25.11.2018 г., 16:48 ч.  

Пепеляшка под фенера 

  Проза » Повести и романи
426 0 2
4 мин за четене

Пепеляшка под фенера

 

25 ноември

 

       Вярвате ли в съдбата? А в кармата? Или може би двете са едно и също нещо? А може би кармата е твоето изкупление за греховете ти от предишни животи? Харесва ми да вярвам в нещата по този начин. Това ми помага по-лесно да преглъщам реалността. Това ми дава сили да се събуждам. Смятам, че животът, който водя и е далеч от мечтания е моя урок. Надявам се един ден да си науча урока и да имам способността и възможността да го променя в желаната от мен насока. Но до тогава ми остава единствено да чакам и да се надявам. И да намирам сили да се събуждам.

 

      Седнала съм в големия фотьойл в поредната ми, нова квартира и вдишвам с пълни дробове въздуха около себе си. Не, че е по-различен с нещо. Различното е, че днес живея с идеята за една крачка напред към така жадуваната свобода. Вече няма да живея с никого. Няма да ми се налага да деля стаята ми и по неволя - личните ми вещи с недобросъвестни хора. Не ме разбирайте погрешно. Не съм светица и лице за пример. Доста далеч съм от това. Но вярвам, че каквото и да правя, в душата си все още съумявам да се опазя чистя. Опитвам се с пълни сили, защото ако изгубя себе си, ще загубя въздуха си.

     Още от 18 годишна ми се наложи да се изнеса и да живея сама. Спомням си как нямах търпение да навърша пълнолетие и да стана голяма. В наивността си далеч не осъзнавах, че колкото повече порастваме – толкова по-малко свободни ставаме. Кредити, семейство, обществено положение, финансова стабилност, страх да не разочароваме другите, страх да не разочароваме себе си… Всичко това ни води все по-близо към бездната на собствения ни Ад, който всячески се опитваме да замаскираме под името „живот”. И колкото повече осъзнаваме собствената си безпомощност, толкова повече не си го признаваме. Или започваме да обвиняваме някой друг за всичките ни проблеми. В това отношение бих разграничила два типа хора - такива, чието Его не им позволява да признаят реалността и пресилват всичко пред обществото, за да лъжат себе си, че за успели и щастливи същества и такива, които безрезервно вярват, че всички са им длъжни с нещо и те никога за нищо не са виновни, а са жертва на лошия си късмет. И от двата типа ми е писнало до болка. Копнея за трети такъв, който ми се иска да прилича на мен. Да умее да признава падението си и да не обвинява някой друг за неволите си. За това ми мислене навярно е виновна вярата ми в кармата и факта, че получаваме каквото заслужаваме.

   Навън вече отдавна мръкна. Толкова е тихо, че единственото, което чувам в момента е собственото ми учестено дишане. Наместих се на стария, но удобен фотьойл, който зловещо изскърца напомняйки, че отдавна трябваше да е на боклука. Не го пазех от сантименталност. Просто нямах пари за нов. Отдавна спрях да бъда сантиментална към хора, места и вещи. Всъщност отдавна спрях да бъда сантиментална въобще.

    Погледнах вляво от мен и взрях поглед в безизразните очи на куклата-манекен, която не потрепваше. На моменти ми се струваше, че започвам все повече да приличам на нея. Но друг път мислите нахлуваха бясно в главата ми и нощните кошмари не ми даваха покой. Тогава признавах, че все още не съм стигнала до нивото на безчувствената, куха кукла. Макар че много ми се искаше. Да не чувствам щеше да ми спести много. А може би щеше и да ми ограби безброй красиви моменти, които досега не бях имала, но пък тайничко все още мечтаех за тях в своето така наречено бъдеще. Обърнах се назад и погледнах останалите три манекена, които бях нахвърляла напосоки при пренасянето ми. Почувствах се защитена. И не сама. Създадох си илюзията, че на някой му пука за мен и че ме пази. Усмихнах се в тъмното и придърпах едно дебело одеяло върху себе си. Изпаднах в душевна пълнота и неусетно се отнесох в света на сънищата, надявайки се да бъдат по-красиви от това, което гарантирано ме очакваше утре с цялата си помия и смрад, които толкова ненавиждах. Пренесох се там, където кармата я бях платила и беше ред на щастието да ме навести. Пренесох се в света на надеждите. Единственото, което ми даваше сили да чуя алармата на следващата сутрин.

© Тереза Маджарова Всички права запазени

Идеята за романа беше зародена още преди години, но момента й дойде сега. Това е самото начало и всеки път, когато напиша нещо ново ще го пускам за мнения. 

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Здравейте, съвсем умишлено пускам поетапно определени мисли и идеята всъщност е да не изглежда напълно ясно за какво става дума, но в същото време да се разпали любопитството на читателя. Дано да успея да задържа вниманието Ви и занапред. Благодаря Ви!
  • Прочетох го няколко пъти. Хареса ми заглавието. Аз например, като личност не харесвам "бездушността" на манекените. Виждат ми се малко зловещи. Погледнато от този ъгъл ми става интересна героинята, която е противоречива за мен с всеки нов абзац. Съдба, изплащане на карма, трудности, живот, мисли...Мисля, че ми е малко как да се изразя "списъчно" един вид, описанието на вижданията за света на героинята. Може да вложите още живот в изграждането на образа и да подсилите нещата. Ако, разбира се не е умишлено търсен подход, това с манекените и "кухата кукла". Аз асоциирам "кух живот" ...Малко така ми звучи. Лично мнение. Човек има и такива странни моменти на мисловна обърканост. Също така може да се позиционира текста, за да изглежда по-подреден. Засега толкова от мен. Не съм критик, затова приемете мнението ми като човек - читател. Ще чакам нататък, за да видя кое от моите предположения за сюжетна линия ще се доближи до реалната ви идея.
    Желая ви успех!
Предложения
: ??:??