Писмото, което не успях да допиша

‘ ... Скъпи деца ...’

          Химикалката увисва над белия лист, неспособна да оформи това, което ми се вътри из главата, във формата на буквички ...

          Завърших, започнах работа и когато се върнех в къщи лягах на леглото, покривах се с вестник и се унасях в сън. Родителите ми си зашушукаха загрижено, след което съвсем ‘случайно’ срещнах жена си на улицата. Животът стана цветен. Родиха ни се син и дъщеря и във всеобщата еуфория те порастнаха и ... всичко се повтори.

          Животът беше прекрасен. Семейство, деца, ежедневни радости и проблеми, позабравих родителите си. ‘От където е жената, от там е и родата’ – жестока и неотменима реалност. Баща ми мълчеше, а майка ми всякак се стараеше да поддържа връзка с мене и внуците си.

          Веднъж синът се появи с ярко жълта коса и обеца на ухото. Нищо не му казах, а жената ужасена започна да споменава за някакви си ‘нормални’ хора. След няколко дни той се появи да ми помага във фирмата и един клиент страшно си го хареса ... след което всичките скандални придобивки изчезнаха.

          Точно тогава закачих един плик с магнитче на вратата на хладилника и поради безсмислието от разговорна реч започнах да пиша това писмо ...

‘ .. .Скъпи деца ... ‘

и ... достигайки до следващата буква, се замислях толкова дълбоко, че накрая пъхах листчето в плика .. до следващия път.

          Помня, че баща ми продължаваше да мълчи, а аз започнах да получавам по пощата писма от мама.

          След известно време дъщерята си обръсна половината глава с огромна опашка от другата ... дворното ни селско куче, колкото и умно беше, захапа сина по крака, просто за да му каже, че не му се играе по неговия начин, .. болница, шиене ... пукната глава ... бой със съученици .. нищо ненормално.

          После се отвори възможност да заминем надалече. Синът от начало беше много ентусиазиран и ми обясняваше, че има три гордости – имал си интернет страничка, момиче и живеел в чужбина  ... ама после посумтя, повъртя и рече, че си имал приятелка и се върна сам в къщи. Казах му, че единственото с което може да се гордее е страничката, всичко друго не е негова заслуга.

          Преместих плика върху новия хладилник и често имах поводи и желание да го допиша. Телефони, мейли, скайп – всичко беше под ръка, но всъщност беше безполезно, това, което имах да кажа мога да го напиша само в писмо.

          Е, оженихме ги, установиха се в старото ни обиталище след като ремонтирахме всичко. ... И – моята история започна да се повтаря – младото семейство бяха луди планинари и ... както ми заявиха, били оборудвали апартамента за себе си и въобще не искали да приемат гости, включително и нас. Имах смътното предположение, че насред стаите бяха опънали палатки. И пак – ‘жената и родата’ , единствената ни информация идваше във вид на снимки на сноубордове, ски и планински колела. Даже кумовете им подариха на всяка една от внучките ни по миниатюрен сноуборд, още на изхода на родилното.

          Бях забравил родителите си, баща ми упорито мълчеше, а с майка ми се чувахме по веднъж на седмица по телефона. Едно лято ги посетихме и мене ме загложди този факт, та попитах баща ми как мога да поправя грешката си – след известно мълчание получих отговор – ‘Никак’.

          После дъщерята каза, че не й се седи с нас, та се премести в една имперска столица, завърши си квалификацията и започна работа. От начало бяха скайп приказка след приказка, после темата се измени от еуфория към оплаквания, аз спрях да се обаждам и жената поемаше комуникацията.

          Започнах да посягам по често към недописаното писмо, което ми се струваше, че ми дава някакъв шанс да се вмеся родителски ... Безполезно.

          Синът упорито не се обаждаше, а дъщерята беше бясна. От страни, волно или неволно, слушах интернет диалозите ... тя знаела всичко и не й трябвало акъл, правеше ни на пет стотинки и чак след половин час омекваше. Имала програма да обиколи света, да построи небостъргач, да си вземе котка ... очевидно беше наплашила всички около себе си.

          Положението общо взето е стабилно – дечицата си бяха влезли в своя свят, не търпяха съвети, единствено жената започна да не спи нощем и постоянно мислеше и преливаше от пусто в празно. Моята роля беше да поддържам относителното спокойствие и понякога в драстични моменти си позволявах да се вмесвам ... естествено бивах нахокан от всички, но ми се струва, че това помагаше.

          И ето – седя пред ненаписаното писмо ...  иска ми се да им обясня, че трябва да си махнат капаците от очите, да премислят до дъно ценностите в живота, да излязат от наркоманията на ежедневието, да погледнат отстрани себе си, околните, да разберат накъде всъщност са тръгнали, да намерят основният си проблем, който не го забелязват ... или не искат да го забележат, да се вземат в ръце, да се насилят да започнат малко по малко да променят вредния си стереотип ... дори започвайки с изхвърлянето на бонбоните и всички сладки работи ... защото те са в основата на липсата на тонус и оправданието ...’Ами такава съм си кикимора’ ...

‘ ... Скъпи деца ...’

Писмото ми до вас е все още там, на хладилника, ‘ до поискване’  ..

Няма да го изпращам, защото съм сигурен, че ще дойдете и ще си го получите

ЛИЧНО