Печалбата
На кръстопътя срещу пазара Жула продава чорапи. Стърчи по цял ден, подскача от крак на крак, подсмърча и току през час пали цигара. Чорапите ги е опнала върху два празни кашона, в които преди година са пристигнали полуузрели банани от Еквадор. Опаковани по пет еднакви чифта, черни, кафяви или сиви, чорапите продава за два лева, какво му плащаш. Има и цветни, и по-луксозни, има и дълги, почти до коляното. Те пък са три чифта и пак на същата цена.
За цял ден Жула изкарва петнадесетина лева. Не се оплаква, стигат ù за цигари, за хляб и за евтино червило. Не за нея, за порасналата ù дъщеря Лола, която понякога я замества зад кашоните. Малката е отхвърчала, вече похотливо я заглеждат мургавелите, с които майка и дъщеря обитават бараките накрая на града. Но го правят само вечер, защото през деня желязото и кабелите са по-важни от усмивката на Лола.
Покрай Жула през ден минава черен, голям и лъскав джип. Явно върши важна работа, ама тя не знае каква. Един ден, когато Лола е над кашоните, някакъв охранен тип със златни ланци слиза на тротоара, оглежда стоката, оглежда Лола и след минути двата празни кашона от еквадорските банани се въргалят свободно от вятъра. Джипът се отправя към бараките в края на града, където Жула вари боб с наденица. Този със златните ланци ù пъха няколко петдесетолевки в скъсаната пазва и изчезва с мръсна газ надалече.
Жула гледа парите и смята с третото си отделение колко пари е изкарала.
И все още не ù е ясно дали изгодно е продала стоката си. Защото има едно съмнение, че и до Еквадор да стигне, пак няма да види отново усмивката на Лола.
09.03.2011 Любомир Николов
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любомир Николов Всички права запазени