Кой беше този мистериозен мъж? Във входа бабките го наричаха с обидни имена. Казваха, че е болен, че е недъгав. Дори умствено нестабилен. Няколко човека го наричаха Писателят, но никой не знаеше името му. Пощенската кутия на апартамент № 14 не бе отваряна с години. Името беше откъснато от вратичката ú. Никой не знаеше какъв беше този човек, защо излиза само вечер?  Домоуправителят беше споменал, че се нанесъл тук с родителите си преди двадесет години, но те починали отдавна. Живееше сам. Веднъж успях да го зърна, когато беше на терасата си. Апартамент № 14 се намира точно под нашия. Бях се загледал в градинката между двата блока, когато чух шум отдолу. Погледнах и първоначално помислих, че идва от по-долния етаж, но в следващия миг го видях как се просна на перваза на балкона. Дишаше тежко, сякаш нещо го задушаваше. Дишането му се успокои и той погледна нагоре, сякаш усети уплаха ми. Имаше зелени, тъжни очи, които проблеснаха на светлината от луната. Лицето му бе с груби черти, имаше белези от наранявания и дълбок белег на дясната буза. Прониза ме с поглед, усмихна ми се и безшумно се скри отново.

        Днес Писателят е мъртъв. Снощи се е самоубил. Изнесоха тялото му тази сутрин, когато съседката намерила вратата му открехната, а тънка струйка кръв се стичала под нея. Но аз знам кой беше той и искам да ви разкажа.

        Той е пишел разкази. Любовни разкази. Домоуправителят изхвърли всичките му вещи, след като не откри нито един номер в прашния му телефонен указател, стоящ до изключения телефон. Един кашон, пълен с листи и тетрадки, привлече вниманието ми, когато видях чувалите с вехтории до кофата за боклук. Това бяха всичките му произведения, животът му.

       Първите му разкази, най-отдолу в купчината бяха тъжни, наситени с болка. Разказваха как губи лека по лека всичко, как няма вече семейство. Но след това всичко се променя. Разказът „Орхидеята” разказваше за едно момиче с руси коси и бяло лице, което обичало орхидеи. Не беше нещо особено, просто едно момиче, обичащо цветята. Но следващите разкази разкриваха лека по лека същността на това момиче. Как тя искала да бъде обичана като орхидея, как иска да я галят и да се грижат за нея като за крехко цвете, как сестрите ú били пуснали корени около снажни букове, как вечер седяла на леглото си и гледала затворена луната през прозореца. Разказваше как тя повяхвала винаги, когато нейно цвете повехне. Лека по лека, от разказ на разказ, той сякаш я опознаваше повече и повече, виждаше по-навътре в нея и се влюбваше в същността й. Един разказ ми направи особено силно впечатление – казваше се „Целувката на снега” и описваше тяхна среща – той я прегърнал, погалил я нежно и ú казал, че е снегът и ще я погуби, а тя му отвърнала, че той всъщност ще я пази от студа и ще й помогне да се изправи отново, защото идва пролет. И я целунал. Парещо студена целувка, но най-топлата за нея. След това разказите описваха по една тяхна среща. Всеки ред сякаш беше спомен, думичка казана от нея или него. Но един от последните му разкази, наречен „Вечна зима” описваше края на тази любов.  Наложило им се да се разделят, защото той заболял от лоша болест. Тя го умолявала да остане с него, щяла да му помага да се справи с това, щяла да го целува нежно, за да облекчава болката... Но той я отхвърлил. Не искал да й навреди повече. Последният разказ се наричаше „Истина”. Не беше дълъг, за това мисля да ви го напиша:

      „Истина е. Аз съм човек, който живее в себе си. Нямам никого до себе си, аз съм просто една стара вещ в пълен със стари и непотребни вещи апартамент. Живея само за едно – за моята Орхидея. Моята нежна Орхидея, която съм виждал единствено с моите думи. Тя няма лице, тя не може да шепне. Но аз я обичам толкова истински, толкова реално, че тя живее с мен в моето сърце. Тя е тази, която не искам никога да наранявам. Срещнахме се първо в „Орхидеята” и се влюбихме. Не знам какво ме привлече в нея, но препрочитах собствените си думи отново и отново, влюбвайки се в това момиче на орхидеите. Тя е най-скъпото, което някога съм имал. Затова аз ще пронижа сърцето си, за да й дам свободата да излезе него, защото не искам да живее като цвете, пленено от мен...”

   Това беше последният разказ на Писателя, подписан с капки кръв, пролята за любовта му.