5.

Беше десет и половина вечерта, когато той най-сетне се разплака.

Беше напълно сам и не се притесняваше, че някой може да дойде, защото беше зима и дяволски студ. Седеше на пейката в най-затънтеното място в Южния парк; на мястото, което си беше разчистил от снега и постлал с вчерашния брой на „24 часа“. Свиваше се и хлипаше; ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете, от очите му течаха сълзи. Нямаше кой да го чуе освен покритите със сняг черни дървета около него, които почти не виждаше в тъмнината. Бе смятал да се прибере направо вкъщи. Не знаеше защо дойде тук. Намерението му бе да мине по главната алея, но свърна по мостчето и се озова в запуснатата част. Не бе идвал тук толкова късно от ученическите години. Спомни си как тогава лежаха точно на тези пейки – през лятото, разбира се - пушеха трева, натискаха се с момичета, слушаха „Рамщайн“, „Ту дай фор“, „Катарзис“ и „Мастърплан“. И Адриана идваше. Понякога. Тя не си падаше по тия работи. Още тогава. Беше много сериозна. Бе го накарала да се погледне в огледалото и да се запита: “Какъв е тоя окаян надрусан дрипльо, аз ли?” Бе го накарала да се отдалечи се от компанията си, от хората, с които беше неразделен. Да стане разумен. Да мисли за бъдещето. Да се грижи за себе си. Съдрал си беше задника, за да превърне в нейния идеален мъж. През цялото време си казваше, че не го прави за нея, а за себе си, но естествено, че беше за нея. Всичко беше за нея. Винаги.

Измъкна ръце от джобовете си и изтри сълзите си – имаше чувството, че се вледеняват на бузите му. Не чувстваше тялото си, цялото беше изтръпнало, така силно хапеше въздухът. Но нека. Колкото по-зле се чувстваше, толкова по-добре. Така щеше да осъзнае по-ясно ситуацията, отколкото ако стои вкъщи на топло.

Прекалено дълго. Всичко просто се беше проточило прекалено дълго.

Казваше си го всеки път, когато чуеше за поредната й нова връзка. „Този път край!“, заричаше се. Надеждата, обаче, оставаше – и докато увлечението й отминеше, той се залъгваше с някое момиче. „Как твоите връзки неизменно следват нейните? А? Можеш ли да си обясниш това? И неизменно прекъсват след края на нейните? Опита ли се изобщо някога да създадеш истинска връзка? Щом усетиш, че момичето е сериозно, бягаш презглава!“

Винаги бе имало надежда, обаче никога досега Адриана не бе изглеждала така.

Никога очите й не бяха имали този унесен вид, нито пък се беше усмихвала по този замечтан начин. Никога не се беше запъвала на всяка дума, докато му разказваше за приятеля си. Никога не бе изглеждала по-готова да стане, да си тръгне и да не му се обади повече.

„Какво правиш при нея? Та тя си има собствен живот, не виждаш  ли? Не виждаш ли, че се опитва да уреди живота си, а ти само търчиш след нея и губиш  своя? Накрая ще се окаже, че целият ти живот е минал под сянката на нейния, ще я омъжиш, ще кръстиш децата й, ще я прегръщаш всеки път като се скара с мъжа си и накрая като остарее ще й подаваш бастуна, пак с напразната надежда, че може да ти се усмихне щастието.“

Никога не се беше мразил повече, отколкото тази вечер.

Прокле на глас и стисна шепа сняг между пръстите си. Почувства ръката си като прогорена. Допря ледената длан върху лицето си, кожата на брадичката му изтръпна. Беше толкова тихо, толкова тъмно – сякаш се намираше в заровен в земята ковчег.

Вгледа се в сенките на дърветата – повече усещаше диханието им, отколкото ги виждаше. Години наред бяха ухаели на зеленина над тях, докато се излежаваха на тези пейки и разменяха бутилка водка помежду си. Сега ухаеха на сковаващ студ, на безличието на зимата-убийца. Имаше чувството, че ако поседи още половин час на тази пейка, никога вече няма да може да стане и да си тръгне.

Христо. Атанас. Перото. Мария. Златка. Коцето и Криси. Валентина.

Изведнъж той се смръзна; внезапен студ нахлу вътре в сърцето му, много по-болезнен от този на въздуха.

Стоеше на същото място – точно на мястото, където я бяха намерили; на мястото, на което убиха Валентина. Преди шест години.

Николай прокара ръце по старата пейка. Снегът залепна на невидими трошички по пръстите му. Дали не беше и на същата пейка? Не знаеше, не си спомняше добре – но беше точно тук, след мостчето. Стана след като се той се отдалечи от компанията. Виждаше се по-рядко с всички. А с Валентина, с която поначало не се имаха особено, не се бе срещал от месеци. Чу, че е много зле. Разправяха му, че нон-стоп друсана, на амфетамини и хероин. Събирала се с някакви нови, никой не ги знаеше какви са. Христо и Наско разправяха, че целите й ръце са нарязани, имала белези от удари по гърба. Николай я беше мернал веднъж в квартала– кожа и кости, цялата облечена в черно, с лилаво-черни торбички под очите. Кожата й се беше съсухрила и сбръчкала като на седемдесет годишна старица, очите й бяха кръвясали. Не му каза нито дума, сякаш въобще не го позна. Истински се уплаши за нея. После – след месец ли беше, или два, не помнеше – я намериха тук. Свръх доза. Следи от системни побои и изнасилвания. Чете каквото пишеше по вестниците и говори с приятелите си, кой каквото знаеше. Никой нямаше представа с какви се е забъркала, и пресата не узна нищо. Предполагаха, че сама е взела дозата, след поредицата от преживени физически гаври. Разбира се, като се замислиш, това си беше чисто убийство. Някой я бе натикал в морето от мрак и бе задържал безмилостно под водата, докато дробовете й не се бяха пръснали от недостиг на кислород.

Николай помръдна неспокойно на пейката. Изведнъж я видя ясно пред себе си – малката, руса Валентина с огромния хипарски знак люлеещ се върху черната фланелка. С пръстените и гривните по ръцете, и шарените обици на ушите. Сякаш се подаваше от сенките на дърветата. А гласът й . . . нисък, леко дрезгав от многото пушене. . . не го ли викаше? . . .

Николай забрави, че е плакал. Светна бързо фенерчето. Вече трепереше не само от мъка и студ. Острият жълт лъч проряза тъмнината и той видя пред себе си кална, кишава пътечка, черното стъбло на дърво. Огледа се бързо на всички посоки. Дървета, дървета, дървета. Купчини сняг и нападали върху тях изпочупени клони.

Нищо друго. 

„Спокойно! Само спокойно! Какво ти стана, как се паранояса така за три секунди! Господи!“

Той поседя неподвижно още една минута - имаше чувството, че ако стане веднага, нещо люспесто и рогато ще изскочи измежду дърветата и ще впие нокти в рамото му - после се изправи внимателно. Пое си дълбоко въздух. Тръгна напред, като си осветяваше пътя с фенерчето. Прекоси дивата алея, мина по мостчето и едва когато остави гората зад гърба си и се озова на осветената алея, си отдъхна.

Ужасът бе изчезнал и отново остана само мъката. Тази мъка вече не бе само заради Адриана, дори не заради самия него, а заради живота изобщо. Заради хилядите шансове, които пропускаме, уверени в полагащото ни се по право безсмъртие; онези малки животворящи светлини, които гасим в безрасъдството си и оставяме след себе си само бездушен, зимен мрак.