На нашата улица петел пропя. Ха?! Не бях чувал петел да пее от детските години. Тогава във всеки двор имаше кокошки с петел. Но сега - нито кокошки, нито петли. Този пък откъде се взе!? Пееше, та се късаше с дрезгав хард рок хрип, подобен на гласа на Браян Джонсън от Ей Си Ди Си. "Кукуригуууууууууу"!
Сцепваше мрака по първи петли... В началото идилия - идилия, ама накрая си стана един Ад. То не бяха първи, втори, трети и енти на брой петли. Абе и Ей Си Ди Си дерат гърла дерат, пък спрат. А тоя нашият фронтмен нямаше спирка. Не човек... пардон - не петел, а желязо! Метал! "Кукуригуууууу!" - дереше се здраво, като финалното "у" го извиваше толкова истерично фалцетно, че дори и Димитър Бербатов в най-летаргичния си унес би възкликнал "Ох!" "Абе, аз не мога ли да го хвана тоя петел за гласните му струни?!" - пъклени планове започнаха да минават през главата ми. Но реших с неговите камъни по неговата глава. Надух уредбата с Металика. "А, кукуригай сега!" Обаче тоя се не даваше. "Кукуригууууу!" - започна да надвиква и уредбата. Брех, това не беше човек! Отворих прозореца да го видя. Стоеше на оградата и ме гледаше с хипнотично втренчени петелски очи, които по своята твърда решителност напомняха на очите на Мел Гибсън, търсещи възмездие и мъст в "Смело сърце". Тръпки ме побиха! Това не беше човек, а... звяр! Затворих прозореца. Беше един такъв дребен - японски петел. Знаех ли му кокошия японски акъл - можеше да се хвърли като камикадзе срещу мен. Затова дръпнах пердето и започнах да го наблюдавам през един тесен процеп. Ама ме видя. Започна да върти глава наляво-надясно, следвайки посоката на моя таен поглед. Мистика! Как ме виждаше!? Как ме усещаше!? Направо нечовешка работа! Лееееко отворих прозореца и му хвърлих пълнозърнест хляб. Дет се вика - корупция! Обаче - не! Петелът не помръдна. Стоеше като изсечен от гранит на оградата. Даже погледът му стана още по-страшен, гранитен. Нечовешки! Ноооо... Точно когато щях да капитулирам пред несломимата сила на Бушидо, ме осени гениално подла идея. Идея, която може да роди само един български ум. Пуснах на уредбата, ще ме простите - Азис "Сен Тропе"! И петелът онемя. Повече не пропя. Глас му се не чу. Убих и последната човещинка у него. Стоеше на оградата и гледаше кокоши тъпо. Вече не беше нито човек, нито животно - беше чалгар!
© Петър Всички права запазени