Бутам бясно количката между рафтовете в магазина и хвърлям в пълен безпорядък пържоли, картофи, салата, вино… Нещо забравям, съсредоточавам се, мисля, потърквам чело. Къде по дяволите сложих проклетия списък? Ровя нервно из чантата, докато един чичка ме побутва отзад с неговата количка. Отстъпвам крачка-две и продължавам да ровя. Ох, ракия бе, ракия трябваше да купя. И тъкмо съм се запътила към щанда, когато телефонът ми изписка- съобщение. Кой по дяволите е това? Боже, щях да забравя да му звънна и да отложа срещата, но първо да проверя кой се е присетил за мене. „Коте, тази вечер не мога. На гости сме“- беше той. Залива ме вълна на облекчение, но все пак изпитвам и известна доза раздразнение. Бързо тракам по клавиатурата: „Жалко, можехме да прекараме една вълшебна вечер. Де факто и аз съм заета.“ Мушкам мобилния в джоба и се отправям към касата. Пак забравих ракията. Оставих количката да ми пази реда и притичах до точния щанд. Тъкмо взех бутилката и телефонът ми отново изписка. Този ...