13.
Николай лежеше в леглото в квартирата си. За двете години откакто се бе пренесъл тук, никога не се беше чувствал по-самотен.
„Само да можеше да кажеш на някого, нали? Да споделиш с някого какво смяташ да правиш – например с Виктор. Да ти каже, че си напълно луд. Да те спре.“
Николай знаеше, че постъпва много необмислено. Ако Юрий е убиецът на Валентина, той ще си държи очите отворени. Всеки подозрителен факт би го поставил нащрек. Отиването на Виктор до фирмата му бе подозрителен факт, въпреки че Юрий не бе виждал колегата му и не знаеше, че с Николай са приятели и въпреки, че така наречената “анкета” за работниците звучеше съвсем безобидно. Руснакът обаче може веднага да е навързал нещата. „Не, не може да е сто процента сигурен. Вероятно ще изчака статията да излезе във вестника. Което значи поне два дни. Поне два ще е нащрек, но не дотолкова, че да предприеме нещо срещу мен. Има голям шанс да успеем да си свършим работата тая вечер. Ако естествено Ади успее да го измъкне навън. И ако успее да остави вратата на терасата отворена. И ако аз успея да издрапам догоре по тая проклета тръба. И ако никой не ме види – нито на отиване, нито на връщане. И ако изобщо намеря нещо в скапания апартамент.“
Ако, ако . . . никога през живота си не се беше изправял толкова много неизвестни. Всички те го изпълваха с ужас, само че мисълта да не го направи го изпълваше с още по-голям ужас.
„Обади се, Ади, хайде, обади се!“
Погледна ръчния си часовник. 21.55.
Кратката мелодия на телефона върху нощното шкафче го накара да подскочи. Надигна се и погледна дисплея. Пропуснато повикване от Адриана.
Стана и нахлузи бързо дрехите си. Отиде в банята, наплиска лицето си с вода и пооправи косата си. После взе един защитен спрей и го пъхна в джоба на якето си.
След двайсет минути лудо шофиране стигна до мястото. Паркира в една от близките пресечки и притича до кооперацията на Юрий. Улицата пред входа беше осветена, но на всички отсрещни тераси пердетата бяха дръпнати и по улицата не се виждаха хора.
Николай извади една цигара от джоба си, докато оглеждаше тръбата. Тя се издигаше по стената, сива, напукана, ръждясала. Около пет метра я деляха от терасата. Между нея и парапета имаше около половин метър разстояние. C’est un jeu d’enfant.[1] Само да не дрънчи много тая тръба. И да не взема да се натъкна на други крадци по същото време че кофти. . .
Той се прилепи към стената и прибра цигарата в джоба си. Огледа улицата. Все още пуста. Реши да го направи пък каквото ще да става. Всеки момент можеше да мине някой, но нямаше как да предвиди кога ще стане това. Най-много да го арестуват и Юрий да разбере кой му се бърка в работите от известно време. Няма проблем.
Обърна се и обви тръбата с ръце. Беше студена и грапава. Щеше да боли адски. Няма значение. Напрегна мускули, и се изтегли нагоре, свивайки крака около тръбата. Не дрънчеше много, но се клатеше ужасно застрашително. Той продължи нагоре с цялата бързина, на която беше способен, издишвайки през стиснатите си зъби, с думтящо в слепоочията му сърце. Не знаеше как е стигнал до парапета и как се е прехвърлил през него. Строполи се на циментовия под на терасата, задъхан, треперещ, с горящи ръце и течаща по гърба и лицето му пот. Очакваше всеки миг някой да се разкрещи:”Ей, ти? Къде? Спри! Ще извикам полиция!”
Но никой не се разкрещя и в тези няколко минути, в които се опомняше, Николай осъзна, че не е видян.
„Успях! “
Издиша насъбрания в гърдите му въздух. Най-трудното беше минало. Връщането беше по-лесно, тия пет метра можеше дори да ги скочи, ако се наложеше. Той се надигна предпазливо и както беше клекнал, изтри ръцете си в дънките. Бяха издрани и по панталоните му остана кръв. После изпълзя през терасата, протегна ръка и пробва вратата към апартамента.
Беше отворена. Адриана се бе погрижила за това.
Когато влезе и затвори след себе си, вече можеше да се изправи спокойно и наистина да си отдъхне. Стаята беше голяма. Вътре бе беше топло и сумрачно. Това трябваше да е холът. Адриана му беше казала, че стоят най-често тук, защото само тук работело парното. В спалнята го изключвали.
Той вдъхна дълбоко странния мирис, който се носеше из въздуха. Миришеше на сандалово дърво. Беше ужасно тихо. Погледна към двете големи, удобни на вид кресла, масичката, канапето, секцията, телевизора. Прииска му се да се отпусне в едно от канапетата и да стои така, представяйки си какво ли е да си Юрий . . .
„Моля те, не откачай! Тръгвай!“
Светна лампата в коридора, за да не се вижда отвън и отново влезе в хола. Претърсването на хола и кухнята му отне половин час. Провери обстойно всяко кътче, но не откри нищо подозрително. Нямаше заключен шкаф, куфари или кутии с катинари. Търсенето затвърди представата му за Юрий за изключително прикрит човек. Това бе един класически апартамент, нареден и украсен като за изложба, в който нямаше капка живост и индивидуалност. Ако човек се опиташе да анализира личността на Юрий по този апартамент, сигурно щеше да заключи, че тук живее призрак.
Спалнята беше малко по-различна.
Там нямаше украси. Едно легло, едно нощно шкафче, един гардероб – пълен със скъпи костюми, ризи, вратовръзки, дънки и пуловери - една нощна лампа, една малка масичка с поставен върху нея черен лаптоп. Нищо друго. Подът беше с гол паркет. Стените боядисани в бяло. Като стая на душевноболен. Господи.
Николай претърси щателно всички дрехи, леглото, масичката, включи лаптопа, но както предполагаше, Юрий бе с парола, така че се отказа. Започна да губи надежда. Вероятно всичко беше в този скапан компютър, но него не го биваше да разбива пароли. Нищо, можеше да направи два-три опита, след като…
Погледът му беше привлечен от малкото нощно шкафче до леглото.
Беше полуотворено.
В него имаше нещо.
Той бързо коленичи и изпод купчините книги, натъпкани в шкафчето, измъкна една тетрадка. Петстотин листа, малък формат, с твърда кафява подвързия. Отгърна я полека.
На първата й страница, с красиви ръкописни букви, пишеше:
НАЙ-ДОСТОЙНА ЗА ПОХВАЛА Е ОНАЗИ КАРТИНА, КОЯТО ИМА НАЙ-ГОЛЯМА СЪОБРАЗНОСТ С ПОДРАЖАВАНИЯ ПРЕДМЕТ.
Леонардо да Винчи
На втората страница шрифтът бе по-малък:
Срещнах подходящото момиче. Всъщност не съм още съвсем сигурен как ще се развият нещата, но знам, че все нещо ще се получи. Не мога повече да продължавам така. Не мога повече да тая тия кошмари в себе си, трябва да ги излея навън. Тя ще ми помогне . . . Валентина. . . .каза ми, че и тя сънувала кошмари . . . всяка нощ . . . а когато се надрусаш, кошмарите се превръщат в хубави сънища...
Николай вдигна очи от тъмните мастилени букви. Обливаше го студена пот. Ръцете му така трепереха, че едва не изпусна тетрадката. Стаята изведнъж се разми пред очите му, като изчезващ мираж сред пустиня.
Какво правеше в тази къща? Трябваше моментално да се обади в полицията!
Телефонът му иззвъня. Той подскочи и сърцето му така задумка, че му се стори, че ще получи сърдечен удар. Стана и се облегна на стената, притиснал лявата си страна с ръка. Постепенно ударите се нормализираха и замайването му премина. Извади бавно телефона от джоба си.
Пропуснато обаждане от Адриана. Това беше знакът, че с Юрий си идват. „Толкова бързо! Не може да бъде! Ужас, трябва да изчезвам!“
Загаси компютъра, оправи всичко в спалнята, взе тетрадката и угаси лампата. Хукна към хола и тъкмо прекрачваше прага към терасата, когато получи съобщение.
Не се притеснявай, Ники, той видя някакви познати и ще останем още. Имаш още поне един час. Но по мой съвет, ако си там, се махай. Пак ще ти кликна, ако идваме.
Николай опря потната си ръка на стъклото. През ума му мина мисълта, че беше оставил отпечатъци, може би и петна от кръв навсякъде. Голяма работа. В момента не го интересуваше нищо.
Отиде в кухнята, светна лампата и седна на ръба на един стол. Отвори тетрадката.
14.
Когато Адриана видя Юрий, красотата му я порази за пореден път. За момент беше почти готова да го приеме пак и да забрави за глупостите на Николай. Можеше ли зад това външно съвършенство да се крие лудост? Но тогава си спомни за милия, любим образ на Николай; прегърбената му, толкова сериозна и толкова уязвима фигура. Не можеше да го остави. Трябваше да довърши плана докрай.
Юрий се оплака, че го боли стомахът, но за нейна изненада, се съгласи доста бързо да излязат. „Ще пиеш едно хапче и ще ти мине.“ увери го тя. „Музиката ще те поразведри, ще видиш!“ Докато излизаха асансьора, Юрий бе забил поглед в земята. Тя имаше чувството, че му е все едно какво става и къде го мъкне тя. Това бе толкова необичайно за него, че не се сдържа да попита:
- Какво ти е? Има ли нещо? Някакви проблеми?
- Нали ти казах, че не ми е добре.
- Не е само това.
- Ами, имам малко неприятности в работата.
- Какви?
- Не ми се говори – той я прегърна с такава изненадваща близост, сякаш бяха стари приятели, и наведе глава към рамото й, докато вървяха към колата. “Как е възможно?”, зачуди се тя, “Как може този човек да е убиец?” Точно сега го чувстваше толкова близък колкото и другите си приятели и ни най-малко застрашаващ.
- Ти никога за нищо не искаш да говориш. – промърмори тя. А той я погали по носа и се усмихна:
- Вярно е. Хайде да идем да се напием.
Когато стигнаха в клуба, беше десет и половина. Бяха се събрали доста хора, но на бара имаше място. Юрий си поръча една голяма мента. „Може би ще ми помогне за стомаха.“ изрази надежда. Адриана си взе бира.
- Само бира ли? – попита Юрий.
- Да, не ми се пие друго. – всъщност я беше страх да не й се замае главата. Не можеше да си позволи да е със забавени реакции.
- Добре.
- Между другото – каза Адриана – Светла и приятелят й споменаха, че ще идват тази вечер, макар че не знам точно кога. Хубаво ще е да ги изчакаме.
Стояха, пиеха и предимно мълчаха. Като се насъбраха хора, потанцуваха малко. Не беше минал и час, откакто бяха дошли, когато Юрий се изниза от дансинга без да й се обади. Тя го последва и го видя превит на стената. Лицето му беше силно пребледняло.
- Какво ти е? – тя го хвана за раменете.
- Имам чувството, че ще се издрайфам. Кошмар . . . ужасно ми е лошо . . . сигурно е някакъв вирус. . .
- Господи! – първата й мисъл беше: „Ники. Боже, дали изобщо е успял да отиде у тях и да влезе. И ако сега е там? Не можем да си тръгнем толкова рано!“
- Ела, ще идем до тоалетните, ще си наплискаш малко лицето с вода.
- Каква вода, направо ще се издрайфам.
Тя го изчака отвън до мъжката тоалетна. Той се бави доста време. Тя държеше телефона си в ръката, готова да кликне на Николай както се бяха разбрали. Когато Юрий излезе, цветът на лицето му се беше повъзвърнал, макар че все още залиташе като вървеше.
- Хайде, да си ходим, Адрианче. – каза с отслабнал глас – Ще те закарам до вас и ще се прибирам да си легна, че ужас.
- И аз бях така – промълви тя с треперещ глас, почти не осъзнаваше какво приказва – сигурно си прихванал от мене.
- Да, мисля, че имам и температура. Хайде, да тръгваме, моля те.
Докато си пробиваха път до бара, тя кликна на Николай, а сърцето й беше толкова свито, че едва вървеше. Спряха се до бара и тя остави телефона си на плота. Юрий плати сметката. Адриана пристъпваше от крак на крак и се чудеше какво да направи, за да забави тръгването им още малко.
- Юрий, изчакай ме, моля те, и аз да отида до тоалетната. Моля те, ще можеш ли? Няма да мога да издържа до вкъщи.
Той я погледна измъчено.
- Добре, но по-бързо.
Адриана се врътна и изчезна между хората, в полумрака от разноцветни светлини.
В мига, в който я изгуби от поглед, напрегнатото лице на Юрий се отпусна. Той въздъхна дълбоко, после взе забравения върху плота телефон на Адриана. Глупачката нямаше парола, което беше чудесно. Влезе в менюто и отиде в “съобщения”. Поколеба се за миг, после започна да пише.
Изпрати съобщението, след това го изтри от папката. Остави телефона на мястото му и се заигра с полупразната чаша чай пред себе си. Усещаше унесената усмивка на устните си.
[1] Фасулска работа/френски/
© Невена Паскалева Всички права запазени