Пепел

   I част

   Симеон се наведе и духна в пепелта. Облаче сивкав прах се вдигна и го накара да притвори очи. Леко се закашля от подразнилите небцето малки частици, ноздрите му вдишаха дълбоко и последва силна кихавица, която пречисти мислите, усмихна сърцето му и събуди спомен…

***

   – Симо-о-о! Баничката е готова. Идвай да хапнеш веднага!

   – Идвам, бабо.

   Симеон хвърли дългия маркуч и той се заизвива като змия по плочника, пръскайки студени струйки вода. Босото момче притича до чешмата на двора и спря водата. Прецапа през малките локвички и с два бързи подскока изкачи стъпалата и влетя в салончето на малката селска къща.

   – Стой! – баба Сия го спря на вратата на стаята – Къде така? А тия кални крака?

   – Ей, бе бабо, после нали пак ще изляза. А и баницата ще изстине. Нали не обичаш да ям студена баница?

   – Тарикат такъв! Я веднага ела тук на стъпалата да ти полея с едно човенче. В къщи с тези кални крака няма влезеш. Сякаш си ходил на къ̀ра. Дядо ти се връщаше по-чист като ходеше да храни кокошките. И какво правиш навън все в тая вода? Вече захладня. Ще се разболееш.

   – Апчих! – Симо не успя да се спре навреме.

   – Ето… видиш ли сега. Ей, момченце, голям дангалак си вече, а лапешки работи още вършиш. Тц-тц-тц.

   Баба Сия клатеше глава и размахваше заканително пръст пред лицето на десет годишното момче. Поля му топла водица на стълбите, подаде му избеляла хавлийка и лекичко го перна зад врата.

   – Бабо! Стига ми се кара де! Като излезеш след малко ще видиш колко добре съм измил плочника. Едно листо не остана от крушата. Всичко блесна.

   – Добре, добре. Браво!

   Старата жена въздъхна и хвърли поглед през още отворената врата на салончето. Видя как есенния ветрец разклати клоните на крушата и посипа по плочника дузина златисти листа. Бавно и ефирно те се завъртяха във въздуха преди да полегнат нахално на току що измитите плочки.

   Симо седна на масата и лакомо запреглъща горещата баница. Баба му правеше най-вкусната баница на света. Запари му на езика от още горещото сирене между  точените кори и той посегна към купичката с компот от праскови. Бабината баница с компот от праскови – е, нямаше по-апетитно и вкусно нещо на света от това угощение.

***

   Симеон преглътна на сухо и бавно се изправи. Огледа се. Къщата си беше все същата. В ъгъла още стоеше стария бюфет. Вече не му изглеждаше така огромен с тези избомбени вратички и чекмеджета от масивно дърво. Стъклата на витрината бяха още здрави. Между тях, там, където се застъпваха, баба му беше наредила стари снимки – негови и от сватбата на родителите му. На последната, сложена от старата жена с толкова любов, гордо се пъчеше изображение на внука от университета. На ключалките на всяко чекмедже още стояха малките ключета. Симеон се загледа в средното – там ключе нямаше. Никога не е имало. Мъжът си спомни колко години му отне докато се сети, че всички ключета са еднакви и с това, което стоеше на ключалката на чекмеджето с бабините чорапи можеше да се отвори и това със съкровищата – чекмеджето на дядо. В деня, в който Симо погледна в него за първи път, изяде първата и единствена плесница по дупето от баба си. Не го заболя. Не беше силна, но още помнеше погледа на старата жена. Беше като на ранено животно. Сякаш някой ѝ беше разтворил сърцето и се ровеше, и разбъркваше мили спомени. През лицето ѝ премина тежка сянка, очите ѝ се насълзиха и тя шляпна внука си по дупето. После замръзна стъписано. Обърна се и без да каже дума, излезе на двора. Симо я чу тихичко да плаче, бързо заключи чекмеджето и върна ключето на мястото му. На другия ден се събуди рано от затръшването на външната врата. Баба му беше излязла, а чекмеджето със съкровищата стоеше подканващо, наполовина отворено. Момчето никога не взе нищо от там. Разглеждаше малките отвертки, инструментите и лупите на дядо си, а после грижливо ги подреждаше отново по местата им. Знаеше, че дядо му е бил часовникар. Последния път, когато видя баба си, тя беше извадила едно нещо от това чекмедже – стария джобен часовник на дядо му. Даде му го… и прошепна само: „Прости ми за тогава, Симо. Това е твое, момчето ми…” Той само я прегърна. Последната им прегръдка…

   Очите на Симеон се навлажниха. Бавно бръкна в джоба си и издърпа сребърната верижка, а след нея, в ръката му се търкулна големия лъскав часовник на дядо му. Капакът, с изкусно инкрустирани сребърни цветя, се отвори и отвътре се чу тихо тиктакане. Работеше още. Симеон вдигна поглед към стената отсреща, където потънал в прах, и притихнал, висеше огромният стенен часовник с махалото. Мъжът пренесе до стената един от дървените столове, покачи се внимателно, отвори долната вратичката на часовника и взе ключа. Из стаята се разнесе стържещ звук, ръждясалият механизъм се събуди и махалото се раздвижи. Симеон се протегна нагоре и отвори стъклената вратичка, зад която бяха замрели стрелките. Внимателно плъзна малката стрелка на дванадесет, после и голямата, и из стаята се разнесе силен камбанен звън, отброяващ дванадесет удара живот.

...

Из разказа "Пепел" - от сборника с разкази "Мирише на звезди" 

https://daniraskasva.blogspot.com/