Това кратко писание посвещавам на две кафяви очи.

Свиренето на пиано е нещо красиво. Някой, който свири прекрасно не може да мисли лошо на никого. Гледах пианиста, който свиреше със страст стари песни, които не ми бяха по вкуса, а до него на екрана светеха сцени, които не ми бяха по вкуса... но моят вкус не беше там.

Билярдът е една забавна игра. Но пиенето на безалкохолни не е по вкуса ми, нито пък двамата до нас са по вкуса ми.

Гневът не е по вкуса ми. Плачът не е по вкуса ми. Болката не е по вкуса ми... нито е гледането в една точка, без да си способен да продължиш напред. Да говоря за това не е по вкуса ми, а всъщност, най-простичко казано, е мръсна и долна работа. Да говоря за себе си... не е по вкуса ми.

Ярост. Да блъскам с всички сили по боксовата круша на безсилието ми. Тя да ме блъска обратно право в сърцето, с удвоена на моята сила. Да крещя не е по мой вкус, така силно да стискам юмруци не е по мой вкус.

Имах чувството, че вървя в сив свят, всяко едно действие около мен ставаше автоматизирано, като от машина. Разговорите на колегите ми. Заблудата. Смеха. Парите, храната, сънят... сиво и машинално. И никой не знаеше, че съм там. Те ми говореха, но никога не се ме виждали... честно казано, никой не ме беше виждал преди ти да ме гледаш толкова дълго, че да обелиш всичките пластове на маските върху лицето ми. Една по една – а аз ти крещях, мразех те, обиждах те, гледах да те нараня... после свалях още един пласт. Крясъци, сълзи... още един пласт. Ярост, мислени удари... остри думи... и още един пласт. Свиващо сърцето ми отчаяние. Тишина. Неспособност да говоря... и след тези мъчения – още един пласт. Търпеливо и упорито ти продължаваше да гледаш, да си там, докато тези твои очи ме приканваха да свалям, да свалям, да свалям... якето, пуловера, потника, дънките, бельото... после си свалих кожата, косата, ноктите... разтворих си ребрата. Оголих всичките си кости. Изпарих костния им мозък и сякаш тогава би трябвало да съм изчезнал. А не когато си говоря с колегите ми или когато живея живота си. Тогава би трябвало да съм изчезнал, точно когато бях нищо... но осъзнах, че всичко са били пластовете маски, натрупани с годините, от много страх и наранявания. Да не бъда откровен ми беше станал навик – беше кожата ми, ноктите, косата, мускулите, вените... част от мен. Свалих всичко това от себе си, застанал право пред кафявите ти очи. Ти ме гледаше ту уплашен, ту наранен, но остана на мястото си...

„Тук съм”.

Днес аз осъзнах, че наистина съм тук. Аз съм тук. Аз съществувам. Благодаря ти, че ме видя.

                                                                                                                                 -Даниел