Последна спирка. Вали. Ситен, студен дъждец, който прониква в кожата. Градинката е пуста, вятърът търкаля смачкани хартийки по калната алея. Сгърчените скелети на дърветата развяват малкото останали, пожълтели листа като ненужни дрипи.

   Дрънчейки и стържейки зловещо, пристига поредният трамвай. Малката купчинки от мокри, зъзнещи човеци  се размърдва под навеса нетърпеливо. Едва изчакват и последния пътник да слезе и се натъпкват в олющения търбух на мотрисата.

След няколко минути трамваят потегля отново, скърцайки тежко. Последни забързани стъпки заглъхват в далечината. На една мокра пейка седи свита, увита в стар, избелял шлифер, една призрачна фигура. Капки се стичат по няколкото посивели кичура, висящи изпод качулката. Скрила ръце в джобовете, кръстосала, обутите си в разкривени, мърляви обувки, крака под пейката и се поклаща леко напред-назад в монотонен ритъм. Празните и, прозрачно сини очи, са вперени някъде. Не ме вижда. Нейният свят е друг. Далечен и чужд.

   Познавам я. Понякога е на друга пейка, понякога се разхожда безцелно. Когато я видях за първи път, беше един от онези горещи, летни дни, в които мечтаеш единствено за ледени, лимонени коктейли и басейн. Тогава дори не разбрах, че е жена. Луташе се, крещейки дрезгаво по някой. Беше нахлузила раздърпано, раирано долнище на пижама и някаква развлечена блуза в безумно лилав цвят, която стигаше до коленете й. Влачеше безформени, подпетени кецове по плочите и ръкомахаше заканително, стиснала костеливи юмруци. Това, което ме уплаши, беше лицето, разкривено в зловеща гримаса. Суха, пергаментова кожа, обрасла с прошарена брада, проскубана, побеляла коса, стърчаща без ред и посока, напукана уста с няколко разядени, пожълтели зъба, пръскаща ругатни и слюнка. А очите – сякаш дяволът се бе вселил в душата й и бълваше яростно огнени езици през хлътналите орбити. Избягах. Дори не се обърнах повече. 

   На следващия ден отново минах от там. Потърсих я с поглед. В първия момент, не я открих и реших, че са я прибрали, но след малко я видях. Седеше мирно, кръстосала крака, на пейката. До нея димеше чаша кафе и дъвчеше доволно една кифла. Ни помен от брадата, косата, боядисана в ярко червен цвят и вързана на стегната опашка. Пола, риза, сандали. Изглеждаше поне с десет години по-млада. Затова и не съм я забелязала, очаквала съм да намеря същата бясна, чорлава фурия от предния ден. Само в погледа и тлееше онази дяволска жарава. По-късно я видях пред един блок. Извади ключ и хлътна във входа. Значи, не живееше на улицата. Поне.  До следващата криза.

   Разпитвах хората. Повечето, изсумтяваха под носа си, че не знаят нищо. Други не помнеха, а трети просто не желаеха да говорят за нея. По-добре да съм питала за времето…

   След няколко години и хиляди олющени, дрънчащи трамваи, натъпкани с безразлични физиономии, я намирам пак там. На пейката. Седи под дъжда, сама, зареяла поглед в далечната си, неразбираема вселена. Там навярно има някой, който да подържи съсухрените й ръце в шепите си.  И да й подари малко топлинка за Коледа.