Продължение от  http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=195608

На следващата сутрин Бьорн се събуди в средата на леглото от цветя с пресъхнала уста и схванато от лежане тяло. Беше сънувал нещо мрачно и злокобно както винаги. Първата му мисъл бе за странника, който бе видял вчера, и за думите му. Извади сушено месо от торбата си и го загриза, а пред това време обмисляше какво да направи.

Можеше да пренебрегне случилото се, сякаш никога нищо не е било. Ала какъв живот го очакваше? Щеше да е както сега, изпълнен само с горчивина и угризения. А дали тази прорицателка можеше да му каже дали Ингрид му е простила? Струваше ли си да опита? "Не се страхувам от нищо," бе казал той, "защото нямам какво да губя." Страх ли го беше да навлезе в Бларк Морк? Не. Наистина ли, помисли си той.

Не се страхуваше от нищо и щеше да го докаже сам на себе си. Пред него стоеше дилемата да се впусне в нещо ново и неизвестно, окрилен от някаква неопределена надежда, или да продължи живота си както до сега, в горчивина, вина и безнадежност. Бьорн се изправи на крака и прибра остатъка от храната в торбата си. Вече беше решил.

Бьорн лесно хвана посоката към Бларк Морк. Движеше се на запад и за известно време следваше утъпкания път. Когато той се превърна в коларска пътека, той знаеше, че е близо. Огледа се. Беше изправен пред гора с много високи дървета, които се сгъстяваха навътре. Стисна торбата с храната в лявата си ръка, а в дясната - вярното копие. Това му вдъхна увереност. Щеше да я намери тази прорицателка и да я разпита.

Воинът дори си тананикаше, когато навлезе в горските дебри. Понякога се обаждаше някоя пойна птичка или прошумоляваше гущер и той вървеше уверено напред. С времето обаче мъничката пътечка съвсем се изгуби и Бьорн се озова в гора, която ставаше все по-тъмна и по-тъмна. И през ум не му минаваше да се откаже и да върне и само напредваше без да дава воля на страховете си. Скоро стана съвсем тихо. Стъпките му в шумата бяха единственият звук, който се чуваше наоколо. Той се поколеба: накъде ли вървеше? Не отиваше ли към гибелта си?

Гората стана съвсем тъмна и много страшна. Бе сякаш попаднал в някакъв подземен проход и нямаше дори лъч светлина. Трудно можеше да се ориентира и скоро започна да си проправя път пипнешком, като разчиташе повече на интуицията си, отколкото на очите си, които сега не виждаха нищо.

"Мечка страх, мен не страх,"  каза си мъжът и продължи.

Стана още по-тъмно. Бьорн вдигна ръката си пред очите си, но дори нея не виждаше. Сигурно това е усещането да си в блато 20 стъпки под повърхността, помисли си той. Въздухът бе тежък, влажен и гаден, сякаш се лепеше по тялото му. Воинът нададе вик: той отекна глухо в тъмнината и заглъхна.

Беше съвсем сам в тъмнина, която за сетивата му граничеше със слепота. Как да постъпи? Можеше само да се движи напред и да се опита да потисне паниката, която се надигаше в сърцето му. Сега разбра защо наричаха мястото Бларк Морк; едва ли имаше по земята по-злокобна и смразяваща гора. Крачка напред, още една, още една… трябваше да излезе оттам.

Почвата под краката му поддаде и той се сгромоляса в тишината с едничък вик "Ингрииииииииииид".

Знаеше, че е отворил очи, защото почувства клепачите си да мърдат, а не защото виждаше каквото и да било. Опипа земята под себе си: беше влажна, лепкава почва. Копието му лежеше паднало до торбата с храната. Той го взе в ръце и допирът с оръжието го накара да се чувства толкова по-спокоен. Ала все пак паника го обливаше. Това ли бе краят му? Така ли щеше да свърши Воинът Бьорн? Сам, на никого немил, недраг, без дом, на дъното на някаква яма, загинал не като герой в битка на бойното поле, а от глад и жажда? Не, трябваше да има начин…

Тогава той чу гласа.

Звукът бе пронизителен, като писък, като жена, която умира в агонията си. Той плачеше, стенеше, молеше се, но какво казваше, Бьорн не можеше да разбере. Ако тъмната гора и тишината му се бяха сторили злокобни, то това го накара да потрепери от истински ужас. Умираше ли жената? Болна ли беше, ранена? И тя ли беше в клопката на Бларк Морк като него? Ако някой не ù помогнеше, щеше ли да се справи? Щеше ли да загине и тя като него?

Бьорн се вдигна на крака - ах, как го болеше дясното коляно от удара! Може би имаше навехната кост. Ала там някой се нуждаеше от помощта му, както и той се нуждаеше от своята собствена. Нямаше на кого да разчита. Имаше единствено и само себе си, а жената, която не преставаше да стене, можеше да се надява само на него. Воплите ù не преставаха и това му даде криле. С трескаво напрежение започна да опипва стените на малкия си затвор. Поне от това разбра, че наистина бе под земното ниво, че е сигурно в яма между дърветата. Ужасният звук се чуваше все така силно и от него косите му настръхваха. Трябваше, трябваше да се измъкне и да види коя е жената!

Воден от гласа и от инстинкта си, в пълна тъмнина, без никаква надежда в сърцето, Бьорн най-сетне откри извора на спасението си. В пълната безизходица той сграбчи един корен и го стисна като удавник за сламка. Можеше да се опита да се изкачи по него! А воплите не секваха и не секваха…

Беше много мъчно и мишниците му се напрягаха от усилието. Колко време му отне да стигне повърхността, това не знаеше, ала му се стори векове. Когато веднъж се изправи ранен срещу петима врагове и си мислеше, че краят му идва, нито когато го ухапа змия, не бе изпитвал такъв неконтролируем, див ужас, както в ямата в непрогледната тъмница. Ала и това свърши; той метна копието отвън, повдигна се на ръце и успя да се изкатери извън дупката.

Насочи се към източника на звука, блъскаше се в дънерите, ала нехаеше: беше близо и го знаеше. Дърветата постепенно започнаха да придобиват очертания и когато Бьорн излезе напред, той най-сетне видя жената, която стенеше.

Беше облечена в бяла риза и лежеше на земята, дългата ù руса коса, разпиляна около главата ù, а ръцете ù бяха притиснати към гърдите. Виждаше се голямо червено петно изпод дланите ù. Тя стенеше от болка като смъртно ранена. Защо това му напомни на Индрид? Жената не приличаше на нея. Искаше му се да се притича на помощ и да направи за нея това, което за любимата си не бе успял.

Затича се и излезе на полянката, която водеше до нея.

Между двамата зееше пропаст.

Сега от намаленото разстояние можеше да види онова, което преди бе прикрито от тревата. Не беше просто дупка в земята; беше си истинска бездна. Бьорн се приближи внимателно и огледа. Наляво и надясно не се виждаше нищо друго; нямаше нито мост, нито просека, нищо. Другият край бе отдалечен на поне четиридесет стъпки: и боговете да му помагаха, пак нямаше да успее я прескочи. Ритна в нея едно камъче, после още едно; друг звук, освен воплите на жената, не се чуваха.

Той я погледна и потръпна. Да, ризата ù наистина изглеждаше обагрена с кръв. О, Ингрид… как да помогне на ранената? Обърна се към гората. Бларк Морк тъмнееше непрогледен зад него; нямаше връщане назад. Ако не измислеше нещо бързо, и той, и жената настина щяха да загинат. Щеше да остане погребан в това ужасяващо място, без да е свършил нищо значително през живота си, освен убийството на невинната си жена, забравен от всички. Щеше да умре бавно и мъчително, а после богиня Хел щеше да го отнесе в безрадостното си подземно царство. Ранената сигурно щеше да е следваща.

Обзе го нова вълна на отчаяние и безизходица. На ум прокле онзи непознат, задето го бе обезпокоил в онзи ден да му дава напразна надежда. Бьорн бе сам мъж. Какво можеше да направи, за да победи демоните, които го използваха за свое забавление?

"Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си."

Думите на странника пронизаха съзнанието му. Раздвижи ли се жената, махна ли му за миг да се приближи? Или така му се стори? Наистина нямаше нищо за губене сега. Можеше да погуби само себе си. Така или иначе душата му бе погубена от деня на смъртта на Ингрид. Ала сега не бе време да мисли за това. Сега някой се нуждаеше от него и той щеше да повярва в себе си.

Бьорн затъкна копието си с ремъка и затвори очи. Крачка напред. Крачка напред. Още една крачка. Той - щеше - да стигне до жената и да секне воплите ù. Той пристъпи още със силно стиснати очи и повярва, че ще стигне до нея. Още една крачка. Ала Бьорн не падаше! Стъпваше на солидна земя там, където трябваше да има само въздух. Да, той щеше да успее. Изпита огромно изкушение да отвори очи и да провери, ала го преодоля и си повтори, че напредва, че ще стигне, че ще победи трудностите. И, о, да, гласът на жената идваше от все по-близко, по-близко… да! Но… вопли ли бяха това? Стенанието започна да прилича на песен. Как можеше да бъде сигурен? Бьорн продължаваше още и още без да отвори очи. Усети нещо топло на кожата си. Можеше ли да е слънце? Жената все още се чуваше, но Бьорн сега вече бе сигурен, че е песен, а не плач и вопли. Изумен и объркан, той отвори очи.

Първото нещо, което стори, бе да погледне към краката си. Не, не беше въздух, а сочна зелена трева и черна почва личеше под нея! Бьорн вдигна глава и погледна към жената, която сега пееше нещо весело.

Видя я в двора на малка къща; премиташе двора с дълга сламена метла. Край нея се въртеше малко момченце, едва няколкогодишно по негова преценка. Бьорн се приближи и я огледа с широко отворени очи. Жената носеше бяла риза, тъмна фуста и престилка; беше млада, на най-много 25 години, с руса коса до кръста и изглеждаше много красива. Какво ли правеше тук? А къде ли се намираха?

"Добър ден!" поздрави той. Жената спря да премита и се изправи. Усмихна му се приветливо. "Търся прорицателката от Бларк Морк."

"Аз съм," рече тя.

Бьорн я изгледа с очевидно недоверие. Той си представяше, че ще види побеляла старица с набръчкано от старостта лице, обградена от мистична обстановка. Със сигурност не бе очаквал млада, нежна жена, с бяла като мляко кожа, с дете, живееща в скромна къщичка насред гората.

"Друго мислеше, че ще намериш, а?" поклати глава жената с кротка усмивка. "Досега не се ли научи да се доверяваш на сърцето си, а не на очите си?"

Бьорн най-сетне се сепна и се огледа. Намираше се на зелена поляна, а лекият полъх идваше от рехавия гъсталак вдясно. Обърна се назад, откъдето бе дошъл; там, където преди зееше бездна, сега се виждаше широк мост над река, а зад него се чернееше гора. Той мигна на парцали и разбра. Всичко бе маскирано с илюзия за онзи, които се намираше от другата страна. Бе прекосил мост, който не виждаше с очите си. Бьорн прехапа устна.

"Аз съм Гудрун," представи се жената и изтри ръце в престилката си. "Защо не влезеш? Имам меденки, а съм чувала, че мечките обичат."

Тя се усмихна широко и го подкани към къщата с жест. Ако бе имал някакви съмнения относно идентичността на жената, те се изпариха и се заместиха от неясно смущение. Когато влязоха, тя го подкани да седне на масата и сложи пред него купа меденки. Toй си взе една и поблагодари с кимване на глава.

"Е," попита накрая Гудрун, "какво мога да направя за теб?"

"Нали си прорицателка. Нима не знаеш?"

"Може и да се досещам. А може и да искам да го чуя от теб самия. Трудно е ли е?"

Бьорн я загледа. Косата ù се стелеше на прекрасни златисти вълни до кръста, а шията ù имаше цвета на пресен сняг. На лицето ù бе изписана приветлива усмивка, която много я разхубавяваше. Oчите ù му напомняха на два бездънни сини кладенеца с весели точици топаз в тях. Под тънката ù риза прозираха две добре оформени облички гърди. Той преглътна. Гудрун бе много красива и за пръв път от десет години до сега Бьорн се прочувства привлечен от жена.

"Никога не е лесно," сви рамене той.

"Тъй е. Но ако битката е лесна, победата не е така славна." Бьорн кимна. "Е?"

"Казаха ми, че можеш да ми дадеш съвет." Тя слушаше внимателно. "Преди десет години в пристъп на луда ревност убих любимата си и неродения ни син…" -  болеше го да изрече тия думи, но Гудрун излъчваше странно спокойствие и вдъхваше доверие както никой друг.

"Нормално е да чувстваш вина, при това голяма," отвърна тя. "Но аз виждам, че ти съжаляваш и това е добро."

"Хммм?" изломоти той с пълна уста. Меденките бяха чудесни.

"Ето как виждам аз нещата," рече Гудрун. "Любимата ти е загинала от твоята ръка и ти осъзнаваш, че стореното е било голяма грешка. На пръсти се броят смелчаците, дошли чак до тук да търсят отговор на въпросите си. Е, за съжаление аз нямам силата да върна времето назад."

"Няма ли начин да я върна от там, където е тя сега?" - попита той тихо.

Гудрун поклати глава бавно. "Не. Боговете не могат да правят изключения, инак всички щяха да молят за своите близки. Тя вече е при Фрея. Мъртва е и това не можеш да промениш. Ала друго все можеш да сториш." Той я погледна изпитателно. "Нима всеки ден не си мислиш дали тя би ти простила?"

Бьорн кимна много бавно в знак на съгласие.

"Какво ти каза преди да умре?"

Гърлото на бившия ловец бе сухо като пясък. "Че ме обича," рече той едва чуто.

"А знаеш ли защо ти е казала точно това?" - попита го Гудрун. Бьорн отново поклати глава мълчаливо. "Защото е имало нещо в теб, ловецо, което я  е накарало да се влюби в теб."

Погледът му срещна нейния и Бьорн го полази тръпка. Тя можеше да има осанка на млада жена, но очите ù бяха като два бездънни кладенеца на знанието и проникновеността.

Гудрун сама взе една меденка и я захапа. "Хубави са, нали?" кимна тя и продължи. "Ти си извършил престъпление, боецо, и не можеш да го промениш. Аз съм сигурна, че ако любимата ти беше жива, щеше да ти прости. Нещо повече, мисля, че последните ù думи да били точно това. Да простиш другиму за неволно стореното е лесно; ала да простиш на себе си?"

Бьорн нямаше отговор и само се взираше в меденките.

"Тя е добре сега," каза Гудрун. "На нея повече не можеш да помогнеш, но можеш да помогнеш на други."

Той вдигна и двете си вежди.

"Не си тук, защото си измъчван от вина, ловецо. Тук си или за да посрещнеш смъртта, или да намериш изкупление." Очите ù се взряха в него и сякаш пробиваха дупки до самото му същество. "Любимата и сина си от гроба не можеш да върнеш, но можеш да помогнеш на много други жени и деца да не споделят същата съдба."

"Как да сторя това?"

"На няколко дни път от тук има едно село. Хората в него гладуват и ако не се намери храна, ще умрат."

Бьорн се намръщи. "Аз съм воин, а не земеделец!" възрази той разпалено.

Гудрун стана, взе някакъв зеленчук в полата си и започна да го бели. "Какво знаеш за бог Один?" попита тя.

"Че е върховен бог. Че е баща на Тор и съпруг на Фрея. Че е бог на войната."

"И на какво още?"

"На мъдростта."   

"Така е. А мислил ли си защо е така? Ако Один бе само един убиец без да има мъдро и справедливо сърце, щеше ли да е върховен бог, щеше ли да е повече от свирен звяр?

"Помисли, че в това може да има известна алегория, боецо. Ти доказа силата и куража си. Нека видим сега и мъдростта. Великите мъже имат мощта да побеждават враговете на бойното поле, да разрушават, но само най-великите знаят и да градят." Тя започна да реже зеленчука с много бързи, коси движения. "Лесно е да отнемеш живот, а трудно е да дадеш. Вината те измъчва, ала колкото далеч би отишъл, за да я изкупиш?"

"Не знам," отвърна той, въпреки че знаеше, че Гудрун не очаква от него отговор.

"Изборът е твой," отвърна тя и се наведе към него. "Ти дойде при мен за съвет, каза ми, и аз ти го дадох. Дали ще го послушаш, зависи само и единствено от това колко е силно желанието да получиш прошката на убитата си любима и своята собствена." Жената го погледна в очите и отново го побиха тръпки от дълбочината в тях. "Това вече нито аз, нито боговете можем да ти кажем. Само твоето сърце може да го направи."

Гудрун остави зеленчука на масата.

"Става вече късно. Можеш да пренощуваш тук, ако желаеш. Утре ще ти кажа как да намериш селото. Имаш време да мислиш до тогава."

Той с радост прие.