Неда се въртеше по двора - пееше си и не изпускаше от очи малката си сестричка Елена. Хитрушата все гледаше да се шмугне в лехите с доматите, но Неда отгатваше пакостливите й намерения. Девойката умееше да се грижи за нея и вече вършеше повечето домакински работи досущ като майка си. Скоро щеше да стане на четиринайсет и през последната година се бе издължила, та току надничаше над оградата да зърне батко си. Даньо го бяха изпратили за минерална вода до банята, само на две преки от тях. Когато излизаше, майка им му заръча да се върне бързо, защото вън било опасно.
Няколко часа по-рано си бе дошъл татко ù, тревожен и беше наредил жените да си стоят вкъщи. Из града, обясни той, имало размирици, дрънкали оръжия. Пред Главната квартира на армията било пълно с войници, пристигнали направо от фронта. Били изморени, окъсани, гладни, но стискали юмруци, размахвали пушките, говорели за бунт, за сваляне на царя и на правителството. Някои от войниците обикаляли из улиците. 
- Ще видим какво ще става, пък тия дни може и да няма училище. Тази вечер ще затворя рано. 
Така беше казал татко й и се бе върнал на работа в дюкяна, с който успяваше някак да изхранва семейството си. Войната се усещаше навсякъде. Беше продължила дълго и бе донесла само злини. Беше 24 септември 1918 г. 
Батко й се бавеше. На Неда й идеше да викне с пълно гърло и да запее, та да я чуе чак там, където е – щеше да познае гласа й, всички го познаваха, тя беше певицата на семейството. Пееше у дома, на съборите, по сватбите и кръщенета, на които ги канеха. Знаеше над сто песни и не спираше да учи нови. 
- Мълчи, Недо, спри се вече – сгълчаваше я понякога майка ù.
- Не мога, майко, сърцето ми пее - дори и да мълчеше, музиката звучеше в главата й, извиваше се омайно, ехтеше високо или се снишаваше, следвайки трепетите на душата. 
Майка й се показа на прага.
- Къде е Даньо? Много се бави. Заприказвал се е с некой приятел. Види ли се по пътя?
Неда поклати глава. Майка й влезе пак вътре, но личеше, че е притеснена. Ето, че се зададе татко й. Неда се завтече да го посрещне.
- Къде си тръгнала, мари – викна й баща й. Господ да му пази момичето. Пораснала беше неговата Неда. Хубава мома за чудо и приказ и с онези черни очи, черни и големи като техните череши. Само тук, в Кюстендил, се раждаха такива. - Знаеш ли какво става – каза по-тихо баща ù, като я приближи. - Войниците са арестували всички офицери. 
- Тате, тате, Даню го няма – прекъсна го Неда. - Два часа близо откак отиде за вода на банята. 
Баща ù побледня, направи крачка назад, като я гледаше изплашено, и хукна към къщи. Там видя жена си, усети тревогата ù, обърна се и тръгна пак навън. Докато излизаше каза, че ще мине през банята и ако не намери сина си, отива у брат си Кольо, да съберат мъже, та да го търсят. 
Следващия час Неда и майка ù не можеха да си намерят място. Ходеха напред-назад. Сядаха, ставаха, шетаха по малко, колкото да се намират на работа. По някое време намина Кольовия син да провери дали Йордан не се е прибрал сам отнякъде. Разказа им, че се събрали седмина мъже, все роднини. Вече били обиколили няколко от Даньовите съученици, после центъра, сега поемали към Хисарлъка. Ходили и в полицията, но там не намерили никого. Всички били навън заради размириците в града. 
Даньо не се върна тази нощ, нито следващата. Баща му не спираше да го търси. Първата седмица с другарите си, после остана сам, защото другите се върнаха към нормалния си живот. Разбираше ги, трябваше да работят, да хранят семействата си. А тяхното беше осиротяло. Татко ù не отваряше дюкяна. Не можеше да седи спокоен там, като момчето му беше незнайно къде и може би имаше нужда от него. Все вярваше, че като върви по улиците, по нивите и из гората, ще го срещне или ще открие някаква следа, макар никой не знаеше какво се е случило. Нито дреха намериха, нито тялото, нито някой го беше видял. Не знаеха жив ли е, убит ли е. Майка й си изплака очите по Даньо. Баща ù ходеше навъсен. Неда усещаше страшна тежест в гърдите си. Гърлото й се беше стегнало. Би дала всичко батко и да се върне. Никой повече не я чу да пее. Сърцето ù плачеше.
Месеците се търкаляха. Дойде Коледа. Първата без Даньо. Тъгата се бе свила като змия край огнището им. Само малкото Ленче се радваше на снега и на краваите, които Неда и майка й изпекоха. Баща й беше отворил отново дюкяна, но всеки ден обикаляше по час, за да търси сина си. С пролетта се завърна надеждата, че Даньо е жив. Не беше нищо конкретно – само Неда бе сънувала как с брат си отиват пак на училище. И лятото мина в очакване. 
Един септемврийски ден на портата се потропа. Кучето залая. Неда погледна през прозореца. Навън стоеше непознат мъж. Изглеждаше някъде четиридесетгодишен. Носеше сиво сетре и бяла риза под него. Баща й също го видя и отиде да отвори. Неда надничаше от вратата на къщата да разбере какъв е този човек. 
- Ти ли си Петър Кънев? – каза непознатият.
- Аз съм. 
- Нося ти вест. Добра вест. От сина ти Даньо.
Баща й се хвана за гърдите. Чуваше, но не вярваше на думите на непознатия. Неда изхвръкна на двора и задърпа баща си за ръката.
- Казах ти, тате, казах ти.
- Да влезем вътре – отдръпна се от портата баща ù, за да направи място на непознатия.
Мъжът им разказа, че е търговец на жито. Бил преди месец в Добруджа, в Тутраканско, да купува зърно. Там срещнал сина им. Живеел у един много заможен човек, от най-богатите бил по онзи край, имал земя, дето краят ù не се вижда, и изкарвал много жито. Познавал го от години, но през последните три мъжът бил на фронта, записал се доброволец. След битката при Добро поле, в която нашите претърпели поражение, войниците не получили никакво подкрепление и се разбунтували. Та и добруджанецът тръгнал с останалите и като минавали през Кюстендил, срещнал Даньо. Убедил ли го е да тръгне с него, принудил ли го е, излъгал ли го е нещо, човекът не знаеше. Даньо скришом му разказал къде живеят родителите му и го помолил през сълзи, ако идва насам, да ги намери и да им занесе вести от него. Забранено му било да излиза сам и да им пише. 
- Човекът е много богат, но няма деца и искал да го осинови, синът ви може да бъде много богат един ден – заключи мъжът. 
- Аз нямам деца за продан – отвърна татко ù.
Неда сияеше. Не се усети как тихичко запя. Мъжът я гледаше омагьосан. Сякаш слънцето бе влязло неочаквано, огряло стаята и с лъчите си помилвало най-тайните кътчета на сърцето.
На следващия ден още в зори баща ù впрегна каруцата и потегли за Добруджа. Зарече се да не се връща без сина си. Дойде си след месец, с Даньо. Като ги видяха, Неда и майка й се втурнаха към мъжете. Даньо се беше променил, изглеждаше повече мъж, отколкото момче. Всички се прегръщаха и плачеха, но от щастие. Скоро Неда избърса лицето си и запя. Изви глас към небето. Птиците подхванаха песента й и я отнесоха на крилете си далеч, далеч. После някои твърдяха, че се е чувала в Добруджа, други казваха, че стигнала до Бога.

Ирена Георгиева