Произведението не е подходящо за лица под 18 години
Севда изчака цялото събитие да отшуми и, след като гостите започнаха да се разотиват, тя изчака удобен момент и се приближи към Христофор, държаща под големите си гърди книгата на Пѝсарев. Батерията на телефона му беше свършила, а зарядното бе в колата му.
-Извинете, Г-н Цонев, може ли за минутка?
Христофор малко се сепна. И без друго, напрежението около липсата на приятелят му, особено след разговора с Елица беше ескалирало до тежко главоболие и временна неадекватност.
-Ъмм, да кажете... Ако искате автограф към книгата - няма как! Предварително подписаните бяха подарени и продадени.
Цонев задържа погледа си в деколтето ѝ. "Тая к'ви цици има - не е истина! Като панаирски балони"
Той беше по тихия флирт. Така монологично. Иначе не вършеше глупости. Гледаше си семейството и толкоз.
-Не, не! Не искам автограф. Само да Ви питам:
-Знаете ли къде е днешния специален човек, за който сме се събрали? Исках ако мога лично да му изкажа моето възхищение и благодарност за таланта, с който толкова ни радва! Позволих си да Ви безпокоя, тъй като ми се струва, че сте приятели!...
Севда искаше да разбере дали Христофор знае нещо повече и дали заради липсата на Тома̀ вече не са предприети мерки.
-Ами няма го. Случило се е нещо. Полицията е уведомена. Издирват го. Уплаши всички ни. Добре, че се свързах с приятелката му... Пффф, къде зарязах това зарядно? Извинете ме. Имам важен разговор.
Цонев отново я огледа.
"Хубава селянка! Само лицето ѝ малко криво, но става!" Ядоса се на похотливата си мисъл той, предвид ситуацията, но все пак и намигна с усмивка...
-Тръгвам към колата. Наистина извинете ме. Трябва и да се прибирам. Чака ме път...
-Не, аз се извинявам! Благодаря за отделеното време! Дано с Г-н Пѝсарев всичко е наред! Ъъм, всъщност ако сте в моята посока, ще съм Ви благодарна да вземете с вас. В тоя час няма автобус, а и ме е страх сама. Мислех да не оставам до края, но поезията на този автор е толкова запленяваща!..
Цонев се замисли и прецени, че какво толкова - ще закара тая селска девойка. Поне ще се порадва на прелестите ѝ докато шофира.
- Ами, да... Няма проблем. Вие накъде сте?
- Към село Надежда. Пътят Ви минава оттам.
Усмихна му се Севда и се качи в джипа на Цонев.
Той запали автомобила, форсира двигателя и натисна газта.
- Ха, май сте любител на адреналина, а? Севда успешно се закачаше, след като Христофор я видя прехапала устните си.
- Просто обичам да карам! А и колата е мощна. Конете искат галоп и добри ездачи, нали?
Цонев се изкефи на лафа си, а Севда Шишманова сложи ръка по вътрешната страна на дясното му бедро...
- Е, ездачо, скоро яздили ли сте расова кобила, а?...
Той, натисна спирачките, намали и отби до една крайпътна беседка с чешма. Обходи тялото ѝ с очи и бръкна под късата ѝ над коляното пола. Впи устните си в шията ѝ, и само за секунда изпита вина, но тази секунда беше фатална...
Севда извади малкия си ловджийски нож от чантата и го заби право в бедрото му, което преди минута бе стиснала. Цонев примря от болка. Тя хвана главата му, блъсна я във волана и той се свлече, изкривен към вратата. Шишманова излезе, отвори я и го издърпа от джипа. Зае шофьорското място и с пълна газ отпраши към Клети дол.
Беше ѝ ясно, че полицията може да е душила около дома ѝ. Все пак Пѝсарев не беше кой да е. Известен в интернет - писател, а и в Банско имаше достатъчно хора на това събитие, които да бъдат притеснени или най-малкото да са опитали да му звъннат, за да го поздравят...
Пѝсарев се посъвзе и болката го накара да изкрещи. Елица караше с бясна скорост към болницата в Банско, а Зоя за сетен път мокреше носната си кърпа с вода и я полагаше на челото на Тома̀.
-Спокойно миличък! Близо сме. В болницата ще се погрижат за теб...
Енчева бе преживяла много неща в живота си и съдбата не беше нейният най-добър приятел. Писателят някак я накара тя отново да повярва в любовта, но неговата объркана душа, объркваше нейната изстрадала. Тя обичаше този мъж. Въпреки него. Въпреки себе си. Въпреки всичко и всеки. На лента минаваха редица мигове от съвместния им живот. За пръв път обаче, тя беше ужасно притеснена. Ставаше дума за живота му. Злобата в нея растеше със всяка сълза, която капеше от очите ѝ. "Ах, само да я намеря тази! Ще я излежа за три живота напред!...
Севда Шишманова наближи къщата си и отдалеч видя линейка и една патрулка. Най-много я вгорчиха двете носилки с телата на родните ѝ майка и брат. Зави в съседната улица и се помоли наум да са живи.
"Мръсно копеле! Успял е да избяга!"
В риданието ѝ бе вплетена мъка и ярост. Извади телефона си и набра номера на Зоя.
Готвачката видимо показваше неприязън към нея, но всъщност Севда я приемаше като свой човек. Вероятно защото никой друг освен нея и двете ченгета, които я чукаха, а после ѝ се подиграваха не говореше с нея. Само Зоя я изслушваше понякога и пушеха по цигара преди да започнат работа.
- Елица, звъни ми Севда! Какво да говоря? Кажи ми! Готвачката изпадна в паника и прехапа устни.
- Кажи ѝ, че си била до града и след малко се прибираш... В главата на Елица растеше план за отмъщение...
- Здрасти, шефке! Какво има? Да не си отворила кръчмата? Аз ей сега се прибирам!
- Ела, мила... Рече, подсмърчайки Севда. Искам да ти споделя нещо. Много ми се сбра мъка. Тегаво ми е... Няма с кой да поговоря та белким ми олекне...
-Къде си, че да дойда? До половин час ще съм в селото.
Шишманова се почуди, че Зоя е в града. Рядко ходи и то все с мъжа си. А мъжът ѝ е на обект в Разлог. Строител.
"Хм... Няма кой да гледа децата, а свекърва ѝ е болна на легло"... Съмненията и бяха туширани със толкова силно главоболие, че изби студена пот по челото ѝ.
-Ще съм горе на "Чуката". Малко на въздух. Чакам те...
Зоя затвори и каза:
- Ели, тази е намислила нещо. Иска да се видим горе на билото. Страх ме е от тая жена.
-Спокойно. Ще съм с теб. Не го мисли...
Санитарите поеха припадналия отново писател. Въпреки усилията на Зоя, той бе загубил много кръв. Вкараха го в залата за спешни случаи, и след няма и десет минути излезе дежурния лекар.
-В шок е. Стабилни показатели, въпреки загубата на кръв! Ще живее! Не се притеснявайте! А какво е станало? Обадихме се на полицията. Казаха, че издирват същия господин.
- Дълга история. Ако знаех само какво и как е станало, но... за мен е важен живота му! Изплака Елица, и седна на една пейка. От насъбралото се напрежение - стана рязко, излезе през входа и повърна...
Полицаите тъкмо пристигнаха.
Зоя и Енчева дадоха показания, а ченгетата получиха сигнал от патрулката в Клети дол:
- Колеги, намерихме телата на Дора и Вълкан Шейтанови. Майка и син. Убити. Тя от огнестрелна рана. Той - от множество удари в областта на черепа. Криминалистите оставиха двама свои колеги - редови полицаи, за да пазят Елица и Зоя, като преди това им казаха:
Не Ви задържаме, но ще бъдете разпитани още веднъж. Г-н Пѝсарев остава под охрана засега. Не напускайте града още двайсет и четири часа!
- Егати и селото! Къв' е тоя екшън? Аз мислех, че там няма хора! - Изпсува единия от ченгетата и потеглиха към Клети дол.
На Зоя ѝ се прииска да не беше лъгала полицаите. Искаше при децата си. Искаше да се махне изобщо от селото и да заживеят с мъжа си в София както бяха планували за наесен. Искаше ѝ се да е сега.
"Какво ли преживява тази жена - Елица?" Човешкото и доброто в нея все пак оставиха мечтите ѝ за по-късно. Сега искаше да помогне на Енчева...
Двете млади оставени за охрана и надзор, полицайчета носеха службата типично по новобрански. Единият показваше на другият новите си селфита от фитнеса и снимки на една "мацорана" от "Гепи ме" дето щяла да му върже.
Елица с бавни стъпки, сякаш се разхожда лежерно, излезе навън и подкани с поглед Зоя. Готвачката със също толкова привидна разсеяност закрачи към колата, след което незабелязано напуснаха паркинга на болницата. "Трябва да съм с него! Грях ми е ако нещо се случи и аз не съм там!" Енчева се раздираше от дилемата - дали да бъде до любимия си, или да отмъсти?.. Повечето жени биха избрали първото, но тя бе жена със силно чувство за справедливост и не вярваше във Видовият ден. Мисълта, че някой може да посегне на човека, който обича, замъглиха всякакъв морал, нежност и трезва мисъл у нея. Инстинкт и силна любов. Това я караше да натиска газта до изтръпване на крака си. Ръката и стискаше лоста за скорости до синьо. Малко преди да стигнат билото, тя спря.
-Зоя, върви при нея. Само ми кажи къде е точно мястото. Останалото остави на мен!
-Там - горе е. Виждаш ли оня самотен габър там? Е, водиш се по него и качваш баира. Не е стръмно. Само така се вижда. Малко след като прева̀ли билото има един навес със пейка. Навеса е с гръб към теб....
-Ох, отивам. Страх ме е. Трябваше да кажем на полицаите...
Елица се бе погрижила за това, в случай, че нещо стане. Не ѝ пукаше за нея. Мислеше за Зоя, децата ѝ, и най-вече за Тома̀...
Малко преди да потеглят към Клети дол, един от криминалистите беше ѝ подал визитката си.
"- Ако се сетите нещо допълнително - звъннете веднага по всяко време!"
Елица звънна. После бръкна в джоба на страничната кора от шофьорска страна на колата си и извади компактния си девет милиметров "Валтер", наследство от покойният и баща. С Тома̀ все се караха за това оръжие. Искаше да го озаконят, но тя го криеше осърдно на място, което само тя знаеше...
Реши да мине по една успоредна пътечка, осеяна с храсталак и тук-там някой объл камък. Стъпваше тихо. Елица Енчева приличаше на хищник. Единственото, което не предполагаше, бе гледащата я в гръб от отсрещното било със бинокъл и пушка в ръка - Севда.
Зоя с уплашени очи и паника завика:
-Севдеееее, Севдееее... Къде си бе душа?
Звукът от последната буква на думата - "душа" секна с приглушено изохкване и Зоя падна, безжизнена на тревата пред навеса.
"Чуката" е място с хубава гледка. Уж бѝло, а във дол. И все пак от там имаше гледка към китния горен край на село Надежда...
Надеждата за Зоя умря заедно с нея.
Шишманова изхвърли гилзата от своята двуцевка и погледна. Този път през оптиката на оръжието.
Елица вече не бе хищник, а плячка...
Севда извади книгата на Пѝсарев и отгърна на произволна страница.
"На Елица"
Не умирай от мъка за мен!
Аз съм тленно, изгубено тяло.
Ти една си във тази Вселена.
И след тебе няма начало"...
Сложи книгата в чантата си и бавно тръгна към "Чуката" - мястото, където Стойчо за пръв път я целуна под навеса. Валеше ситен дъждец, като сега.
Елица стигна върха и с приведена глава тихо приближаваше мястото. Първото, което видя беше трупа на Зоя и гарванът, който стръвно кълвеше сините ѝ застинали завинаги, очи...
следва...
Стихопат.
(DannyDiester)
© Данаил Антонов Всички права запазени