5.
Беше десет и половина вечерта, когато той най-сетне се разплака.
Беше напълно сам и не се притесняваше, че някой може да дойде, защото беше зима и дяволски студ. Седеше на пейката в най-затънтеното място в Южния парк; на мястото, което си беше разчистил от снега и постлал с вчерашния брой на „24 часа“. Свиваше се и хлипаше; ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете, от очите му течаха сълзи. Нямаше кой да го чуе освен покритите със сняг черни дървета около него, които почти не виждаше в тъмнината. Бе смятал да се прибере направо вкъщи. Не знаеше защо дойде тук. Намерението му бе да мине по главната алея, но свърна по мостчето и се озова в запуснатата част. Не бе идвал тук толкова късно от ученическите години. Спомни си как тогава лежаха точно на тези пейки – през лятото, разбира се - пушеха трева, натискаха се с момичета, слушаха „Рамщайн“, „Ту дай фор“, „Катарзис“ и „Мастърплан“. И Адриана идваше. Понякога. Тя не си падаше по тия работи. Още тогава. Беше много сериозна. Бе го нака ...