Пирожки

        Лимузината спря на пешеходната пътека и от нея слезе красива млада жена, с дълго палто от бели норки. Тя сложи черните си очила срещу слънцето и тръгна по оживената улица на малкото градче. Тъмната ѝ атлазена коса беше прибрана във висок кок. Носеше високи луксозни ботуши и като че ли при всяко потракване на токчетата, руменината по нейните бузи се разпукваше като узрял нар. Тя минавеше покрай масите на кафенетата, а студенината ѝ ги покриваше със слана и дъх  на зима. Вървеше обвита с пухкавото си тежко палто от норки, което както изглеждаше носеше тържествено с честта на генерал, завърнал се от война. Жените спираха да се обърнат след нея възмущавайки се на белите трупчета опасали красивото ѝ тяло .

- Безчувствена кучка! Ходещ Холокост!

Мъжете пред баничарницата вдигаха глави и докато я облизваха с поглед, пробърсваха премръзналите си лица от остатъците храна полепнали по бузите им.

 Скъпите ботуши удряха субективно по кокалчетата на малкия град. През стъклата на тъмните ѝ  очила пробягваха неговите отражения. Възхитени. Възмутени. Злобни. Любопитни. Похотливи. Зачервен грубиян със сънено лице и мокри очи; майка завързала щастието около себе си; мошеник с лъснати обувки и мазна коса; идеалист препасал около сърцето си сизал със сгънати кашони. Жената, държеше здраво чантата си под мишница, преминавайки през тях като от снежна приказка. В краката ѝ прелитаха парчета сива амбалажна хартия, търкаляха се ту лениво, ту подскачаха, а вятъра ги вдигаше над масите също като сиви и измършавели гълъби. Внезапно, начервените устни на жената се извиха в подобие на усмивка пред гледката на куче с размахана пред нея опашка. Тя спря пред вратата на закусвалнята и сякаш всичко спря с нея. Освен кучето. То продължи да върти бялата си опашка и да очаква. Есента погали любопитно блестящата бяла козина на гърба ѝ, докато непознатата влизаше в закусвалнята. 

Цялата централната улица сега напомняше за открита съдебна зала, ухаеща на кафе, изгнили листа и изгоряло олио. Всички мълчаха и я наблюдаваха през витрината. Притихналите заседатели стъпили на укротения жълт килим на липата обримчваха с корените си тротоара. Кучето размахваше опашка. Възрастен човек налапал голямо парче баница излезе от закусвалнята.

- Чи ба! – изрита кучето в краката, а то изскимтя и побягна.

Норките, кока, ботушите се устремиха с бавна походка към продавачката. Последната поправи жълтата си шапка с фирмен знак, взирайки се любопитно в непознатата.

- Какво ще обичате?

Жената вдигна затулените с очила очи и прошепна съвсем тихо:

- Имате ли пирожки?

- Не, нямаме. – отговори троснато, а след това победоносно проследи бялото палто, което прошумя навън.

Нагоре по улицата, където имаше друга по-нова закусвалня се повтори същото.

- Имате ли пирожки?

- Не, нямаме.

И по нататък до пазара. До автогарата отново. Маскения бал на града се превръщаше в открита съдебна зала, летяха листа, погледи, хора покрай нея и пак същите аромати и пак същия въпрос :

- Имате ли пирожки?

- Не! Не! Не!

И това проехтяваше чак до реката отново и отново през целия ден, докато съвсем в реда на нещата не потегли слух като бърз влак от първата закусвалня, та чак до до последната: как непозната тъмнокоса жена, с тъмни очила и огромно бяло палто от истински норки, обикаля пеша малкия град, на луксозните си ботуши и иска да си купи пирожки. Всичко живо се оглеждаше да я срещне някъде по пътя, мъжете слагаха новите си ризи, а бабите хвърляха пеньоарите си и тръгваха към пазара с големи платнени дисаги  за новини.

Но както често се случва, мълвата обича да разплита докрай преждата на въображението си.

Скоро ароматът на така неоткриваемите пирожки доприпкал на балетни пантофки чак до кметицата и нейната дъщеря. Двете охкали и пъшкали пред огледалото от вълнение, червяли си устите, преразказвайки клюките, които по това време на деня вече придобли размерите на охранено прасе. Кметицата твърдяла, че не е останал мъж в града, който не е пожелал сам да увисне на гърба на богаташката като норка и сам с отрудените си мазолестите ръце да ѝ приготви пирожки. Дъщерята защитавала правата на загиналите в газова камера пухковелковци, отдали живота си за суетата и комфорта на кухите лейки. Колко е несправедлив живота! – си мислели двете, проклинайки и положението си и властта си и дебелия некадърен кмет.     

  Затвориха и десетте закусвални в града. Вечерта съдебните заседатели от малкия град се прибраха по домовете си и съблякоха маските и тогите. Мъжете изохкаха от умора пред телевизорите, докато жените напсуваха от кухнята първите си, вторите си, а някои дори третите си мъже – неспособни да ги превърнат в точно толкова желани дами. Не заслужаваха ли и те да тракат с ботушки – като на манифестация по главната улица с изискана походка като нея? С какво тая непрокопсаница е заслужила това щастие да носи такива дрехи? Сигурно е проститутка! Как иначе?

  Но въпреки доводите си жените от малкото градче сега най-много от всичко искаха да  приличат на непознатата с палтото. Да разпукат като нар страните си, да си сложат червило и тъмни очила, а мъжете им да се бият за тях с шпаги, мечове, пушки, или най-добре с голи ръце като пехливани – без по никакъв начин това да постави под риск дори една единствена власинка от новите им палта. Така си мечтаеха жените в малкия град, след като видяха онази непозната богата жена.

И ето, вечерта падна безжизнена тъмнокоса и красива. Съдебната зала се покри със звезди. Градът спря да ръмжи, укроти се. Мъжете забравиха за непознатата и захъркаха доволно, а пък жените си легнаха направо с коковете, за да досънуват завистта си.

Навън вятърът разпиляваше в тъмнината остатъците от човеците. Луната светеше кръгла и огнена като огнище в далечен непознат свят. Тя стоеше до тополите в парка, а долу покрай нея реката влачеше немирните си коси, лудееше и повличаше всичко изпречило се на пътя им. Тогава непознатата съблече от себе си палтото и хвърли в шумните води на реката, белите норки. Цялата потрепера. Погледна надолу. За миг се видя малка, топла, вярваща, тичаща да хване автобуса след училище. Рейса се отдалечи и замайващата миризма на нафта я накара да затвори очи. Малкият град също беше затворил очи. Ароматът на пирожки невидимо се промъкна в премръзналата кожа на непознатата, смеси се с този на отпътуващ рейс, хвана я за ръката и двамата скочиха във водата. Обля я студен шок, взриви се в костите ѝ, като неочакван екстаз , а тялото ѝ се понесе над водата. Един глас ѝ прошепна в ухото.

- Още ли си гладна?

- Да.

- Нали ти казах, защо не ме изчака?

- Чаках те, но ти имаше пари само за билет до село.

- Няма значение. Обичаш ли пирожки?

Тя отвори за миг очи, водата я потопи, но в небето над нея огнището от луната ставаше все по-ярко. Толкова ярко, че зъбите ѝ затракаха в забравена песен. Кръвта се отдръпваше, посиняваше. Усети ръката му, стискаше я силно и двамата свиха в малката уличка.

Малката закусвалня свети, ухае на пирожки, а отвътре се чуват смеха на работничките. Затвори очи. Той тръгна към нея. Горещите пирожки са в ръцете му, завити с амбалажна хартия.

- Тази е с извара, тази с мармалад. Коя избираш?

- И двете. Не, чакай…

Тръгнаха към последната спирка. Смееха се и гризеха. Мармаладът и изварата се разтапяха топли в устите им. По улиците не мина жив човек. Последният автобус го нямаше. Тя пееше, изцапана в мармалад, а той ѝ припяваше. Уличните лампи осветяваха дъха им, а  лицата им грееха. 

- Студено ли ти е? – я попита.

- Какво говориш? Топло е с теб! Никога не ми е било толкова хубаво!

Водата я издига на повърхността. В сърцето я убожда нещо. Тя вдига ръка, поема си въздух и му се усмихва. Очите ѝ заблестяват в неговите. Заспива сладко и сито.  Градът също спи.