15.
Николай седеше на ръба на канапето. С едната си ръка стискаше спрея в джоба си, с другата придържаше отворената тетрадка и четеше. Нарочно беше оставил вратата на терасата полуотворена, за да чува всеки звук отдолу. Същевременно се напрягаше за шумове и откъм площадката и асансьора отвън. По едно време се сепна и погледна навън – мракът се бе сгъстил и чернотата го притискаше, сякаш бе затворен между стените на ковчег.
„О, не! Колко време мина, нали само пет минути щях да остана?!“
Всичко беше тук, в тази тетрадка. Ужасно . . . и възхитително. Никога не беше виждал такъв шедьовър. Трябваше да стане и веднага да хукне към първото МВР. Но не можеше да се откъсне. Не можеше да спре да чете.
Усещам ръцете й. Дори когато не ме докосва, ги усещам постоянно. Търсят ме. Търсят да докоснат всеки нерв у мен, за да разберат – истински ли съм, или поредната халюцинация. Струва ми се, че колкото повече увеличава дозата си, толкова повече намалява вярата й, че този свят е реален. Но магията придобива плът. Обича ме още повече. Вярва още повече в мен. Струва ми се, че дори ако някога – само веднъж дори – ме види на светло – ще повярва че съм победил самия Исус Христос и съм взел светлината Му. Но тя не иска това. Не иска да ме вижда на светло. Иска да ме вижда там, в мрака – сред призрачния шепот на дърветата – където не е сама. Където има хиляди други като нея. Подтикнати от болката на живота, да въстанат срещу Бога . . .
Свърши се. Мога да кажа със сигурност, че беше щастлива. Знаеше, че това, което й инжектирам, ще я убие. Но го поиска от мен. И аз й го дадох. Тя повярва, че ще бъде моя завинаги. Да, Валентина, ще бъдеш. Ще бъдеш моя с всяка написана дума. И хиляди хора ще повярват на теб и на твоята болка.
Николай рязко затвори тетрадката. Целият трепереше. Звучеше толкова истинско – това беше най-ужасното. Беше кошмарно, беше против всичко, в което вярваше, но звучеше толкова истинско.
Какъв беше този човек? Не беше дяволът, за когото се бе представил пред Валентина. Той просто влизаше в определени роли, за да напише книга. Необходимо му бе да изиграе романите си, преди да ги е създал. Кой казваше, че не можеш да пишеш за нещо, което не си преживял? Хемингуей? Всъщност всички писатели го твърдяха. Не че не можеш да пишеш за всичко, но ако не е минало през призмата на личния ти опит, няма да е истинско. Няма да е душата ти. А всеки писател трябваше да пише за душата си, ако иска хората да му повярват.
Имаше ли, обаче, Юрий душа? Бяха ли тези преживявания негови? Или просто се раздаваше като проститутка на всяка поредна идея?
Втората книга ще е по-хубава.
Николай скочи. Сякаш кофа с ледено студена вода се изсипа внезапно отгоре му. Обърканите му мисли изведнъж се подредиха и той разбра – разбра всичко.
„За такъв сдържан човек, какъвто е Юрий - човек, който не говори много за себе си, не обича да изразява на глас мислите и чувствата си– кажи ми, нормално ли ти се струва да ти прави подобни излияния в любов, да изпада в изстъпленията, които си ми описвала?“
Юрий се готвеше да напише поредната си книга.
Колко време беше минало от “Аз и дяволът”? Години. Години, в които се е подготвял, обмислял. В които е чакал подходящия човек да му се изпречи на пътя. И това е била Адриана.
Но каква е целта му? За какво ще я използва? За да пише книга за любовта? Прекалено банално... и все пак, трябваше да има връзка с любовта...някакъв вид любов, видяна през очите на Юрий... какъв вид точно – по-добре да не разбира. Нито той, нито Адриана.
Хукна към терасата. Трябваше да изчезва. Моментално. Да намери Адриана и да отива в полицията. „Господи, прекалено много време загубих.“ Излезе на терасата и огледа тъмната улица. Лампите вече не светеха.
Нямаше никого.
Всъщност вече беше все едно. Държеше доказателство за убийство в ръцете си.
Прехвърли се през парапета и се смъкна надолу по тръбата. Слезе много бързо, но от свличането изранените му ръце го заболяха адски. Сви се долу до стената, тръскайки длани, хапейки устни. После кръстоса ръце пред тялото си, пазейки тетрадката и тръгна надолу по тротоара.
Минаваше край една спряна “Тойота”, когато иззад нея се изправи мъжка фигура. Появата й бе толкова внезапна, че Николай подскочи и ръката му се стрелна светкавично към джоба на якето, където държеше спрея. Пръстите му обвиха цилиндричното шишенце, после замръзнаха, защото в този момент нещо метално проблесна във въздуха, точно до главата му. Само след секунда коравото, остро дуло на пистолет се опря в слепоочието му.
На Николай дишането му спря. Стоеше напълно вцепенен, без да може да повдигне гръдния си кош, без да може да отвори уста. Стори му се, че мракът се сгъстява внезапно около него сякаш някой бе хвърлил върху му тежък стоманен плащ.
- Извади си ръката от джоба – каза тихо Юрий – и си дръпни и двете ръце настрани, моля те.
На Николай така му се виеше свят, че за миг му се стори, че ще припадне. После усещането премина. И заедно с него премина отчайващата обреченост, причинила вцепенението му. С огромно облекчение осъзна, че вече може да си поеме въздух, може дори да помръдне.
Той бавно извърна очи в посока към човека до себе си. Погледите им се срещнаха. Взорът на Юрий беше съвсем спокоен, но очите му тъмнееха, като късчета, изрязани от нощта. Николай си припомни какво беше прочел в тетрадката и мълчаливо разпери ръце встрани.
„Дали имам шанс“, помисли си, докато Юрий претърсваше дрехите му и вадеше спрея и тетрадката, „може би ще успея да го разсея и да избия пистолета?“
Знаеше, че ако иска да го направи, не трябва да отлага много. Кой знае какво можеше да се случи в следващите минути.
Юрий хвърли спрея настрани и прибра тетрадката в якето си.
- Прочете ли я? – попита той.
- Да – гласът на Николай прегракваше. Изкашля се, – много си талантлив.
- Благодаря. – каза Юрий - А ти си истински идиот – осъзнаваш ли? Хайде, върви сега. И внимавай – съвсем полека. Не те подценявам и ще съм особено внимателен. Не прави излишни движения.
- Къде? – попита Николай.
- Обратно вкъщи. Почти де. Да ти разкажа и някои други истории.
- Дано имаш моя късмет – каза Николай, докато вървяха. Пистолетът бе все така плътно притиснат до главата му.
- Твоят късмет?
- Да не мине някой да ни види.
- Не се притеснявай – Николай усети усмивката на Юрий, въпреки че последният вървеше зад него.
- Аз не се притеснявам. Ти трябва да се притесняваш.
- Аз съм напълно спокоен. Знаеш ли откога знам за идиотското ти разследване? Още от онази вечер, когато с Адриана се обяснявахте в любов пред “Зимника”. Знаеш ли, че тогава стоях зад ъгъла, и ви подслушвах? Ха-ха, как ще сетиш за такова нещо. Така разбрах, че знаеш за знака на Валентина. После, естествено, ми стана ясно, че ти стоиш зад статията във вестника, както и че ще дойдеш да ровиш у нас. Когато днес Адриана ми каза, че иска да излизаме, веднага разбрах какво театърче се готвите да ми спретнете. Да ти призная, искаше ми се да не е толкова елементарно всичко, да ме беше затруднил поне малко. Е, ако не бях разбрал, че познаваш Валентина, тогава можеше и да се поизпотя, но в случая си беше детска игра.
Николай не отговори нищо. Помисли си, че както се развиват нещата, няма да се измъкне. Юрий дори за миг не отпускаше ръката си.
- Едно обаче не мога да разбера – продължи Юрий – как така и Адриана ти се подведе по акъла. Толкова е по-умна от теб, а вместо да те спре, ти се върза на глупостите.
- Къде е тя? – попита Николай, обзет от внезапна паника. „Какво всъщност е станало? Как Ади го е оставила да дойде тук? Как е успял да я заблуди?“
- Къде е Адриана? – повтори.
- Спокойно. Закарах я у тях. В момента е там.
- У тях? – неверието накара Николай да се изсмее, въпреки заплахата, тегнеща на сантиметри от мозъка му. После той изрече горчиво:
- Ти си писал последното съобщение, което получих, нали? Онова, дето сте срещнали някакви приятели и ще останете още?
- Най-сетне започва да ти работи мозъкът– каза Юрий, – малко прекалено късно, обаче. Ето, вземи ключовете. Отключи вратата. Този, малкият е.
В този момент Николай чу как телефонът му звъни от джоба на якето. Щеше моментално да посегне към него, ако Юрий не беше притиснал пистолета още по-плътно до главата му.
- Няма да го вдигаш. Забрави го.
Телефонът звънеше, звънеше, накрая спря. Николай потръпна. Адриана, със сигурност. Дали ще се усети, че нещо не е наред и ще се обади в полицията? Но той й беше казал да го изчака да й се обади. Едва ли щеше да предприеме нещо в близкия час.
- Хайде – сопна се Юрий, – отключвай!
„Ако отидем у тях, ще направя нещо. Сто процента ще измисля нещо, за Бога. И защо ще ме води у тях? Какво иска?“
Отново, в ума му просветна споменът: Втората книга ще е по-хубава.
Той отключи. Озоваха на малката площадка. Право насреща им беше асансьорът, встрани от нея тъмнееше стълбището, а отдясно се издигаше ниска зелена врата, вероятно водеща към избите. Юрий затвори след тях входната врата. Посочи към зелената.
- Големия, белия ключ. Давай.
Николай се поколеба. Гледаше бляскавия ключ в дланта си. Струваше му се, че всеки миг се проточва безкрайно дълго, и в същото време, събитията се случваха светкавично бързо – кога бяха навън до „Тойота“-та, кога се озоваха тук вътре във входа? Колко мига още щяха да минат, преди да умре? „О, не, това не може да се случи! Не може!“ Тялото му се сгърчи, скова се, мускулите му сякаш станаха на буци. Едва удържа простенването си. До какво ли състояние можеха да го докарат тези чувства? Тялото му се разтърси конвулсивно. „Не, о, Господи, не, моля те, не!“
Започна да отключва зелената врата. Насили се да се успокои доколкото можеше и ръката му успя да довърши започнатото действие. Отвори вратата към малко коридорче, което слизаше надолу по вити стълби. Беше пълен мрак. Остра, замайваща миризма на мухъл се пропиваше във въздуха.
Двамата влязоха и Юрий го накара да заключи вратата отвътре. После натисна ключа за лампата на стената и бледа светлина обля стълбището. Сивите бетонни стъпала бяха изронени и се губеха надолу в полумрака.
- Какво искаш? – попита тихо Николай. Едва говореше с пресъхналата си уста.
- Ще разбереш. Не се тревожи, никой няма да убивам. Освен ако не бъда предизвикан, естествено, а тогава ще го направя въпреки че ще провали месеците ми на усърден труд. Но вярвам, че ти ще се държиш добре. Като знаеш, че Адриана не е в безопасност.
- Къде е тя? Наистина ли си я завел у тях? Кажи ми истината.
- Това е истината. Засега е у дома си.
- Юрий – Николай се поколеба, не знаеше как точно да продължи, защото не беше сигурен какви точно са целите на Юрий – това е между теб и мен, нали? Остави Адриана. Зарежи я. Тя и без това не вярва на приказките, дето й ги разправях. Няма да каже нищо на никого. Сигурен съм.
- Нищо не разбираш, естествено – Юрий се изсмя – това не е между мен и теб. Не е съревнование между нас двамата. Това е само между теб и нея. И ти го знаеш много отдавна, Николай. От осем години, ако трябва да сме точни. Много добре знаеш къде точно е целият проблем.
- Какво? – обля го ледена вълна и отново скова крайниците му. Объркването го караше да изпитва още по-голям ужас.
- Ще ти разкажа една приказка, Николай. Приказка за собствения ти живот. За времето, от което познаваш Адриана. Затова слязохме тук.
- Какво общо имаш ти с мен и Адриана? – сега го обзе и гняв, непоносимо мъчителен заради ужаса и чувството на безпомощност, с които се примесваше. Бяха слезли в тъмен коридор и стояха пред висока желязна врата.
- Имам много общо, защото виждам как стоят нещата. Сега този, черният. Големият.
Николай пъхна ключа в старата, ръждясала ключалка. Беше му трудно да го нагласи и да го завърти, защото ръцете му трепереха ужасно, а и отвора в ключалката едва се различаваше в полумрака.
- По-бързо, моля те. Много се мотаеш.
Николай стисна зъби с все сила, за да овладее желанието си просто да се извърти и да избие пистолета от ръката на Юрий. Знаеше, че по този начин не може да стане.
„Още малко. Още малко и само да се разсее за една секунда . . .“
Когато отвори, попита глухо:
- Още врати ще има ли да отключвам? Започнах да се чувствам като Алиса в страната на чудесата.
- Влез, заключи и ми ги дай. Ще останем тук.
Озоваха се в тясно продълговато помещение. Ръката на Юрий се плъзна по стената, чу се леко щракване. Рехава светлина, идваща от стара, покрита с паяжини крушка се разля в помещението. Докато Николай се оглеждаше, телефонът му зазвъня отново, но този път той го остави, без да посяга към него. Звукът изглеждаше ужасяващо нереален сред гробовната, мрачна обстановка. Подът под тях беше циментов, покрит с дебел слой прах. Стара дървена маса с един крак стърчеше самотно в десния ъгъл, отгоре й, върху изгнилата мушама бяха захвърлени боклуци. До масата се трупаха мръсни буркани, смачкани кашони и счупено детско колело с три гуми. В левия ъгъл стената се пресичаше от тясна, ръждива тръба.
Въздухът беше влажен, студен, а мирисът на мухъл беше непоносим. Николай сви нос; очите му почти се насълзиха. Погледна към бурканите. „Дали не мога да грабна един и да му го стоваря в главата? Изглеждат доста големи. Или по-добре да…“
Резкия глас на Юрий го изтръгна от мислите:
- Обърни се.
Николай притвори за миг очи, после ги отвори отново.
- Има три възможни посоки, в коя да се обърна? – попита той. Дори не се опитваше да прикрие гнева в гласа си. Юрий го бутна грубо с пистолета.
- Обърни се срещу мен и отиди назад до онази стена. Там, където е тръбата. И ще те посъветвам да си контролираш тона в бъдеще, защото ти казах, че ако ми създадеш проблеми, ще рискувам всичките си месеци на труд и ще те застрелям.
- И после какво ще правиш? – попита Николай дрезгаво – къде ще се скриеш? Веднага ще те хванат. Ще си полежиш в затвора да си пишеш книжките.
Юрий се усмихна.
- Там се пишат най-хубавите книги. – той се пресегна и взе нещо от купчината предмети на масата. Когато Николай видя какво е, кръвта му изстина.
Чифт стоманени белезници.
- Бързо – каза Юрий остро. Не отлепяше пистолета от челото му – отивай назад.
Николай полека отстъпи две крачки назад. Всъщност толкова му трябваха, за да се приближи на няколко сантиметра от стената. Пистолетът вече не беше опрян до главата му, но сочеше право в него. Той гледаше в дулото и дишаше тежко. Черният кръг го хипнотизираше; струваше му се, че пред него се разстилат безпаметните дълбини на вечността.
„Няма да мога“ помисли отчаяно, „страх ме е, няма да мога. Няма да мога.“
- Добре – каза Юрий – сега искам много бавно да седнеш на пода, с гръб към стената и после – пристъпи към него, с белезниците в едната ръка и пистолета в другата, – да вдигнеш ръцете си над главата.
Николай стоеше и го гледаше. И в този миг разбра, че не може да направи това. Мозъкът му нареждаше да се подчини, да направи каквото иска Юрий, защото иначе можеше да умре, но краката му не го слушаха. Като че ли някой ги бе заковал за земята.
И той не помръдна, само стоеше и дишаше тежко.
- Няма да ти играя игричките – промълви накрая, без сам да знае как изрича тези думи – напиши си тъпата книга без мен. Сигурен съм, че ще можеш. Ти си просто извратен садист. Това е цялата работа. Не ти трябват на теб материали за книги. На теб ти трябва . . .
Той не довърши, защото усети рязка, разкъсваща болка в лицето, когато Юрий го удари с все сила с пистолета през устата. Николай усети кръвта, която рукна от устата му, и моментално, без да се замисля изобщо, се хвърли напред и сграбчи ръката на Юрий. Избута оръжието настрани от себе си. Изви грубо китката му, но Юрий удържа и не изпусна пистолета. Николай бе напълно замаян от ярост, изобщо не знаеше какво прави. Стискаше китката на Юрий с две ръце и я извиваше, извиваше, но въпреки това руснакът не изпускаше проклетия пистолет. Издръжливостта на противника му направо го озвери. Той изкрещя, и докато се разкрачваше, за да заеме по-стабилна позиция и да увеличи натиска си, Юрий изведнъж приклекна и го изрита жестоко между краката. Николай изрева, изпусна ръката му и се срути на колене на земята. Болката го ослепи и за миг светът изчезна; в този миг на безпомощност, Юрий го удари още веднъж в лицето, предизвиквайки нов взрив на болка, този път в носа му; и после пак, в корема, изкарвайки въздуха му, карайки го да се сгърчи на земята напълно обезсилен. Няколко минути, докато се съвземаше, нищо не се случи. Когато най-сетне отправи замаян поглед към Юрий – очилата му бяха паднали някъде настрани – видя, че руснакът е насочил пистолета към крака му.
- Ако веднага не отидеш до стената и не направиш каквото ти казах – каза Юрий с онзи студен глас, с който понякога говореше на Адриана – ще стрелям в коляното ти. Освен че болката е смъртоносна, ще си останеш с проблеми с ходенето за цял живот.
- Гледай си работата, нещастник такъв! – Николай едва говореше, защото устните му се подуваха. Той изплю кръвта на пода, после изкрещя дрезгаво:
- Добре, застреляй ме! Само това можеш, нали? Стреляй колкото искаш! Надявам се накрая да си доволен! Надявам се, че в това състояние ще мога да чуя добре приказките ти за живота ми, който си въобразяваш, че познаваш толкова добре!
- Ще чуеш всичко и ще разбереш всичко – каза Юрий – само дето ще те боли. Но така пък нещата са по-ясни. Може и да е за добро.
Явно пистолетът беше със заглушител, защото не се чу нещо повече от лек пукот. Отначало на Николай му се стори, че остро парче лед е пробило коляното му – то изтръпна цялото и спря да го усеща. Истинската болка дойде след секунди; връхлетя го като огнена лавина, направо изгори съзнанието му. Никога, никога през живота си не беше изпитвал такава болка. Сякаш нажежен свредел се въртеше в коляното му, смазваше костите, разкъсваше сухожилията, пръскаше кървави парченца плът навсякъде из стаята. Той изрева, стомахът му се надигна и започна да изхвърля остатъците от оскъдния му обяд на пода. Лежеше, подпрян с лакти на цимента, цял разтърсван от мъчителните спазми. От очите му течаха сълзи, нямаше глас да крещи, имаше чувството, че ще припадне всеки момент.
Почти не усети как Юрий го изблъска до стената, само когато без да иска сви коляното си в съзнанието му проблесна бяла мълния и за малко да повърне пак. Юрий смъкна якето му, вдигна едната му ръка, преметна белезниците през тръбата и я закопча. Вдигна и другата и закопча и нея. Отдръпна се назад и остави якето му и пистолета върху масата.
- Казах ти – проговори той. Гласът му звучеше сякаш идваше от далечния край на планински тунел, – можеше да минем и без това. Не беше нужно. Но предполагах, че ще стане така. Такъв си ти, Николай. Нямаш грам ум в главата си. Твоята гордост винаги само ти е вредила.
Юрий излезе и остави Николай в полу-съзнание, без нищо друго да съществува за него, освен болката, която се засилваше все повече с всяка секунда. Дъхът излизаше на пресекливи хрипове през стиснатите му зъби, по лицето му се стичаше пот, беше затворил очи и стискаше ръцете си в юмруци. След незнайно колко време Юрий се върна и коленичи до него. Николай го погледна. Образът му беше замъглен, но видя, че Юрий държи две неща.
Едното беше купа с ледено студена вода, която Юрий рязко изля върху лицето му. Николай подскочи с вик.
- О, не! – светът така изненадващо се възвърна, все едно че се беше събудил от сън. Той започна да трепери неудържимо. Ледената вода се стичаше по лицето му, косата залепваше за челото му. Имаше чувството, че така освежен не се е чувствал от години. И заедно с това болката се усили още повече. Режещите пристъпи бяха непоносими. Той изкрещя отново.
- Копеле нещастно! – почти плачеше, а свитите му пръсти така се впиваха в дланите, че деряха кожата му, – Господи! Господи!
Юрий вдигна пред очите му една спринцовка. Беше пълна с прозрачна течност.
- Това ще те успокои – каза той тихо – виж, наистина съжалявам, че стана така. Но ти сам ме принуди. Сега ще ти сложа тази инжекция – запретна ръкава на ризата му – знам как се прави, не се тревожи. Поне два часа няма да те боли.
- Какво е това? – зъбите на Николай тракаха – някой скапан наркотик, от ония дето се забавлявахте с Валентина?
- Не, това е просто аналгетик.
- И какво? – кресна Николай, - ще се почувстваш ли по-добре, след като ми биеш това? Ще ти олекне ли?
Юрий полека изтри очите си, после изтръска спринцовката, държейки я с иглата нагоре.
- Не, но мисля, че за теб ще е по-добре, като дойде Адриана след малко, да не те вижда да се гърчиш така откачен тук.
Николай изведнъж си спомни. Образът й изникна пред очите му - хубавото, леко сбърчено лице, наведено над неговото; мирисът на косата й, устните й върху неговите, думите й: “Обичам те, Ники. Обичам те. “ Големите й, потъмнели очи. Тя знаеше. Знаеше по-добре от него с какво се захващат и все пак не го спря. Защото го обичаше. А той да стои тук и да не може да я защити, да не може и ръка да вдигне, за да я предпази!
- О, не! – простена той – Юрий, недей! Какво ще правиш? Недей, чуваш ли! Моля те!
- По въпроса с Адриана няма да спорим – каза Юрий,– сега стой за минутка спокойно.
- Чакай малко. – страхът му за Адриана беше толкова силен, че за момент дори забрави за болката, – кажи ми какво смяташ да правиш? Ще я докарваш тук? Защо ще й причиняваш това? Каква връзка има това с мен? Слушай, сигурен съм, че може да мине без това! Моля те, не я довеждай тук!
- Казах ти, че няма да спорим за това – Юрий присви вежди, – слушай, няма да я убивам. Нито нея, нито теб, казах ти вече. Успокой се.
- А какво ще правиш?
- Не мога ти кажа сега. Но ти обещавам, че няма да й направя нищо особено. Няма да й е толкова зле, колкото на теб, със сигурност.
Николай скърцаше със зъби, обезумял от ужас и гняв. Свитите му в юмруци ръце се гърчеха в белезниците. „Не мога да се измъкна оттук! Няма никакъв начин! Господи, не мога!“
- Не мърдай, ще се нараниш – каза Юрий, – белезниците са остри.
- Какво ти пука на теб, извратено копеле? Пука ли ти за когото и да било? Обичал ли си изобщо някого? Майка ти и баща ти обичал ли си ги! Как ще се почувстваш, ако някой беше заплашил да измъчва майка ти, а? – лицето на Юрий се вкамени при тия думи. Ледения поглед, който хвърли на Николай накара сърцето му да се разтупти от силния прилив на адреналин и той продължи още по-разгорещено – а, кажи ми? Как щеше да се чувстваш? Хич нямаше да ти пука, нали? Нали, нещастник такъв?
- Да – каза Юрий хладно, – изобщо нямаше да ми пука.
Той напипа мускула под рамото му. Николай почувства рязкото убождане и няколкото секунди на болка, докато течността проникваше в мускула му. „Това е“, помисли отчаяно, „сега ще ме надруса, и край. Може да прави каквото си иска.“
Юрий се отдръпна от него и Николай затвори очи. Чуваше приглушено шумолене от другия край на стаята. „Какво прави, в якето ми ли рови?“ Открехна очи и видя телефона си в ръката на Юрий. „Да. Сега вероятно ще пише на Ади от мое име. Друго не може да измисли.“
- Какъв ти е ПИН-а? – Юрий се взираше в дисплея на телефона му.
- Да не мислиш, че ще ти го кажа, бе кретен!
Юрий направи крачка към него и вдигна пистолета.
- Искаш ли да повторим процедурата и с другия ти крак? Стои ли ти се в инвалидна количка следващите две години от живота ти?
- Долен, мръсен, извратен психопат…
- Слушай, идиот такъв. И да не ми кажеш ПИН-а, пак ще намеря начин да доведа Адриана тук. Просто ще е вероятно по-стресиращо и болезнено за нея. Хайде да не се правиш на упорит, а?
-2468. – прошепна Николай. Усещаше студените капки пот, които продължаваха да се стичат по врата му. Затвори очи.
-Благодаря. Радвам се, че най-сетне проявяваш разум.
Няколко минути, докато Юрий се занимаваше с телефона му, в стаята цареше тишина.
- Обещай ми, че няма да я нараниш – промълви накрая Николай. Гласът му бе толкова отпаднал, че едва се чуваше.
- Няма да я нараня – Юрий прибра телефона в джоба си.
- Обещаваш ли ми?
- Обещавам ти, казах ти вече.
- И после как ще ни пуснеш, след като веднага ще идем в полицията?
- Ще ви оставя тук и ще заключа вратата. Докато се измъкнете, ще мине много време. В това мазе слизат хора веднъж на седмица. Нищо не се чува оттук горе. Ще успея спокойно да изляза от страната през това време. Не мисли, че не съм уредил всичко.
Николай се усмихна, без да отваря очи. Действително, това не беше наркотик. Чувстваше се в пълно съзнание, а болката беше започнала да преминава. Цялото му тяло като че ли изтръпна и леко му се доспа.
- Значи действително няма да ни убиеш, а? – промълви.
- За съжаление – отвърна Юрий – когато всичко свърши, ще ти се иска да ви бях убил, Николай.
Още преди Николай да е осмислил думите му, Юрий излезе от помещението. Резето щракна отчетливо след него.
© Невена Паскалева Всички права запазени