3.01.2017 г., 16:41 ч.

Пианото мълчи 

  Проза » Други
629 1 0
1 мин за четене

   Пианото днес мълчи. Остави ми една тишина, дето боли. Разкъсва отвътре и дере с нокти душата ми. Сякаш тялото ми още те усеща, съзнанието ми държи тук образа ти.

  А клавишите отдавна събират прах. Къде са ръцете, които свиреха по тях? Да разтърсят тишината, да внесат в черното и бяло – емоция, живот, страст. Но те ми оставиха само мълчание, най-големия израз на презрение. Това ме раздира отвътре,  като нож се забива в най-дълбоката част на сърцето ми и не ми дава покой.

   Пианото мълчи, ала помни. Помни всеки път когато си бил тук, всеки допир, който си оставил. Помни искрата дето палеше у мен, щом ме погледнеш.

  Поглеждам навън и виждам, че отново е зима. Нима е минала цяла година? Нима аз още чакам? Може би тези ръце отдавна свирят за друга жена. И онези пъстри очи няма да ме погледнат никога повече. Май дошло е време да се изправя, да изтупам прахта от себе си.

   А колкото до теб... ако някога ме познаеш у някое чуждо лице, вплитайки пръстите си в нечий чужди коси... спомни си, че те обичах. И дълго след като си тръгна. Без думи. Защото думите поставят граници, а моята любов не познава граници.

© Красимира Гущерова Всички права запазени

Посветено на една любов – моята страст и моят порок.

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??