26.12.2018 г., 15:00 ч.

 Пеещият дворец -12 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
832 6 10

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

Произведение от няколко части « към първа част
42 мин за четене

Свитата на Престолонаследникът

 

Магия без любов е магия без мечти!

Ако Любовта е магия за хората -

истинската обич е магическото и проявление.

 

 

 

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

 

   Да заглушиш шумните мисли, стонове и желания на един подивял от страст драконланд си е направо да овладееш най-високото магическо изкуство на камуфлажа. Да не говоря, че Господарката беше прихванала шумните дейности и пригласяше на любимеца ми доста сладко, при това с интересни извивки. Та, наложи се да поставям допълнителни стени около покоите на Краличката ми, но нямаше как изцяло те да помогнат, защото Престолонаследникът в страстта си към своята половинка, съвсем забрави да крие мислите си. Използвах и магия, която да дрънка приспивни коледни песни. Добре, че Краличката ми беше изтананикала няколко в ума си, та избрах тези, които са по-нежни и красиви и леко успокояващи, тоест приспиващи. Може би по – добре беше да пусна рок или някой от другите блъскащи и диви жанрове,които имаха по-силен звук, но така щях да събудя всички, а целта беше да ги приспивам.Така другите нямаше да имат възможност да чуят дейностите, които вършеха Техни Величества в покоите си. Ако въобще не им щукнеше да излязат и оттам…

   Честно, беше си удоволствие да наблюдавам началото на любовната игра между двамата. Те така или иначе доста дълго поиграха на нямащата никакъв смисъл за мен игра с мишката и котката, като си беше напълно ясно, че не могат един без друг. Любимецът ми не чака втора покана от устата на Господарката, а нахлу като вихър в покоите, обви я с ръце и почти я подхвърли във въздуха, преди тя да се намери под него на леглото.

- Изчезни! – изръмжа с дрезгав глас той.

- Какво? – стегна се нещо, отново Господарката ми, но преди да продължи осъзна „какво-то”. Тя вече нямаше дрехи, а заедно с нея и Престолонаследникът беше без одежди. Та, прехапа устни в опит да спря някое от онези хубави, но твърде сложни словосъчетания, които хората казваха, когато бяха ядосани или учудени…или страстно готови да откликнат на любовната игра на своята половинка. Случаят беше от последните, но може и да съдържаше малко и от първите два…Просто, никога не съм напълно наясно с това, къде точно е скрит смисъла на мислите на Краличката ми. При нея те са лавини от преплетени кристали, горящи в огнени потоци от намерения, та само тя си знаеше пълния им смисъл - аз просто ги изпълнявам, и най-вече онова, което много ми харесва. Ала понякога има едни такива мисли, чак стените ми придобиват лек пурпурен оттенък, просто защото са много пиперливи, та чак ми се насълзяват очите… от умиление. Ако имах очи, разбира се, но… Да, налага се да увелича звукът на Коледните песни! Шумът и емоциите на Техни Величества вече пробиват през стените. Магията да ми е на помощ, защото тия двамата са просто неукротими! Чудя се – ако ми се ядосат изведнъж…?Не! По-добре, въобще да не си търкалям из стъклопакета подобна алтернатива, че ще ми иде обкова от звезден прах, дори и само при мисълта за нещо подобно.

 

***

      Голяма грешка е да се закачаш с възбуден драконланд, особено, когато обектът на желанието му си точно ти. Защо ли? Ами просто този драконланд, при това доста красив, силен и страстен мъж, ще ти „разтопи лагерите”, в старанието си да ти покаже, колко грешиш по отношение на това, че въобще желанието му е нещо, с което можеш да се шегуваш.

 За втори пореден път се събуждах, както майка ме е родила, тоест без нищо по себе си и то, спяща в живо легло,или по-ясно казано в прегръдките и върху съпруга си. Как го правеше това да издържа тежината ми, не знаех. Особено при наличието на това огромно, ама наистина огромно легло (то, Дворчо ако не се престарае, кой друг?), в което имаше място за още няколко като него и мен, и едновременно да няма нищо против, и даже да има особено силно желание аз да спя в него. Луда работа! Но много хубава луда работа. Няма да лъжа! Наистина е невероятно чувството да знаеш, че за един мъж, освен сексуален обект си и нещо, което е по-ценно и много по мило. Това чувство и знание оплиташе сърцето ти и даряваше на душата ти друг вид удоволствие, чието описание беше трудно, но безценно изживяване. Лежейки в него се чувствах малко, като бебе в люлка, и все се притеснявах, че му тежа. А и си мислех, че наложеното му правило да се грижи за мен, като негова съпруга го караше да ме търпи. Иначе, макар че постепенно навлизах в този Магичен свят и се опитвах да вникна в живота и разбиранията на хората, все още се чувствах като кръпка от стар парцал, върху лъскава маркова дреха. Все нещо не ми достигаше. Или аз така си мислех , или не откривах в себе си това, което ще каже „дзън” и ще се изправя достойна личност. Когато мислите ми тръгваха в подобна посока ми идеше да се смея като луда, защото аз бях от хората, които бяха здраво стъпили на земята и знаеха какво и колко струва борбата в живота да си щастлив и да получиш малка капчица обич и разбиране. И на всяка моя мисъл дали съм станала по достойна личност, като сестричка висеше следващата: Кое мереше това да си достоен за нещо или да си недостоен? Нима за всеки щастието не се основаваше на това от какво има нужда човекът, а не какво придобива?

 Що се отнася до това, дали беше останало нещо, което да не се беше разтечнило  от силно изживяната страст, мисля че отговорът беше категорично „Не!”. Наистина всичко се беше разтекло, включително и моето „Аз”. И сигурно, точно поради тази втечняваща причина, мозъкът ми превърнат на още по-голяма пихтия от страстни усещания,  роди странна идея. Честно, никога не съм си мислела, че ще си падам по мъж, чиято коса е дълга, жива и си има мнение. Общо взето, все едно да се опиташ да хванеш хлъзгави рибки с голи ръце. Да, тази коса си имаше мнение. Не че моята си нямаше, но… В книгите, които дворецът ми беше предложил да чета, просто, за да не скучая, намерих нещо наистина много интересно. И, разбира се, на сутринта (ако беше сутрин, а не обед) с тихи и много внимателни движения реших да изпълня замисленото. Успях, но мисля, че докато изпълня мисията си на горната ми устна избиха капчици пот от напрежението да не ме хванат в крачка. Живата, мека и силна коса беше решила, че ръцете ми са най-хубавото нещо, което и се беше случвало и се под даде без претенции на… хм, интересната „дресировка”. Едва се сдържах да не се разсмея и да не мърдам рязко. Все пак той спеше. И беше твърде красив в съня си. Искаше ми се да го погаля, но не и да го събудя.  Когато свърших с интересната си дейност, внимателно настаних голото си тяло, там, където си беше при събуждането ми, тоест в неговото.  Е, беше доста неудобно, защото дишах учестено и ми беше смешно и не само, че успях да изпълня това, което бях замислила, но и че под мен имаше нещо, което мислеше извън обсега на спящия си собственик. Затворих очи, търсейки начин да не обръщам внимание на това, че използвам за легло собствения си съпруг,който беше, меко казано, гол и възбуден. Но, май това беше най-голямата грешка, която направих, защото мозъкът ми заработи с пълна сила и зареди красиви картини. Те ме връхлетяха и изпълниха съществото ми с обаяние и красота. Спомнях си за вечерта. Ако първия път с Джонатаас беше страхотно, това от през нощта, че чак до сутринта беше…ами повече от страхотно. Тръпките от спомена пролазиха надолу по шията ми, ощипаха и зачервиха кожата ми, накараха корема ми да трепти и  се почувствах леко замаяна, а бедрата ми  се притиснаха плътно едно в друго. Да дразниш мъж, който те желае истински, си е направо да си просиш див, необуздан, качествен и дълъг, много дълъг…Е, ясно е какво! Но мога да си призная, че да правиш любов с такъв мъж си е равносилно на това, да се измъкнеш от кожата си и да полетиш в безтегловност из дебрите на непознатия любовен Космос. Изживяването беше толкова ярко и силно, че около теб се раждаха и избухваха звезди, цветовете и светлините им те ослепяваха, зашеметяваха и правеха неспособен да не се поддадеш на трепета и магията, които те връхлитаха. Все още ми беше мътно и леко захаросано. Любовна мъгла се стелеше над по принцип скептичните ми мисли, но си спомних по-голямата част от това, което видях, и което усетих с цялото си същество. Никога не съм мислила, че е възможно човек да се слее с друго същество до такава степен, че да усеща всеки трепет на мислите му и да вижда всичките му желания, болки и копнежи. Представете си, просто колко е неповторимо и неописуемо да разбера, че в главата на великолепния мъж, намиращ се под оголените ми части се намираше един образ, абсолютно еднакъв със самата мен. Тоест в мислите и желанията на Джонатаас съществувах само аз и то, точно такава, каквато си бях – обикновена и женствено мека земна жена. Не можех да повярвам на силната нужда, съществуваща в неговото съзнание, да ме пази на всяка цена, да ме обича и закриля, да направи всичко възможно аз да пребъда, дори и с цената на неговото съществуване. Мисля, че по някое време, между това, че тялото ми беше обсипвано от целувките му, а ръцете му правеха чудеса и ме караха да се надигам и звънтя като струна, да тръпна за още и още от удоволствието той да ме притежава, а и аз него, се влях с неговата същност и поучих не само телесен, но и духовен оргазъм.  Съществуваше ли такова отдаване? Това любов ли беше? Какво беше ако не любов? Не разбирах, но и не ми пукаше! Не ми трябваха отговори за неща, които не подлежаха и на описание. Просто исках това да продължава и продължава. Исках да чувствам! Той да ме обладава, да ме боготвори, да ме прави щастлива, да…общо взето стига да не спираше да ми показва как се прави любов залепен за тавана на помещението, не ме интересуваше нищо друго. Не, не е смешно, защото всичко, което мога да обясня точно за момента на любов във въздуха беше, че няма как да ви опиша живата страст, която струеше от него и насищаше пространството. Най-близката представа е двама парашутисти, чисто голи и в определена поза да се реят из облаците и да се изпиват един друг. Всяка негова целувка, всяко трепване на ръката му по кожата ми, сплитането и искренето на гривните-татуировки, при доближаването им една към друга, показваха жаждата му към мен. Всичко рисуваше лудата му, неконтролируема страст и желание да се слее със същността ми. Той беше изцяло отдаден на мен – цялото му същество – тяло, ум, душа и сърце биеха заедно и в тях живеех аз. Изпитвах вълни след вълни неконтролируемо удоволствие и не можех да се спра да искам още. Хората били прави, че с яденето идвал и апетита. Но да разбереш и видиш чудото на една разноцветна и прекрасна душа, която в болката си и в желанието си да достави обич и радост на хората,за които го е грижа е готова да даде всичко от себе си и да страда е…неописуемо! Той беше страдал и се чувствал като нещо лошо и разделящо родителите си, пречещо на расите да бъдат свободни, пълноценни и щастливи. Той не се чувстваше Господар на планетите, а един обикновен мъж, чиито усилия да пази и защитава другите, не се увенчаваха с успех, поради факта, че той вярваше, че без магия е безполезен. А всъщност страшно много грешеше за себе си! Да видиш огромният океан от любов живеещ в него, беше да се удавиш в дълбочината на чувствата му и пак да си готов да се гмурнеш още по надълбоко. Той ме обичаше и обожаваше толкова много, че беше готов в мислите и желанията си да се откаже да ме види повече. Готов беше да не ме вижда никога повече, но да намери начин да ме прати на Земята и там да бъда щастлива, знаейки, че тук, далеч от мен ще страда и умира ежедневно и тялото му ще гори за моето. Беше готов на себеотрицание и страдание в старанието си да ме направи щастлива и да знае, че аз и децата ще съществуваме в този свят, дори и някъде далеч из Необятния Космос. Твърде далеч, дори за да ни чувства.

Можех да видя годините самота в сърцето му, момента на надеждата, че е нужен за нещо при приемането на гривната от Дуаала, мигът на разкъсване на сърцето му, при счупването на неговия дар. Болката му от това, че си е мислил, че е отнел половинката на брат си, когото обичаше безусловно, дългото му страдание, че е неспособен баща на едно дете, което страда, заради неговите решения и неговата непотребност. Беше тръгнал из галактиките, за да бъде полезен и да отдаде себе си. Искаше да помага в търсене на претопяването си като същество, чийто предел на търпимост в собственото си страдание беше достигнал агонизиращи мащаби. Ако бях отказала…Не исках да мисля! Горещите ми сълзи покапаха по голото му рамо. Усетих как неговото тяло се стегна над мен:

          - Киарра Миа (Обична моя, Мия)! Какво направих? Не исках да те нараня! – силата на болката звучаща в гласът му, накара сълзите ми да удвоят своя обем. – Недей! Моля те и да ми заповядваш, вече ще стоя далеч, далеч от теб! Обещавам, запечатвам с драконландското си…

          - Не говори глупости! – плачевно измърморих, навряла лицето си в голото му рамо, което вече беше мокро от солените ми сълзи. Той ме отдели от себе си и ме погледна. Вдигнах очи и потънах в тъмните ириси, обрамчени в сребристо и блестящи под лунната светлина на трите луни.

          - Мия? – гърленият му глас беше накарал тялото ми за пореден път да пламне в желание.

          - Нищо ми няма, просто се разчувствах. – отвърнах му с твърд глас. И как да не се разчувстваш, когато знаеш какво е чувствал този мъж и колко те обича всъщност? Как да не отвърнеш на такава жажда за обич, разбиране, грижовност и страст? Бях видяла, изживяла с всяка малка частица от тялото и душата си, ужасът му, когато е застанал в онзи лепкав, гаден дъжд пред мен. Обикалял ме е, борил се е с онези огромни същества,  а в себе си е тръпнал от страх, че вече е късно, да ме спаси и е толкова непотребен, че му иде да къса сам от себе си и да се гори. Как да не обичаш такова сърце, което обиква едно слабо и непотребно същество като теб,непознато, но толкова близко? Как да не изпитваш срам от себе си, разбирайки силата на болката му, когато ти си крещяла, просто защото си тъпа и не разбираш, че това го е наранявало? Убивало го е! Как да не искаш да го прегръщаш силно, когато осъзнаваш страхът му, че може да те изгуби, а негово право и задължение е да те пази повече и от живота си, защото всъщност ти си неговият живот, неговото дихание? Ти си магията, която го кара да диша и да се радва на всичко! И как да не изпитваш умиление и почуда от странните му мисли, че е достатъчно да спи отвън с години наред, само и само да не те нарани, да си добре и да си щастлива, дори това да означава болка и постоянна жажда за неговото сърце и тяло? Изпитваш всичко това и се чудиш дали можеш да поемеш повече? И го прегръщаш като луда, защото не искаш да го пуснеш. Иска ти се да го утешиш, да го галиш, да го пазиш, така, както той теб и си готова да не обръщаш внимание, дори на дразнещата нужда да си винаги опазена от нещо, просто защото знаеш, че той те обожава и си най-ценното нещо в цялата му Вселена. Ти, всъщност си неговата жива Вселена.

          - Тук как се казва на един мъж, че го обичаш? – го запитах сгушена в прегръдките му. Мисля, че сърцето му спря, защото май твърде дълго не помръдваше. Вдигнах тревожно глава. Той се усмихваше. Проклетият му драконландски принц се усмихваше!

          - Попитах как… - гласът ми излезе пропит с дразнеща ядна нотка.

          - Ти си моята избухваща Вселена, Кралице! И си нещо, което не мога да обясня, но си всичко мое, събрано в мекотата ти. – заговори ми той с мек и опияняващ тон. А след това…След това ме целуна и май, въобще не ми се спореше повече, нито имах нужда от отговори, а от съвсем други неща, които практикувахме до късна сутрин.

          Усмихвах се и горях. Тялото ми добре помнеше всяка ласка и целувка. В момента ми се искаше това блаженство да не свършва. Усетих как той се размърда под мен. Затаих дъх, опитвайки се да вдишвам и издишвам, като че ли съм заспала. Той с лекота ме повдигна от себе си и нежно ме постави, върху купчината разхвърляни пухени завивки. Наведе се над мен и горещите му устни ме докоснаха там, където биеше сърцето ми. Горещата страст от преди малко се замени от топло и мило чувство, което се настани някъде дълбоко в мен. Мислех, че ще влезе в санитарното помещение или банята, но вместо това чух лекото, почти безшумно щракване на вратата. Отворих учудено очи, вдигнах глава и се загледах във двойните врати. Той беше излязъл. Отпуснах се върху възглавницата и се усмихнах.

 

***

        Вървях из коридорите и една непрестанна усмивка играеше върху устните ми. Топлата и нежна бяла кожа имаше деликатния аромат на цветовете на Дървото на Кралицата. А и как иначе, когато тя беше потомка на буйната кръв на Пра-пра Господарката ни. Усмихвах се, защото се чувствах значим и полезен и…Бях обичан! През цялото време я желаех, обожавах, обичах и копнеех за нея. Страдах, че тя ме дарява с радост след радост, а аз бях невъзможно безполезен да направя нещо за нея. Не можех да чета мислите и, не можех да следя бързата промяна, която настъпваше в нея – от огън в лед, после в лава, после в буйна река…Но, тя беше истинска и пълна с толкова живот и толкова страст, и ме обичаше. Разбрах го в момента, в който ме попита. И се почувствах Император на Вселената и Владетел на всичко. Бях окрилен и толкова радостен, че не знаех какво искам да направя по напред. Все пак я оставих да спи. Тя беше крехка и ранима, и това, че драконландите бяхме способни да обожаваме и боготворим половинките си с дни, без дори да  се налага да се храним, не влизаше в сметката. Исках я,  желаех я, а когато и тя ми показа своята неугасима жар…Гладен съм за нея!

Но трябва де внимавам. Все пак тя е крехка, а и носи децата ни. Не исках да мисля за това сега, защото ме беше страх да не я загубя. Трябваше да взема нещо, за да залъжа глада си и да се отдам на  здрава тренировка, която малко да потуши нестихващата ми страст. А после щях да се изкъпя под Струите на Водопадните скатове, където прохладната водна струя щеше да освести малко съзнанието ми.

          - Хм, добра магическа светлина, сине!Слънцата вече отмериха своя бяг и стигнаха до възход. – погледнах баща си, който тъкмо се беше приготвил да отхапе голямо парче от закуската си, но точно сега ме гледаше интересно застинал в движението си.

          - Добра магическа светлина! – отвърнах. Стигнах до масата, взех два големи плодови сладкиша с дъх на буен корен, които всички драконланди обичахме, защото този вид плод ни даваше сила и се завъртях да излизам и намеря момчетата.

          - Всъщност вече сме в пълен състав. – спря устрема ми Хару. И наистина бяха, защото в залата един по един се материализираха принцовете от Свитата ми.

          - Хм…Освен храната за закуска, Ваше Престолонаследничество е придобил и нещо ново по себе си. – хитро и с цветуща усмивка по най-наглия възможен начин ме зяпаше Анзи. Огледах се. Дрехите ми не бяха в петна, а и нямаше как да са, тъй като не бях сядал на масата или ял от топеното сирене и хлебчетата, които вдигаха примамливо топла пара.

          - Анзи, ако си търсиш някой, на когото да търкаляш плоските си хитри шеги, аз не съм най-удачният ти избор. Поне не днес! – измърморих му и широко, като напълно невинен му се ухилих насреща.

       - И доволен още?! – измърмори зад гърба ми майка ми. Обърнах се. Тя тъкмо се настаняваше на масата, а до нея сядаше и генерала. Смръщих вежди, но само за да му покажа мнението си, че все още не и беше предложил гривната и живота си.

        - Престани да ме гледаш така все едно ще ми белиш люспите една по една! Не съм по-малко драконланд от теб! Направих го, но тя ме спря! Да не мислиш, че ми е лесно с нея? – изръмжа генерал Борсоногос. Зяпнах го. После преместих погледа си към моята височайша родителка.

      - Не ме гледай така,защото не е твоя работа! – веднага ме скастри тя.- И между другото, помоли Нейно Стихийно Величество, Кралицата ни, да покаже как се прави този вид плетка, защото баща ти ще си изяде вътрешната светлина от яд.

     - Каква плетка? – озадачено я изгледах, а след това и всички останали, които и на звуково и на мисловно ниво само се подсмихваха.

    - Добра магическа светлина, братко, и хубава прическа! Макси, казах ти, че сестричката си я бива и в това!Дължиш ми двубой!

    - Няма да се бия с теб, Люспо! Има още да растеш - изръмжа Макс на Зенту и почти ме беше подминал на път към масата, когато продължи вече към мен.

   - Между другото, това не е закуска, а обед, скъпи братко и да, Зенту е прав – бива си я, сестричката! Всеки, който те види от тук, че и до последната планета на Магическата галактика, ще се побърка  от желание да има същата украса.

   - Какви ги…- спрях, защото съзнанието на Линеади, която тъкмо влизаше в Тронната зала крещящо ми изпрати картина на образът ми в гръб. Застинах. Косата ми, дивата ми и доста трудна за озаптяване драконландска коса, беше подредена в красива плетеница, красяща главата ми и обрамчваща, като магична корона цялата дължина на черепа ми. И наистина беше красиво, защото само част от нея беше така подредена, а другата част коса, красиво и на вълни се спускаше по раменете ми. А това беше начин една половинка да награди своя съпруг за  старанието му да и дари удоволствие. Моята Кралица ме беше удостоила с награда, чиято стойност по всички стандарти на мъжество на магическите раси  беше върхът на класацията. Прав беше Макси, чак и аз изпитвах желание ежедневно да имам точно такава украса на главата си, защото тя показваше на всеки мъж и жена, че Кралицата ми е доволна и оценява високо всичко, което съм и дарил.

 

***

     - Моля те, кажи на глупавата купчина кристал, която наричаш Дворчо, просто да смени музиката, че от Коледни песни, вече ми се повръща! – ми заяви Тини, най-безцеремонно, докато седяхме навън и наблюдавахме седнали на една пейка, как Свитата, наедно с принц Максиминас и Зенту тренираха на една голяма бойна площадка. Гледката си струваше. Да наблюдаваш красотата на движенията на красиви и приказни мъже, беше удоволствие и за сърцето и плакнене на очите за всяка нормална жена.

       - Какви ги говориш? – я изгледах стреснато.

      - Просто или бъдете по-тихи или да смени малко репертоара, че ако чуя още някоя Коледна песен, ще намразя и мисълта за Коледата, като цяло.

Цялата се изчервих. Боже, ако това наистина беше вярно…

       - Тини, сериозно ли говориш? – впих погледа си в нея.

    - Да, ти изглеждам, че се шегувам? И, между другото, избягвайте да висите по дърветата в Кралската градина, че освен нас, другият път и някой друг може да ви види.

    - Ох! – хълцикнах. Този проклет мъж, съпругът ми, само преди месец по магичния календар, наистина ни беше пренесъл навън под звездите и в градината, просто, защото искаше да ми направи подарък за рождения ден, но пък Тини, каза „ние”, а не „аз”.

      - И кои сте тези вие? – хитро избих намека и, и го върнах към нея. Аха! Тя леко извърна рамото си настрани, сякаш да прикрие нещо. „Ах, ти! Пакостница!” – помислих си развеселена.

      - Просто се разхождах една нощ. – измърмори ми тя.

      - И колко споделена беше разходката? – щипнах я отново с думи.

     - Ама ти откакто стана Кралица, си станала много нахална, да знаеш! – сопна ми се тя нацупено.

     - Аз ли? Нахална?! Ами ти?

     - Еми аз, не правя разни работи из градините… - парира ме тя.

    - Не бе! Ти само споделено се разхождаш и гледаш кой къде е кацнал по дърветата! - вдигнах очи аз към небето. Но, каквото и да казвах, Дворчо си заслужаваше да бъде раздрусан. Коледни песни!? Чак толкова шумни ли бяхме? Всъщност, май аз бях последно време, просто защото бях наедряла и не смеехме да практикуваме в пълна сила вечерните си заниманията, както в самото начало.Та, удоволствието беше изцяло за мен, а и кожата ми беше станала по-чувствителна отпреди.

    - И Кралят вече като ви види се чуди накъде да гледа. Просто всички хем ви се радват, хем се чувстват малко неудобно, а и на Линеади и е трудно това твоето сплитане на косата. А крал Джефрис много харесва прическата на съпруга ти. Максиминас едва се сдържа да не прихва да се смее, щом види умърлушената му кралска физиономия, ако ти за пореден път си сменила прическата на Престолонаследника и всички настъпват Зенту да не се изпусне и да каже нещо по въпроса. Да не говорим, че наистина се чудя на това, че вече си доста едра и, хм…Сещаш се. Не мислиш ли, че все пак трябва да помислим как ще родиш тези деца?

    Въздъхнах. Да, мислех и за това, освен и за непрестанното желание, което изпитвах към съпруга си. Беше си като болест, чието лечение беше хронично, тоест с временно действие и после пак ти се иска да си болен от същото. И това, че наистина бях наедряла също ме притесняваше. Усещах вече децата в мен и ми се искаше да знам,че всичко ще е наред и те ще са добре. Само, където в това не бях съвсем сигурна.

Линеади и лечителите все още не откриваха нищо по въпроса, как се раждат магически деца от земна жена. В огромната библиотека на двореца хиляди книги се появяваха и изчезваха, но никъде не бе записано появата на децата на предишната Господарка, която също е била човек от земята и то - българка. Някъде далеч в кралската династия на Магиканите имаше българска кръв, но никъде не бе записано как се бяха родили децата и какво беше станало с тях и от тях. Пълно затъмнение беше по въпроса и усещах, че това притесняваше всички, включително и нестихващо страстният ми съпруг. Тук обаче оставаше и още един въпрос: Предишната Владетелка не беше раждала драконланди, а само магикани, тоест вълшебници, а  при мен какви ще бъдат децата – никой не знаеше, включително и самата аз. Да не говоря, че според едната ми свекърва, Нейно Прекрасно Величество Кралица Тиани, драконландите се раждаха в драконовска форма и като яйца на влечуги. Само при мисълта да родя подобно нещо ми ставаше лошо. Магиканите от друга страна, поради факта, че бяха пропити с магия хора, се раждаха като светещи аури с цветовете на дарбите си. Когато дойдеше момента жените отиваха в една кристална пещера наблизо и там в едно подземно, пълно с блестяща млечна вода езеро, бъдещите майки се потапяха. Когато настъпеше времето, децата се появяваха в различните цветове на магията. Джонатаас се беше появил като яйце. Само като си помислех и си представих ми идваше да се смея, но пък после ми идваше и да плача. Максиминас и Ариети се бяха родили по съвсем различен начин. Макси, като пъпка неразпукано цвете, при това светещо като магикан. От неразпукани цветове, всъщност се раждаха фейрините. А малката принцеса Ети, се беше появила, като красиво златно сияние във формата на разтворено цвете,тоест като магикан, и после беше придобила плътност и нежно паднала в ръцете на майка си. А при мен? Неяснота, която май предпочитах пред алтернативите, въртящи се в главата ми от описанията на двете ми мили свекърви.

     Незнанието и несигурността наистина ме притесняваха, но ние хората, с появяването си на белия свят, живеехме постоянно в подобно състояние и може би, заради това аз се чувствах, някак подготвена за неочакваното и дори и за най-лошото. Но другите – народът от раси, включително и Кралската ми фамилия наистина изглеждаха разтревожени  и твърде притеснени за мен, дори и да не го показваха.  За тях светът им и живота им беше подреден и заради това прост. Магията поемаше по-големите отговорности, а те живееха в мир с нея. При историята със сиропиталищата или домовете за неизречимите, тези магически хора с години бяха отделяни от децата си, но никой не беше възроптал срещу това, просто защото магическия закон беше такъв. Днес Светът им беше още по-красив от преди, защото неизречимите деца имаха възможност да видят и усетят близките  си, или да получат ново семейство, а някои семейства, дори още едно дете. Вече имаше такива случаи. Деца, които бяха станали приятелки в сиропиталището, но на едното беше останал само един далечен много възрастен чичо и то, без половинка, да стане част от семейството на приятелката си. Беше наистина красиво изживяване, защото семейството беше дошло в двореца, да моли за моето и на краля разрешение да обявят и другото момиче за своя дъщеря. Да решаваш нечия съдба е трудно нещо. Знаех го, но сега ми се виждаше още по-трудно.  Крал Джефрис беше толкова доволен от това, че семейството търсеше и мен, че реши да абдикира от задълженията си, като даде пълно право да решава „Нейно Величество, Вашата Кралица”. Да, правилно го цитирам. Мъже! Стари, млади като им опре яйцето до седалищните части и хайде, дръж горещата топка, че това не е за мен. Остави ме сама, аз да решавам. Ама така ли се решава? „ Ваше Височество, законът си е закон и няма какво толкова да му мислите! Сърцето винаги знае най-добрия и верен път!” – потропа по съзнанието ми Дворчо. И прав беше.

Законът беше ясен. Дете за майката - майка за детето. Радост за две сърца и вплитане на две души. Знаех го и го разбирах, защото ние с Алиди, бяхме така. А чичото на момиченцето щеше да се премести по-близо, за да вижда ежедневно племенничката си.

За последните няколко магически цикли или казано на земен език – последните три –четири месеца бях наедряла и наляла точно все едно бях в последното деветмесечие на една обикновена бременност. Чувствах се тежка, трътлеста и доста трудно подвижна, макар всъщност да нямах проблем с движенията си, което разбира се, много ме съмняваше, че щеше да е същото и на Земята. Тук аз се чувствах някак по - различно и не беше задължително да се поддавам на планетното притегляне, така, както беше на Земята.

     Поне с дрехите беше лесно – не аз се нагаждах към тях, а те към мен – разширяваха се сами, за да ми стоят добре и да ми са удобни. Не знаех кога ще се случи. Нямах никаква представа, защото тук времето имаше друго измерване – магическо, и доколкото разбрах, всяка раса имаше времетраене на носене на децата. За едни беше един магичен месец, за други три, а при нас хората нормалното беше девет земни месеца. Е, как да определя кога, когато не знаех на колко се равнява изминалото време на Кандриния?

         - Те идват? – стресна ме гласът на Алиди. Тя беше спряла  до мен, запъхтяна, сякаш беше тичала насам.

        - Кои идват? – учудено я гледаше Тини.

    - Принцесата и принцовете! – отвърна дъщеря ми. Тя говореше за братята и сестричката си така, все едно бяха по висше стоящи от нея, но за моето сърце децата ни не се деляха – те бяха едно и винаги щяха да бъдат.

          -Успокой се, миличка! Нищо не ме боли все още, само се чувствам леко нервна. – опитах се да предам спокойствие в гласа си, но думите и ме бяха напрегнали.

        - Те ми казаха, че е време! – тревожно ме гледаха красивите и приказни очи. – Трябва да идем в Залата!

          - Извикай Кралиците и да доведат лечители! – изръмжа гласът на съпруга ми точно до мен. Почти подскочих от неочакваното му появяване.

          - Слушай, добре съм и… - опитах да го спра.

          - Нищо не слушам, каквото и да имаш в предвид с това! Щом те казват, значи е време! – Голям инат беше, когато решеше, че нещо може да ме застраши. Не поддаваше нито на молби, нито на заплахи, а даже и на заповеди.

          - Накажи ме, и Магията да го направи, но не, няма да рискувам и косъм от теб! –заявяваше ми най-безцеремонно и ме оставяше да си вилнея ядосано из покоите. И сега беше така. Разбирах го и още по-лошо усетих свиване в кръста, а после и влагата, която потече от мен.

***

     Кристалната зала светеше в различни цветове. Хиляди блестящи частици, сякаш пееха над главите ни. Срам ме беше дори и пред съпруга ми, а да не говорим, че в залата бяха Тини, лечителката и двете ми свекърви. Болеше ме! Раждах по проклетият обикновен начин, както ако бях на Земята. Но какво точно раждах…Млечната вода се беше смесила с кръвта ми и сега блестеше като сладко ягодово мляко. Джонатаас ме държеше над водата и не ме пускаше. Мълчеше, но мълчанието му беше за мен израз на силното му притеснение да не се сбъдне най-големият му страх. Исках да му се ядосам, но не можех, защото знаех, че аз трябваше да бъда смела и заради двамата. Не бяха успели да го отделят от мен, а аз дори се бях пошегувала:

    - Ако ще ми припадаш, по-добре си стой отвън! – после силата на контракциите и болката, изпариха всичките глупави мисли от глава ми.

 Напъвах! Опитвах се, но го правех на сляпо и все пак с пълното съзнание и една едничка мисъл: „Те трябва да живеят!”. Усещах как децата вече са на път. Напънах… И напук на шеговитите ми думи, вместо моят съпруг, припаднах аз.

 

***

    Да си кажа честно, не ми се присъства на това представление втори път, но истината е, че няма къде да ходя, защото това ми е работата – да помагам и да пазя Краличките си. На Новата ми Господарка не и са ясни доста нещица, макар и да ме учи на доста интересни други. Все пак, когато загуби съзнание, освободи душевната си сила, тази която Магията обича в нея. И разбира се, вече спокойно можеше да се разходи из мен и да се срещне с блестящото късче душа, което беше останало от предишната ми Господарка.

„Въобще не си мисли, че ще се предаваш, момиче! – изкомандва Старата Магическа Господарката, Краличката ми. – Нишката на нашата кръв е тънка и невидима, но силна и не се прекъсва лесно!”

„ Коя си ти? – попита огнената аура на Краличката ми.

„ Тази, която си и ти сега! – отвърна Древната Господарка. Черните и коси и тъмни очи се впиваха в светлите елмази, искрящи на бялото безплътно лице на Господарката Мия. – Не се страхувай! В теб  ври кръвта на вековен народ, чиито стълб и основа са били жените – силни и непримирими, умни и притежаващи смели сърца, чиято обич е осветявала пътя им. Не ти е време – нито земно, нито Магично! Върви сега и прегърни децата си!А онова, което трябва да научиш, ще го научиш и разбереш, тогава, когато Дървото на Кралицата роди своите деца!”

„Дарът е получен и тя го прие. Върни я, там където имат нужда от нея!” – пропя душата на Древната Господарка в мен и аз зазвънтях. Старата и много, много древна песен на живота се просмука в мен, понесе светещата аура и я върна, в топлите ръце на Престолонаследникът. Имаше неща, на които и аз бях подвластен и най-вече на това, за което бях създаден – да пазя живота и кътам всяка магическа частица душа. Песента на рождението ме обля и накара стените ми и всичко родеещо се с мен да блика в цветовете на живота.

 

ПРЕДИ  ЕПИЛОГА

 

   Нали не си помислихте, че съм се гътнала? Така де – претопила. Не съм бе хора, то землянките сме упорити растения – присаждаме се навсякъде и даваме плодове, стига да знаят как се отглежда подобен род живо, човешко цвете. А и кога сте чували, че една българка се е предала? Упорити жени сме ние! Векове са ни мачкали, ала и през цялото време сме опазили българското и сме го засявали там, където е скрито, но винаги расте – в децата ни. И дори понякога те да са забравяли кои са, спомените за майките им като камбанен звън е напомнял в сърцата им, колко силно е вкоренено българското и българщината в същността им.

    Падам си по старинните и интересни неща, но пък, да ми се чуди човек, излезе , че си падам и по космическите. От една гривна, взех, че с космически съпруг се сдобих, макар и излязъл, като от приказките. И домашен любимец си придобих, само където, като при охлюва всички живеем в търбуха му. Или това беше при кита? Няма значение. Важното е,че ни е весело, на мен, пък и на цялата Свита. Свитата ли? Е, разбира се, че е от мъже, при това много готини и, още по-важното - свободни мъже! Но все си мисля, че най-весело и приятно, все пак си е на любимеца ми. Той си е странно създание, ако може, въобще, така да се нарече, нещо създадено от кристал и имащо душа. И тази душа сякаш е от късчета други, защото когато запее, дарява живот, ражда светове и те кара да искаш да живееш и да обичаш живота. Обаче я иди се сети домашният ти любимец да ти обича децата и да изпълнява всевъзможни роли заради тях. Моите дечурлига са равносилни на армия от разрушители. Пакостливи са, но любимеца ми се справя с тях. Свитата, също помага, а и мъжът, когото обичам и който, странно и без еквивалент ме обожава, дори, когато съм способна да му докарам нещо подобно на сърдечен удар. Е, малко е настроен задушаващо закрилнически към всички, но все пак, този който ми даряваше няколкократно живота и сърцето си, всъщност получи моето, наедно със щурата ми душа и той е бъдещият крал на Магическите планети. А аз? Аз съм Кралицата! И една загубила се жена в дебрите на космоса, напуснала родната земя, но открила друга, в която е пропито най-доброто от една българска душа. Най-доброто и най-магичното и…Кой знае какво още ни чака?

 

ЕПИЛОГ

 

    Обичаше кралицата си. Обожаваше я! Тя беше като светъл магически блясък, един възраждащ полъх за света му.Тя възроди душата на неговият брат, приятел, крал.Тя…

Душата му се изпълваше с магическо ухание, когато ги наблюдаваше двамата един до друг-неговата кралица и престолонаследникът.Те бяха истинската магия на неговият свят-истински дишащ живот, създаващ щастие в хиляди цветове.

Хару се чувстваше изпълнен с нови сили, само заради тях – неговите обични бъдещ крал и кралица. Да, те му даваха много, но това го тласкаше да изисква от себе си още повече. Джонатаас никога не се отказа от него, никога не го поруга, не го остави в самота, дори когато единственото желание ,което имаше, преди да срещне своята половинка беше да изчезне в необятния океан от свободна магия.

   Хару – седмият принц на Фейринда се чувстваше значим в този момент. Подпрян на колоната в Тронната зала, той наблюдаваше пред себе си идилията на един несъвършен семеен живот – този на Джонааас и Мия. Малката принцеса Алиди  щастлива  играеше със своята още по-малка сестра Тиалин, а Дворецът им рисуваше живи цветни  картини, като по платна върху  кристалните си стени. Братята им, Джефрис и Харушин, принцовете –близнаци – пухени и невероятно сладки създания се опитваха да избягат от ръката на своя баща, който при всеки техен опит да прелетят над майка си, преди да ги е докопала и преоблякла със сухи дрехи, ги хващаше в полет и като ги изгледаше строго изпод вежди, нежно ги връщаше във владение на майчината им ръка. Нямаше представа защо кръстиха вторият принц на него, не беше заслужил такава чест. Все пак, сега светът му изглеждаше по-хубав! Погледът му най-накрая спря върху стройната  женска фигура, застанала близо до Кралицата.

Да, светът би бил още по-топъл и ласкав, изпълнен с магическо въображение… Ако не беше тя! Тиен го вбесяваше, разклащаше, иначе така спокойната му душа, още от момента в който за пръв път я видя.”Тини” и викаше неговата кралица.Тини – звучеше като песен в сърцето му.

   Само, че Харушин Аруда – Седмият принц на Фейринда, мислеше, че  няма какво да предложи на жената, за която копнееше.

 

***

     Ех, разбира се, стените ми за малко да се разтресат от смях от неговите мисли. Глупав ми Седми принце, нима се лъжеш, че ще успееш да спреш това, на което е настъпило началото. Въздържах се,всъщност, да се разкрещя от смях, защото Господарката ми щеше да усети трептенията, а не исках да ме мъмри с укор. Признавам си, понякога дори и аз, се чувствам странно, когато погледът на нейните прекрасни очи, укоряващо се впие по всичко, което представлявах, сякаш иска изцяло да ме разглоби и захвърли надалече всичките ми части, а после да забрави дори, че съществувам. Каква чудна Господарка си имам! Пълна с въображение и силна магия. Магия, която трептеше в живото и сърце, биеше в гърдите и, изливаше се от очите и. Тук, тази магия беше обвързване и сбъдната магическа съдба, за нея това беше магията на любовта. Нищо не е еднозначно, където и да се намираме в безкрайната Вселенска чернота.Световете се раждат, растат и изграждат традиции и закони, но промените винаги предстоят без значение дали ще бъде магия, въображение, мечти или просто силна любов, доверие и топла обич изпълнила сърцата. И все пак имам странното чувство, че Господарката има още с какво да ме изненада и какво да изрови от мен. Запях и, показвайки и скритият свят на душите, а тя взе че реши, че това е много интересно и красиво и,че ще изследва всяка частица от мен.

„Сигурно сто живота няма да ми стигнат, за да опозная и разбера всичката тази красота!” – възкликна тогава душата и. И като си помисля, че сега има и магическа частица в нея…Има да си „лазим по нервите”, както тя се изразява,  още дълги,дълги магически периоди…

     Е, добре де! Така ли не разбрахте, че като се треса, просто се смея? Какви хора бе? Войници, друг път! Добре, добре спирам, че вече ме стрелнаха с кралски укор в очите! Ала малката принцеса Тиалин се смее, а мелодията от звънкия и смях омагьосва сърцата. Как да не ти се прииска да разбъркаш пак Магията и да видиш, какво ще се получи?

 

Край. :)

© И.К. Всички права запазени

Историята може и да продължи, но нека видим какво ще ни донесе Новата 2019 година.

 

Приятно четене! :)

 

Бележки:

Герои:

Джонатаас Драгон - Моргано  - Воин Престолонаследник – Маг-Драгондланд.

братя: принц Максиминас Аруда  Моргано , принц Зенту  Драгон Барсогос –син на кралица Тиани и генерал  Гарундир(Гару) Барсогос ; сестра Ариети Фей  Аруда- Моргано

 (Али)Алиди Елфи- Драгон Моргано -Дъщеря на Престолонаследника  – наполовина елф,наполовина маг-драгонладка.Майка – елфин-Дуаала  Елфи.

Мия –българка и Тиен(фея дух)-южнокорейка,купуват лошо залепена гривна от антикварен магазин. Мия успява да закрепи здраво и последният елемент от нея и решава да си я сложи.След това попадат на планета,някъде в космоса,насред  битка.

Свитата на Пеещият дворец: Принцове на владетелите от другите планети и значения на имената им:

1. Исбул (Елен-бързина-стремящ се към истината и правдата) -феник - представител на планета Феникса

2. Ерми Ахтун (Господар,сродник,брат душа,дух) - елнах от планетата Елнаха

3. Вананд Доу – драгондланд и син на главният министър на Драгонда.

4. Гоар Мугел (сила способност,мощ)– племенник на краля на планета Графондах.

5. Сессар Винех – (зорко режещ със силен поглед) сарандиец - принц от планета Саранда

6. Анзи –елфин – Черни магически хора - планета Елфиния .

7. Харушин ( Хару Аруда ) – брат на жената на краля Лин(Линеади) Фей Аруда - фейрини от  Фейринда.

8. Мармиас – магикан(кендриец) – Кендриния.

9. Елемаг (възхваляваща ръка,вярна) – токтул от планетата Токту.

Произходът на повечето имена  и значенията са старобългарски.

 

Законите (важат за всички планети-Кандриния е главната царствена планета осма по ред– майката има право над децата.Ако тя се откаже в името на бащата детето остава при него(принца престолонаследник и майка му.Иначе тя може да остави детето в специални домове,откъдето децата не се взимат никога повече,израстват и влизат в обществото, като безименни хора.Не се говори в обществото за тях,това е тема табу-Тъжна тема.

Жените сами избират дали да родят дете или не и кога да го направят.

При своето раждане мъжете получават двойна гривна,която докато не решат да предложат на жената която магията им е отредила я носят малко под лакътя. Когато намерят жената за себе си, едната половина се отделя и се предлага гривната,в която е втъкана силата и жизнената им енергия(Магическото им ДНК).

Ако една жена първо приеме, а после откаже и хвърли гривната, то тя се чупи на парчета  и изчезва. Няма дубликат.Мъжът остава самотник.Може да бъде с много жени,за да задоволи техните нужди от ласки, но с никоя не ще постигне пълното сливане и удоволствие от акта. С никоя не може да се обвърже  истински без гривната.Гривната може да бъде счупена, но и може да бъде отново цяла,само тогава,когато истински отредената от магията жена се появи,защото само тя може да разполага истински с магическата матрица на мъжката ДНК .

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Мила Доче, стопли ме с чудесната си шега... Да ти кажа, аз същото се замислих докато го пишех, но реших, че по-добре да си върша всички дейности, защото с тези "доклади" вървят и своеволията на щуравият кристален Дворчо, а оттам и на мен ще ми се иска като Краличката, да го разсека на части
    Извън шегата: Не знам как да опиша чувството, че ви харесва скромната ми веселяшка история. А че има какво още - има... Тя самата история още в началото си беше замислена с продължение, но не знаех накъде ще ме поведат героите. Благодаря ти от сърце и наистина се надявам да е красиво , необичайно, тоест интересно и да радва сърцата. Весело посрещане на Новата година!
  • Тъкмо се размечтах за една такава къщичка... Да се почиства сама, да готви, да сервира, да контролира деца, съпруг, свекърва и да докладва... А сега сериозно: Чакам продължение! Усещам че имаш още какво да разкажеш... И то ще е красиво и необичайно ...
  • Ех, Наде!!! Добре, добре... Ще помислим над продължението на щуравата история. С това меко сърце, къде съм тръгнала и аз "по баирите" ...
  • Благодаря ти, Лия! За красотата, за любовта, за усмивките...За "душевната патеричка", която за пореден път ми дава сили да се изправя и да продължа. Ще цитирам един мъдър, начетен (и много скромен) сенсей: "Как епилог? Що епилог?" В никакъв случай! Моля!
  • Какво да ви правя г-н Коновски??? За по-лесно, пак ще ви благодаря!
    А за щуротии, винаги съм насреща и щом казвате, пак ще нарамвам дисагите и по пътя на фантазията
    Силве, аз благодаря мила!
    Знам, че не четеш много подобен жанр ,но това да изчетеш скромното ми произведение е наистина ценно за мен. Весело посрещане на Новата година!
  • Попитах как… 😂😚
    Като земетресение е Кралицата, намери си майстора .
    Великолепна история, всичко беше така звездно и в същото време топло по човешки. Има на какво да се учим едни от други с извънземните. Нито за миг не се усъмних в съществуването на подобна планета, в сюжета, а според мен това особено във фантастиката е от изключителна важност. Разгърна пред очите ми един нов свят, пречупи донякъде предпочитанията ми към литература, умееш го.
    Благодаря за удоволствието, Лия.
  • Как епилог? Що епилог?
    Светът на фантазията и щуротиите е огромен, необхватен - тръгвай пак на път...
  • Скъпа Марианка, разбира се ,че си добре дошла в света на Дворчо. Той си е калпазанин, но пък нали е от кристал, може и да му простим това-онова, а иначе нека дойде Новата година и да сме живи и здрави. Черновата на продължението е нахвърляна, но ще почака, поне засега. Благодаря ти от сърце и Чудни празници и посрещане на Новата година!
  • Благодаря ти, Васе! Жива и здрава и нека топлината на човешкото да те топли и да бъдеш заобиколена от хората, които те обичат и ти обичаш!
  • Прекрасна любов, отдаденост един към друг! Рояк палави дечица, няма по-хубава магия!
Предложения
: ??:??