Самота! Болка! Срам! Грях! Страх! Всички те ме преследват. Доближават се с тихи стъпки, едвам чути. Но аз ги виждам и се опитвам да избягам от тях. Единствената ми надежда се намира в шкафа до леглото. Поглеждам часовника, два през нощта е. Минали са само пет часа, откакто прибягнах до тях - хапчетата, малки и бели... Чувствам ръката си по-голяма, а те са толкова малки. Слагам в дланта си още няколко и ги гълтам. Не взимам вода. Мога и така. Затварям шкафа и отново си лягам. Чакам тези отрицателни емоции да избледнеят, да изчезнат и да се появи онова чувство на екстаз , на радост, на жизненост. Решавам да изляза. Изведнъж изпитах силна нужда да изпия нещо. 

       Взех си бира и си сложих слушалките. Прекалено тихо беше. Исках шум и силна музика, да чуя смях, да придръпа болката от поредното разочарование - а именно, това бях аз. Докато гледах минувачите, ми се прииска да запаля цигара, но не такава обикновена, а онази, която те кара да се смееш. За моя радост имах в джоба на якето.  Извадих я и запалих. Дръпнах и задържах въздуха. Замислих се за живота ми. Боже! Не трябваше. Груба грешка! Явно имах нуждата от още нещо. Нещо по-силно. Не трябва да мисля, трябва да забравя за всички онези неща, които сторих и за онези думи..., които. 
       Когато се опомних, вече я бях изпушил. Запалих още една цигара, този път обикновена, за затапка. Така се наричаше нали? Дръпнах си и легнах на земята. Гледах небето и звездите. Засмях се! Колко бяха малки и някак смешни. Вдигнах лявата си ръка, колко голяма беше тя! С дясната държах запалената си цигара и така заспах, отново върху студената земя, вместо в топлото легло. 

       Започнах да сънувам странни и светещи форми, както и стари болезнени спомени. Спомени свързани с онова минало, в което бях далеч от мръсотията, далеч от дрогата. Тогава бях щастлив, а сега... имам само една огромна дупка в моята душа и в моето сърце. Събудих се! Не се чувствах добре!... Още се чувствах жалък и безпомощен. Добре, че взех със себе си още хапчета, онези малките, които те правеха щастлив. Взех още три.  Усетих ги как влизаха в гърлото ми и се търкаляха по хранопровода. Колко ли трябваше да чакам - минута, две или пък час, два ?  Колкото и да е! Колкото трябваше, щях да почакам. Исках толкова много да забравя и да изтрия спомените от онова минало, от онова лято с теб ! Не можах да преглътна отчаянието, срама, както и страха. 

           Чаках на студа. Даже забелязах, че заваля сняг. Каква ирония. Беше зима, когато те загубих, а сега пак идва този студен сезон. Усещах как хапчетата започват да действат. Вече не усещах студ и се чувствах добре. Но това не ми стигаше. Исках още. Усещах нуждата, че ми трябва още малко, за да стигна до онзи момент на екстаз, на радост. Бръкнах в джоба си отново, но той беше празен. Погледнах часа, вече бе пет сутринта. Добре, че си бях взел телефона и пари. Обадих се на мой ,,приятел”. Ха ха ха приятел с наркотиците. Именно той ме снабдяваше с мъничко и кратко щастие. За моя радост, ме делеше точно час до пликчето. Трябваше да се срещнем на обичайното място. Станах и тръгнах. Пътя го знаех отлично. Можех да го извървя и със затворени очи. След точно един час се видях с него. Извадих парите от джоба си, той ми подаде пликчето и си тръгна. Аз се усмихнах. Знаех какво ще последва. Знаех какъв човек съм станал. Осъзнавах, че този бял прах, заедно с хапчетата и цигарата ще ми навредят...., но въпреки това не се спрях. 

        Реших да се прибера. На масата изсипах съдържанието. Извадих една празна кредитна карта и си направих две линии. Две линии ме деляха от свободата. Действах без да се замислям. Седнах на дивана и се загледах в тавана. Не знам колко време съм седял така, но ми се доспа.Знаех, какво ще се случи. Въпреки това затворих очи с надеждата, този отчаян и гаден живот да свърши. 

        Наистина приключи. Край! Един бърз край на един отчаян и жалък живот. Това бе единствения начин да изкупя всички мои грехове и най-вече онзи към теб. Обичам те, мой сладък грях!