Всяка прилика с лица и събития е случайна

- Чуваш ли ги, дъще? Как хубаво пеят! Листата им потрепват и галят ухото. Песента им напомня шуменето на реката, рано напролет, когато снегът започва да се топи, но още не е събрала достатъчно сила да отмие част от брега както само тя умее. Вятърът само това и чака усилва звукът и клоните започват да се извиват, а когато му омръзне тази игра се спуска по храстите и тревите да разроши перчемите им с невидимия си гребен. По-красива песен не съм чувала… Само в планината можеш да я чуеш. Тя е като истинската любов – нежна, ненаситна и разтърсваща. Не можеш да я забравиш никога докато си жива. Още повече я търсиш щом ти напомня любимия…

Няма ли да отидеш и ти да послушаш песента им… Той идва дъще, за мен идва… Трябва да тръгвам… няма да ме чака дълго. Ще се хванем за ръце и ще се разходим по алеята. Птиците ще се крият в листата и ще се усмихват пак когато ни видят. Виждала ли си усмихната птица…?

- Мамо!? Птиците не се усмихват!?

- Усмихват се детето ми… с очите си…

- Как така!?

- Уморена съм, дъще… Искам да си почина.

- Добре, мамо. После ще ми разкажеш… за усмивките на птиците де...

Повече не я видях жива. Беше като заспала, когато я намерих след час. На лицето и имаше усмивка. В ръцете си държеше парче от вестник на който имаше нарисувано нещо. В суматохата така и не му обърнах внимание.

На погребението и дойдоха няколко съседки. Всичко свърши много бързо. Аз бях като в унес и вършех всичко механично. Много е особено чувството когато загубиш близък човек. Обзема те някакво необяснимо спокойствие примесено с мъка. С мама живеехме сами и загубата и щеше да ми се отрази когато осъзная, че в действителност никога повече няма да я видя. За баща си не знаех почти нищо. Помня само, че един път, когато баба беше жива, двете се скараха за нещо. Мен ме изпратиха да си играя навън, на аз се скрих зад вратата и чух някои от думите им. Споменаха, някакъв мъж, мисля, че името му беше Динко и че е бил много безотговорен към мама. Когато я попитах кой е той, мама избухна в сълзи и се скри в стаята. Плака цял ден, а когато излезе привечер ме повика и ми забрани повече никога да не споменавам това име, защото човекът бил умрял и не е хубаво да се говори за умрелите.

Версията на баба за Динко обаче беше друга. Динко бил моят баща. Живеел в едно градче на име Вършец. Мама отишла на почивка там и го срещнала. Той се оказал лош човек, според баба, защото я изоставил бременна. Имал някакъв белег на гърба и баба каза, че бил като този, който съм имала и аз.

Помня, че същата вечер разглеждах белега на гърба си и си представях, че моят баща идва и заедно с него отиваме в сладкарницата и той ми купува всичко което си харесам там.

Приготвях се да лягам, нямах повече сълзи и сили днес. Парче вестник, паднало на пода привлече вниманието ми. Вдигнах го и видях, че има нещо написано на него. С разкривен почерк мама ми беше оставила предсмъртно писмо

„ Баща ти се казва Динко и живее в град Вършец. Намери го! Има същият белег като теб. Той ще ти разкаже за песента на чинарите, а ако имаш късмет ще видиш и усмивките на птиците…“

Не знам откъде се взеха, но очите ми отново се напълниха със сълзи. Беше ме яд на този човек. Захвърлих листа и си легнах. Тази нощ я сънувах. Пак ми повтаряше, че трябва да го намеря.

Животът ми продължи без мама. Реших да не търся баща си, но понякога съдбата избира вместо нас. Човек няма как са се скрие от това, което трябва да му се случи.

Бях изпратена в командировка. И то във Вършец. Трябваше да посетя специализиран дом за стари хора и инвалиди и да напиша статия за настанените там. Как ли не се молих на шефа да не изпраща точно мен. Оказа се, че във фирмата в която работех нямаше по-подходяща от мен за това посещение. Нямах избор и тръгнах. Взех предсмъртното писмо на мама и една нейна снимка от младини. На нея беше с бяла рокля на черни точки. Снимката бе направена във Вършец, до една статуята на сърна. Красива, жизнена и изпълнена с младост.

Автобусът тръгна от автогара София. Реших да взема линията, която минава през прохода „ Петрохан“. Никога не бях идвала в този край на България.

Пътят се виеше по живописни местности. Красотата на планината ме очарова много приятно. Неудобството беше, че имаше много завои, но прохладата на дърветата беше много приятна. Минахме през няколко селца. Трудолюбиви баби бяха изнесли да продават на малки маси мед, сирене и картофи. Помолих шофьорът да спре. Искаше ми се да опитам нещо истинско. Той ме изгледа подозрително, но все пак спря. Пътят продължи без проблем. Скоро наближихме най-близкото село до Вършец. На табелата прочетох, че се казва Спанчевци. Автобусът спря на спирката. Нямаше пътници, които да слизат. Качи се една по-възрастна жена. При мен имаше място и тя помоли да седне.

- От дека си момиче? – не се поколеба да завърже разговор жената

- От София съм.- не ми се щеше да изпадам в подробности.

- На почивка ли отодиш, софянке?

- Моля!- май не разбрах точно какво ме пита.

- Почиваща ли си?

- Не. По работа съм тръгнала.

- А що си без кола? Те младите момета вече все с коли пътуват. Я съм леля ти Гина. А тебе как те викат?

- София се казвам, лельо Гина. – усмихнах се на странният език, който използваше тази жена.

- Аааа.. софянката София. Намери ли квартира или ша спиш по хотелите?

- Имам разервация в една къща за гости. Тъкмо ще ми кажеш как да я намеря.

- На кои ора е?

- Какво?

- Как се казват хазаите ти?

- Жената на която се обадих се представи като Ваня. Има магазин. Каза, че къщата е близо до черквата.

- Ааа, знам ги знам ги. И я съм натам. Ще те заведа до портата.

- Благодаря! -почувствах се длъжна да я попитам и аз какво я води във Вършец.

- При сина отивам.

- Ще му гостуваш, значи. Така и не се усетих как започнах да използвам думи като нейните.

- Он нема къща у Вършец. Лани откриха дом за инвалиди и стари ора и е там. Нещо е болняв, а у село баш не дожда доктор.

- Ей, какво съвпадение. Моята командировка е свързана с посещение в този дом. Трябва да напиша статия по повод някои проекти. Може ли да дойда с теб до дома. Бих желала да се запозная и със сина ти. Ще го помоля да ми отговори на няколко въпроса…

- А ша го дават ли по телевизоро?

- Не. Статията ще бъде публикувана в няколко ежедневника.

- Нема да ще. Срам го е. Така и не се ожени от тоя срам.

- А аз си помислих, че ще се похвалиш с внуци…

- Немам унуци. Само тоя син имам, а он нема жена и деца.

- Милата! Как се казва сина ти?

- Димитър го кръстих, ама всички му викаме Динко.

- Как каза, че се казва? – главата ми забуча и по гърба ми полазиха мравки

- Динко го викат…що

- А нищо, нищо. Просто името е рядко срещано.

- Така е. Един е Динко в околията, ама вече е половин човек. – очите и се насълзиха – Разболя се детето ми… от мъка и срам

- Защо, какво му се е случило?

- Случи се преди 23 години. По това време работеше във Вършец в една от станциите. Беше срещнал хубаво момиче дошло на почивка. Много я заобича. Ама она са оказа развалена и му скрои номер. Подлъга ми детето и после го зареза. Имаше едно момиче от село, дека много го сакаше, Лина се вика и му казало, че е видело таа същата Невенка да се целува с най-личния му другар Симо. Симо отрече, ама Динко не му поверва. Така и не я подири повече. Она си скина обущата да дожда, ама Динко все я гонеше и нещеше да я види. Излъга го, че е бременна даже, ама он не склони.

Мама се казваше Невена и това което чух от жената до мен ме накара да си отговоря на доста от въпросите за моето раждане. Сигурно съм пребледняла, защото леля Гина ми подаде малко шишенце с вода.

- Пийни си ако ти е лошо. Нашата вода е минерална и лековита.

- Живи ли са?

- Кои да са живи? Да не слънчаса, бе момиче?

- Лина и Симо…

- Ааа… живи са. Ожениха се и добре си живеят. Две дечица си родиха и внучета имат.

Случайност ли беше, че попаднах на тази жена в автобуса? Един познат казваше, че няма нищо случайно в живота ни. Всеки човек появил се в живота ни обикновено идва там с определена цел. От нас зависи до каква степен ще му позволим да определя следващите житейски стъпки, които ще предприемем.

- Бих искала да се запозная и с тях, лельо Гина. Историята на твоя син ми е много интересна.

- Е те са обикновени ора. Не знам дали ша сакат да ти кажат нещо. Някак симпатична ми стана ти. А и вече стигнахме. Що после не зарежеш тия хотели и не ми дойдеш у къщата. Има какво да ядем, има и къде да спиш. Какво ше речеш, а?

- Може, но първо трябва да си свърша работата.

- Лей, откога не съм срещала гости. Ше видиш как срещаме по нашио край и как гощаваме. Айде да тръгваме за домо, че да видиш и Динко.

Скоро стигнахме до дома. Служителите ни посрещнаха много сърдечно. Базата беше осъвременена и отлично поддържана. Настанените там хора видимо се чувстваха добре. Взех интервюта от повечето от тях. Предстоеше ми да се запозная и с Динко - синът на леля Гина. Отначало ме обзе страх. Не знаех как ще ме приеме, ако му разкрия коя подозирам, че съм всъщност. Реших да не се разкривам засега, докато не говоря със Симо и Лина. Трябваше да съм сигурна, че Динко е наистина моят баща.

Видях го. Усещането, което почувствах беше особено. Едновременно близък и далечен. Изглеждаше добър човек. Сивите му очи ме гледаха с любопитство. През лицето му премина лека сянка, но като видя с какво уважение ме гледа майка му се успокои. След като визитата приключи тръгнахме за Спанчевци.

Помолих леля Гина да покани семейството на Симо. Тя каза, че може би няма да дойдат, защото им е неудобно, но ще опита. Аз реших, че трябва да облека нещо по - официално. Все пак идвах от столицата. Роклята която избрах беше с цип на гърба. Нямаше да мога да се справя с него сама. Повиках леля Гина да ми помогне. Тя веднага се отзова. Започна да закопчава ципа и после изведнъж спря.

- Майчице! Какво имаш на гърба, момиче...- почти изписка тя

- Какво има!?

- Белегът! Майчице! Динко има такъв белег на гърба си. Коя си ти?

- Не помниш ли? Аз съм София, лельо Гина…

- Майка ти…как се казва…?

- Невена се казва…

- Божкееее…верно е, боже… Бременна е била. Баба ми е казвала, че едни и същи родилни белези се появяват само на кръвни роднини. Имаш ли снимка на майка ти.

- Имам, сега ще тия покажа. Показах снимката.

- Тя е! Невенка! Тогава ти си моята…внучка…или не си- леля Гина трепереше

- Сега се връщам…

Скоро в двора се чу глъчка. В стаята нахлу леля Гина, а след нея плахо пристъпиха мъж и жена.

- Казвайте веднага какво се случи тогава…

- Ама…стрино Гино…как така пред момичето – обади се жената

- Тя е щерка на Невенка…и на Динко…или Симо

- А…без мен – обади се мъжът – Аз Невенка с пръст не съм я докосвал. Лина да каже какви ги е свършила.

- Виновна съм! Много съм виновна пред Невенка и Динко…

Жената започна да разказва. От дете харесвала Динко. Все по него ходила, но той не я забелязвал. Когато пораснала огънят не угаснал. Страшното било когато се появила Невена. Разбрала, че завинаги е изгубила Динко. Съчинила историята със Симо и понеже Динко много я уважавал и повярвал. Но любовта му си останала при Невена, така и не погледнал друга жена. Минало време и Симо и предложил да се оженят. Открила в него това, което не получила от Динко.

Докато слушахме разказът на Лина, леля Гина беше хванала ръката ми и я галеше.

- Как е майка ти? – попита тя след края на разказа

- Мама умря миналата година. Остави ми това- подадох и парчето от вестник

Ръцете и гласът и трепереха.

- Добре дошла у дома, дъще! Утре ще идем пак до баща ти. Искам да си поприказвате.

На другият ден отидохме пак до дома. Динко ни се зарадва. Леля Гина или баба ми му каза:

- Невенка ти праща писмо. Време е да се маанеш оттука и да свършиш нещо, дека си пропущил. Вземи т`ва. – тя му подаде снимката и писмото

Тъмна сянка на раздразнение премина по лицето му докато ги взе в ръцете си.

Настъпи тишина. После вдигна поглед и ме прониза с него.

- Къде е тя?

- Вече не е между живите. Почина миналата година, но много искаше да те намеря. Никога не пожела да се ожени…

- София, много обичах майка ти. И аз не потърсих друга. Не можех да спя, не можех да ям. Хиляди пъти се проклинах, но не можах да и простя. А то не имало какво да и прощавам. Ела да те прегърна, дъще!

Намерих баща си. Мама сигурно беше щастлива. Татко не спираше да ми разказва за живота си и за обичта си към мама. Често започнахме да ходим на разходка по алеята на чинарите. Научих се да слушам песента им. Със сърцето си я приемах. А след няколко дена дори видях една усмихната птица, която ме гледаше през погледа на едно хубаво момче, с което се запознах.

Намерих себе си и бях щастлива.