жена и не смееше да я докосне. Тя протегна ръка и го погали по бузата. После ръката й се спусна по рамото, по гръдта му и той изстена. Не можеше да чака повече. Обгърна я и я притисна до пулсиращото си тяло. Потопи се в нея и времето спря.

***

Лина – така се казваше глухонямото момиче. Научи името си, когато започна да чете и пише. Майка й я обучаваше и тя се оказа схватлива. Така се запозна със света на книгите. Но той не беше единственият свят, който познаваше. Всички смятаха, че живее в абсолютна тишина, но това не беше съвсем вярно. Не чуваше звуците, но светът, който я заобикаляше, имаше свой език. Слънцето й говореше и морето, и цветята, и вятърът също й шептяха на своя си странен език, непознат за другите. Майчините ръце, които сплитаха косата, й говореха. Хората я отбягваха, но тя не им се сърдеше. Ходеше в библиотеката и си вземаше книги. Четеше какво ли не, даже приказки все още. Гледаше филми. От тези, които се четат.

Един ден видя Христо. Очите им се срещнаха и тя прочете в неговите толкова болка, че го пожали. Искаше да отиде, да прегърне и да утеши този мъж. Проследи го и разбра кой е. Още от малка беше открила езерцето между скалите и го посещаваше. До днешния ден, когато, излизайки от водата, проследи един слънчев лъч, който я викаше.

Тогава го видя. Сърцето й подскочи, сякаш да отиде да го посрещне и да го утеши. Усмихна се щастлива, осъзнавайки, че денят на срещата им е настъпил. Видя как тръгна към нея и започна да захвърля дрехите си. Трябваше да го направи. Тук беше техният Рай и трябваше да бъдат голи. За първи път виждаше гол мъж. Той имаше прекрасно тяло като античните статуи, които беше виждала по книгите. Мъжествеността му също беше красива. Приближи се треперещ до нея, но не смееше да я докосне. Тя протегна ръка и го погали. Кожата му беше топла и тръпките от допира на ръката й се понесоха като морски вълни по цялото му тяло. Той протегна ръце и я приюти. И потъвайки в него, тя чу ударите на сърцето му.

***

Събуди се рано, преди изгрева на слънцето. Не че имаше някаква спешна работа. Леглото сякаш я изплю, уморено от нейното присъствие. Напоследък все по-често си мислеше за отношенията им с Христо. След смъртта на детето се бяха променили много. Почти не разговаряха. Той вече не оставаше по цял ден в града, когато отиваше за провизии, а се връщаше по обяд. После отново се запиляваше нанякъде за час-два. От месец не я беше докосвал. Тя не питаше за нищо, но и той не говореше нищо. Дните преминаваха неусетно.

Видя, че е станал, и побърза да сложи закуската. Бяха заедно на масата... и в леглото. Но не беше съвсем сигурна за леглото. Мислеше си да го проследи къде ходи. Ей така, от любопитство.

Изчака и когато той тръгна, внимателно го последва. Криеше се зад скалите. В един момент го загуби от поглед. Поизчака около половин час, да не би да се върне, и тръгна. Наблизо видя тесен процеп между скалите. Успя да се провре и пред очите й се откри прекрасно място. Морето беше образувало малко езеро между скалите с плаж, чийто пясък блестеше под слънчевите лъчи. Беше разгара на лятото.

Докато обхождаше с поглед мястото, ги видя. Христо и млада жена – голи и щастливи, се бяха захласнали в любовта си. Милка затисна с ръка устата си, за да не извика, и краката й се подкосиха. Седна трепереща на скалата и сълзи като грахови зърна се затъркаляха от очите й.

Не разбра колко време бе стояла там. Стана и тръгна обратно. Не мислеше за нищо. Не чувстваше нищо. Сякаш душата й се беше изпепелила.

Прибра се и дълго стоя седнала на леглото. После си взе постелките и ги принесе в кухнята на миндера.

Христо се върна. Нищо не каза, а и тя нищо не спомена. Какво ли имаше да се говори? И все пак очакваше той да каже истината. Разбираше го. Тя вече беше толкова променена, но нима той очакваше да остане винаги същата? Нима любовта трябва да се променя според тях? Той не я попита дори защо се е преместила да спи на миндера.

Лятото си отиваше. През цялото това време мислите се мятаха в главата й като полудял табун коне. Сърцето й се вкаменяваше.

***

Беше взела решението. Чакаше той да тръгне за всекидневната си среща. Лятото си стягаше куфарите, оставяйки последните дарове за спомен от своето присъствие. Дойде часът и той тръгна. Милка се втурна в стаята и претършува дрехите му. Намери това, което търсеше. Пистолетът беше добре смазан. Щеше да убие първо тях, а после себе си.

Взе го и тръгна. Христо сигурно вече беше стигнал. Когато се провря през процепа на скалата, видя първо нея. Тя гордо носеше майчинството си. Гърдите й бяха напращели. Христо стоеше на колене пред нея и допрял ухо до корема й, блажено се усмихваше.

 Милка изтърва пистолета и той падна, изгубвайки се в процепа между скалите. Тя се свлече и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, се огледа се и се убеди, че не беше сънувала кошмар. Те все още бяха там. Нейният мъж…В съзнанието й заприиждаха спомените. И онази нощ в която загуби детето им и всичко си отиде заедно с него. Не можа да го направи баща. Щастието си отиде като облак, който беше излял дъждът си. А сега той стоеше на колене допрял ухо до корема на жената, която носеше животът…неговата жена. Сърцето й се свиваше и изтласкваше  ревността, омразата, жаждата за отмъщение. Това беше – той ставаше баща. Тя му дължеше този живот. И ще му го даде. Знаеше, че ще е щастлив.Душата й се сбогуваше с него. Погледна влюбените  пред себе си отново и очите й се насълзиха. Вгледа се в хоризонта. Морето блестеше и в далечината се виждаха двойка птици. Отиваха към слънцето…