Заваля. Тук винаги започва да вали така – прогърмява страховито, после всичко утихва и цветовете се избистрят, очите виждат болезнено-контрастно, всичко става съдбовно-ярко за няколко мига и чак тогава се пуска небесният душ. През пролетта дъждът на това място напомня именно на душ – вали ситно на гъсти, обилни струйки. През лятото вали ожесточено. Тръгва с едри капки, които първо започват да чукат по листата на дърветата, като камбанки, които известяват дъжда. После яростно пляска по плочника, прави си локвичка в двора, в която да си надува мехурчета на воля. През есента вали меланхолично, някак преситено и уморено, тежко, бавно, на едри капки, сякаш жадно отпива вино от бакърено котле. През зимата пък вали сърдито, дъждът е болезнен, забива се като изстреляни от пушка сачми. Виж снегът вали много по-приятно – някак сгряващо, жизнерадостно, споменно.

Отплеснах се. Знам, ще кажеш, че покрай Коледа ти писах колко е  приказно това място. Ще кажеш, че тогава съм била под влияние на романтични рождественски спомени. Е, оказа се, че през цялата зима беше приказно. Сега обаче е Възкресение и тук продължава да е толкова приказно. Сигурно ще те ужася, но не бях виждала по-красиво място от местното гробище през пролетта. То се намира на хълм и е изложено така, че зората първо целува него, а  то изпраща залеза с целувка. Местните не го поддържат много добре, обрасло е с трънки, офика и подивели дръвчета. Представа нямаш каква красота представлява, когато всичките тези цветове се смесят. Преобладава белият цвят на сливите, тук-там изпъстрен с нежно розови ябълкови цветчета или с наситено-розовия цвят на цъфналите праскови. На места, за контраст, се извисява по някой кипарис или туя, които го правят още по-красиво със своето ярко зелено. Тук-там, сякаш художник е мацнал по невнимание с четката си, се вижда светлоотразителното жълто на офиката или червените цветове на калината. Долу в ниското, до самата земя пък се стеле килим от диви теменужки и синчец и много, много нарциси – любимите ми цветя. Често ходя да снимам интересни неща, цветове, картини в гробището.  Така открих и единствения си приятел тук – един стар надгробен паметник. Направен е от камък, предполагам някакъв вид базалт, вероятно габро, но наистина изглежда много здрав. Надписът му вече се е заличил, ако някога изобщо е бил особено ясен. Нямам представа кой почива под него, но очевидно почива доста отдавна. Гробът изглежда толкова стар, че не бих се изненадала, ако е още от византийско време. Както знаеш, къщата е в съседство, а в селото няма с кого да си говоря, освен с комшията, който предпочита да го оставя на спокойствие – или си върши някаква работа и не ми обръща внимание, или добива вид на човек, който всеки миг ще умре от пристъп на силна досада. Връх на доброто му разположение е, ако килне присмехулно мустак на една страна. Не, че паметникът ми отговаря, но поне не ми се присмива. Често ходя там, като се старая по нищо да не личи, че е стъпвал човешки крак. Е, съвсем мъничко поразчистих, колкото да си направя място да се промуша и да седна. Понякога говоря, но по-често мълча, използвам паметника за компания. Да, прав си, самотно ми е. Не ми липсват конкретни хора, нито хора изобщо. Отначало се опитваха да ме заговорят в магазина, в махалата, но вече се поотказаха. Ти знаеш, аз винаги съм малко дистанцирана, предпочитам да слушам, отколкото да говоря и обикновено създавам впечатление, че нямам никаква потребност да си контактувам, което не е вярно. Просто не знам какво да кажа, трудно ми е да измислям теми и да поддържам разговор, особено с непознати хора, а за мен тук всички са непознати. Такива си и останаха, защото сигурно са решили, че съм високомерна кучка, която не иска да говори с тях. По едно време ме гледаха с много голямо недоверие и дори открито враждебно, вероятно заради непрестанното щракане с фотоапарата. Та те почти не познават лицето ми, по-често виждат апарата пред него. После свикнаха и взеха да не ми обръщат внимание, колкото и да им беше чудно, приеха факта, че с това си изкарвам хляба. Така че, ако дойдеш, не питай за името ми, а за онази с фотоапарата. Не, че знаеш името ми.

Не ме и питай, едно име нищо не значи. Не, че ще ме попиташ. Аз дори не знам има ли такъв човек и такъв адрес. Фактът, че писмата ми не се връщат отдавам на това, че липсва обратен адрес. Сигурно се чудиш защо и как избрах именно твоя адрес и дали знам кой си и какъв си. Не. Не знам. Но много внимателно избрах улица с красиво име и номер, който има значение за мен. Името? Просто ми харесва. Не знам дали на този адрес живее човек с такова име. Много е възможно писмата ми никога да не бъдат отворени, ако там няма такъв човек. Но много е възможно един ден, когато те продължават и продължават да идват, някой да си каже: „Боже мой, няма ли да спре всичко това?! Какво ли пише вътре?” и да отвори поне едно писмо. Нека е това! В което си признавам, че изпитвам потребност от илюзията, че имам връзка с предишния живот. Не искам връзката да е двупосочна, за да не се заблудя, че мога да се върна. Не, връщането не е добра идея... Затова и не пиша обратен адрес. Дано отвориш първо това писмо...