Перо от гарван - 4

Всяка прилика с действителни лица, места и събития е напълно случайна. Или... не... 

  Севда изчака цялото събитие да отшуми и, след като гостите започнаха да се разотиват, тя изчака удобен момент и се приближи към Христофор, държаща под големите си гърди книгата на Пѝсарев. Батерията на телефона му беше свършила, а зарядното бе в колата му. 

-Извинете, Г-н Цонев, може ли за минутка? 

Христофор малко се сепна. И без друго, напрежението около липсата на приятелят му, особено след разговора с Елица беше ескалирало до тежко главоболие и временна неадекватност. 

-Ъмм, да кажете... Ако искате автограф към книгата - няма как! Предварително подписаните бяха подарени и продадени. 

Цонев задържа погледа си в деколтето ѝ. "Тая к'ви цици има - не е истина! Като панаирски балони" 

Той беше по тихия флирт. Така монологично. Иначе не вършеше глупости. Гледаше си семейството и толкоз. 

-Не, не! Не искам автограф. Само да Ви питам: 

-Знаете ли къде е днешния специален човек, за който сме се събрали? Исках ако мога лично да му изкажа моето възхищение и благодарност за таланта, с който толкова ни радва! Позволих си да Ви безпокоя, тъй като ми се струва, че сте приятели!... 

Севда искаше да разбере дали Христофор знае нещо повече и дали заради липсата на Тома̀ вече не са предприети мерки. 

-Ами няма го. Случило се е нещо. Полицията е уведомена. Издирват го. Уплаши всички ни. Добре, че се свързах с приятелката му... Пффф, къде зарязах това зарядно? Извинете ме. Имам важен разговор. 

Цонев отново я огледа. 

"Хубава селянка! Само лицето ѝ малко криво, но става!" Ядоса се на похотливата си мисъл той, предвид ситуацията, но все пак и намигна с усмивка...

-Тръгвам към колата. Наистина извинете ме. Трябва и да се прибирам. Чака ме път... 

-Не, аз се извинявам! Благодаря за отделеното време! Дано с Г-н Пѝсарев всичко е наред! Ъъм, всъщност ако сте в моята посока, ще съм Ви благодарна да вземете с вас. В тоя час няма автобус, а и ме е страх сама. Мислех да не оставам до края, но поезията на този автор е толкова запленяваща!.. 

Цонев се замисли и прецени, че какво толкова - ще закара тая селска девойка. Поне ще се порадва на прелестите ѝ докато шофира. 

- Ами, да... Няма проблем. Вие накъде сте? 

- Към село Надежда. Пътят Ви минава оттам. 

Усмихна му се Севда и се качи в джипа на Цонев. 

Той запали автомобила, форсира двигателя и натисна газта. 

- Ха, май сте любител на адреналина, а? Севда успешно се закачаше, след като Христофор я видя прехапала устните си. 

- Просто обичам да карам! А и колата е мощна. Конете искат галоп и добри ездачи, нали? 

Цонев се изкефи на лафа си, а Севда Шишманова сложи ръка по вътрешната страна на дясното му бедро... 

- Е, ездачо, скоро яздили ли сте расова кобила, а?...

Той, натисна спирачките, намали и отби до една крайпътна беседка с чешма. Обходи тялото ѝ с очи и бръкна под късата ѝ над коляното пола. Впи устните си в шията ѝ, и само за секунда изпита вина, но тази секунда беше фатална... 

Севда извади малкия си ловджийски нож от чантата и го заби право в бедрото му, което преди минута бе стиснала. Цонев примря от болка. Тя хвана главата му, блъсна я във волана и той се свлече, изкривен към вратата. Шишманова излезе, отвори я и го издърпа от джипа. Зае шофьорското място и с пълна газ отпраши към Клети дол. 

Беше ѝ ясно, че полицията може да е душила около дома ѝ. Все пак Пѝсарев не беше кой да е. Известен в интернет - писател, а и в Банско имаше достатъчно хора на това събитие, които да бъдат притеснени или най-малкото да са опитали да му звъннат, за да го поздравят... 

Пѝсарев се посъвзе и болката го накара да изкрещи. Елица караше с бясна скорост към болницата в Банско, а Зоя за сетен път мокреше носната си кърпа с вода и я полагаше на челото на Тома̀. 

-Спокойно миличък! Близо сме. В болницата ще се погрижат за теб... 

Енчева бе преживяла много неща в живота си и съдбата не беше нейният най-добър приятел. Писателят някак я накара тя отново да повярва в любовта, но неговата объркана душа, объркваше нейната изстрадала. Тя обичаше този мъж. Въпреки него. Въпреки себе си. Въпреки всичко и всеки. На лента минаваха редица мигове от съвместния им живот. За пръв път обаче, тя беше ужасно притеснена. Ставаше дума за живота му. Злобата в нея растеше със всяка сълза, която капеше от очите ѝ. "Ах, само да я намеря тази! Ще я излежа за три живота напред!... 

Севда Шишманова наближи къщата си и отдалеч видя линейка и една патрулка. Най-много я вгорчиха двете носилки с телата на родните ѝ майка и брат. Зави в съседната улица и се помоли наум да са живи. 

"Мръсно копеле! Успял е да избяга!" 

В риданието ѝ бе вплетена мъка и ярост. Извади телефона си и набра номера на Зоя. 

Готвачката видимо показваше неприязън към нея, но всъщност Севда я приемаше като свой човек. Вероятно защото никой друг освен нея и двете ченгета, които я чукаха, а после ѝ се подиграваха не говореше с нея. Само Зоя я изслушваше понякога и пушеха по цигара преди да започнат работа. 

- Елица, звъни ми Севда! Какво да говоря? Кажи ми! Готвачката изпадна в паника и прехапа устни. 

- Кажи ѝ, че си била до града и след малко се прибираш... В главата на Елица растеше план за отмъщение... 

- Здрасти, шефке! Какво има? Да не си отворила кръчмата? Аз ей сега се прибирам! 

- Ела, мила... Рече, подсмърчайки Севда. Искам да ти споделя нещо. Много ми се сбра мъка. Тегаво ми е... Няма с кой да поговоря та белким ми олекне... 

-Къде си, че да дойда? До половин час ще съм в селото. 

Шишманова се почуди, че Зоя е в града. Рядко ходи и то все с мъжа си. А мъжът ѝ е на обект в Разлог. Строител. 

"Хм... Няма кой да гледа децата, а свекърва ѝ е болна на легло"... Съмненията и бяха туширани със толкова силно главоболие, че изби студена пот по челото ѝ. 

-Ще съм горе на "Чуката". Малко на въздух. Чакам те... 

Зоя затвори и каза:

- Ели, тази е намислила нещо. Иска да се видим горе на билото. Страх ме е от тая жена.

-Спокойно. Ще съм с теб. Не го мисли... 

Санитарите поеха припадналия отново писател. Въпреки усилията на Зоя, той бе загубил много кръв. Вкараха го в залата за спешни случаи, и след няма и десет минути излезе дежурния лекар. 

-В шок е. Стабилни показатели, въпреки загубата на кръв! Ще живее! Не се притеснявайте! А какво е станало? Обадихме се на полицията. Казаха, че издирват същия господин. 

- Дълга история. Ако знаех само какво и как е станало, но... за мен е важен живота му! Изплака Елица, и седна на една пейка. От насъбралото се напрежение - стана рязко, излезе през входа и повърна... 

Полицаите тъкмо пристигнаха. 

Зоя и Енчева дадоха показания, а ченгетата получиха сигнал от патрулката в Клети дол: 

- Колеги, намерихме телата на Дора и Вълкан Шейтанови. Майка и син. Убити. Тя от огнестрелна рана. Той - от множество удари в областта на черепа. Криминалистите оставиха двама свои колеги - редови полицаи, за да пазят Елица и Зоя, като преди това им казаха: 

Не Ви задържаме, но ще бъдете разпитани още веднъж. Г-н Пѝсарев остава под охрана засега. Не напускайте града още двайсет и четири часа! 

- Егати и селото! Къв' е тоя екшън? Аз мислех, че там няма хора! - Изпсува единия от ченгетата и потеглиха към Клети дол. 

На Зоя ѝ се прииска да не беше лъгала полицаите. Искаше при децата си. Искаше да се махне изобщо от селото и да заживеят с мъжа си в София както бяха планували за наесен. Искаше ѝ се да е сега. 

"Какво ли преживява тази жена - Елица?" Човешкото и доброто в нея все пак оставиха мечтите ѝ за по-късно. Сега искаше да помогне на Енчева... 

Двете млади оставени за охрана и надзор, полицайчета носеха службата типично по новобрански. Единият показваше на другият новите си селфита от фитнеса и снимки на една "мацорана" от "Гепи ме" дето щяла да му върже. 

Елица с бавни стъпки, сякаш се разхожда лежерно, излезе навън и подкани с поглед Зоя. Готвачката със също толкова привидна разсеяност закрачи към колата, след което незабелязано напуснаха паркинга на болницата. "Трябва да съм с него! Грях ми е ако нещо се случи и аз не съм там!" Енчева се раздираше от дилемата - дали да бъде до любимия си, или да отмъсти?.. Повечето жени биха избрали първото, но тя бе жена със силно чувство за справедливост и не вярваше във Видовият ден. Мисълта, че някой може да посегне на човека, който обича, замъглиха всякакъв морал, нежност и трезва мисъл у нея. Инстинкт и силна любов. Това я караше да натиска газта до изтръпване на крака си. Ръката и стискаше лоста за скорости до синьо. Малко преди да стигнат билото, тя спря. 

-Зоя, върви при нея. Само ми кажи къде е точно мястото. Останалото остави на мен! 

-Там - горе е. Виждаш ли оня самотен габър там? Е, водиш се по него и качваш баира. Не е стръмно. Само така се вижда. Малко след като прева̀ли билото има един навес със пейка. Навеса е с гръб към теб.... 

-Ох, отивам. Страх ме е. Трябваше да кажем на полицаите...

Елица се бе погрижила за това, в случай, че нещо стане. Не ѝ пукаше за нея. Мислеше за Зоя, децата ѝ, и най-вече за Тома̀... 

Малко преди да потеглят към Клети дол, един от криминалистите беше ѝ подал визитката си. 

"- Ако се сетите нещо допълнително - звъннете веднага по всяко време!" 

Елица звънна. После бръкна в джоба на страничната кора от шофьорска страна на колата си и извади компактния си девет милиметров "Валтер", наследство от покойният и баща. С Тома̀ все се караха за това оръжие. Искаше да го озаконят, но тя го криеше осърдно на място, което само тя знаеше... 

Реши да мине по една успоредна пътечка, осеяна с храсталак и тук-там някой объл камък. Стъпваше тихо. Елица Енчева приличаше на хищник. Единственото, което не предполагаше, бе гледащата я в гръб от отсрещното било със бинокъл и пушка в ръка - Севда. 

Зоя с уплашени очи и паника завика: 

-Севдеееее, Севдееее... Къде си бе душа? 

Звукът от последната буква на думата - "душа" секна с приглушено изохкване и Зоя падна, безжизнена на тревата пред навеса. 

"Чуката" е място с хубава гледка. Уж бѝло, а във дол. И все пак от там имаше гледка към китния горен край на село Надежда... 

Надеждата за Зоя умря заедно с нея. 

Шишманова изхвърли гилзата от своята двуцевка и погледна. Този път през оптиката на оръжието. 

Елица вече не бе хищник, а плячка... 

Севда извади книгата на Пѝсарев и отгърна на произволна страница. 

"На Елица"

Не умирай от мъка за мен! 

Аз съм тленно, изгубено тяло. 

Ти една си във тази Вселена. 

И след тебе няма начало"...

Сложи книгата в чантата си и бавно тръгна към "Чуката" - мястото, където Стойчо за пръв път я целуна под навеса. Валеше ситен дъждец, като сега. 

Елица стигна върха и с приведена глава тихо приближаваше мястото. Първото, което видя беше трупа на Зоя и гарванът, който стръвно кълвеше сините ѝ застинали завинаги, очи... 

следва... 

Стихопат.

(DannyDiester)