Продължение от http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=195734

На другата сутрин Гудрун го изпрати и както бе обещала, му разказа как да стигне до бедстващото село. Бьорн се улови, че слуша думите ù много внимателно, а когато тя му подаде една кърпичка със завити в нея меденки, ù благодари от все сърце, сбогува се и пое по пътя си. Искаше му се да остане още малко при красивата прорицателка, но сега го чакаше предизвикателство: една част от него негодуваше за неприсъщата задача, но другата се вълнуваше искрено.

Отне му почти седмица да стигне до селото; поне това мина без премеждия като онези в Бларк Морк. По пътя забеляза, че тучната трева от гората намаляваше и след като премина и билото на планината, съвсем изчезна. Вече му стана ясно защо хората гладуват по думите на Гудрун: имаше страшна суша по тия места.

На седмия ден Бьорн видя селото и се запъти към него. Още в далечината можеше да различи схлупени, бедни колиби и суха, напукана от слънцето почва. Много рядко се виждаше някое обрулено, безплодно дърво или изгоряла от жегата трева. Когато навлезе в селото, той знаеше какво щеше да види.

Улицата представляваше една проста прашна пътека, край която бяха наредени колибите. Щом видяха, че някой нов се задава по пътя, хората заизлизаха навън да го посрещнат. Бьорн се ужаси от това, което завари. Сухи като скелети селяни и жени се взираха в него; някои от децата бяха твърде немощни, за да се държат на крака и да играят.

Те не просто гладуваха, а измираха от глад.

"Стой! Кой си ти?" викна му някой. Той се обърна и спря. Беше младо момиче на не повече от 16 с руса коса на плитка и изпито лице. Останалите се затълпиха около него.

"Бьорн ми е името," представи се той след като ги поздрави. "Виждам, че гладувате. Защо е така? Не ви ли дават дъжд боговете?"

Всеки започна да обяснява и нищо не се разбираше. Накрая Бьорн се обърна към момичето, което го бе заговорило първо.

"Тъжна история е," обясни тя. "Тази година първо имаше порои и наводнения; после дойде сушата. Всичко изсъхна, всеки стрък трева и всяко дърво. Ние се прехранваме и с лов на дивеч, но скоро и животните погинаха заедно с храната си. Няма какво да се яде; за да намерим нещо, трябва да търсим на север в продължение на дни. Ако Урсула не отвори хамбарите си, ще измрем."

Бьорн я спря. "Урсула?"

Селяните закимаха в хор.

"Само тя има храна в хамбарите си, но не дава на никого. Онези, дето слугуват в къщата ù, получават по малко, колкото да се изхранят, но за останалите няма друго спасение."

"Урсула е вдовицата на най-богатия мъж в селото." Това го каза един възрастен селянин с плешива глава. "Чужденка е и няма капка милост дори за децата. Тя крие някъде ключа за хамбарите, иначе отдавна да сме ги разбили."

Бьорн кимна. Гладът беше страшно нещо: от човека правеше звяр, а от селянина - крадец. Не можеше да вини хората за настроенията им. Е, явно Гудрун искаше от него да намери начин да склони тази Урсула.

"Помогни ни!" примолиха се селяните. "Молим те! Ако Урсула не омекне, децата ни ще измрат от глад."

'Молим те' се чуваше от всички страни. Бьорн отново огледа лицата на хората. Те до един носеха белези на изтощение и трагедия; колко ли отчаяни бяха, за да молят за спасението си един напълно непознат? Очите на децата се взираха в него с надежда и очакване.

Той осъзна, че е готов да даде всичко от себе си, за да им помогне. "Къде живее тази Урсула?" попита той решително.

"В другия край на селото, в най-голямата къща."

"Аз ще те заведа," предложи русокосата девойка. Останалите мълчаливо тръгнаха след тях. "Аз съм Грета."

"Що за човек е Урсула, Грета?" попита Бьорн.

Грета направи кисела физиономия. "Ужасна е! Мъжът ù Валдемар бе много благ, но умря преди две години. Беше много по-възрастен от нея и много я глезеше, все ù угаждаше, а тя се държеше с нас студено и надменно. Тя дори не е от селото! Защо просто не се върне там, откъдето е дошла!" Тя въздъхна дълбоко. В очите ù се четеше омраза към чужденката.

Те спряха. Намираха се пред висока каменна къща с голяма градина; изглеждаше като палат в сравнение с бедните колиби на селяните.

"Тук живее Урсула," рече Грета и се изплю на пътя, сетне се обърна към Бьорн. "Не знам дали боговете са те изпратили в отговор на молитвите ни, но дано са на твоя страна. В теб ни е единствената надежда."

Бьорн отново погледна в гладните ù очи, кимна и се приближи. Почука на вратата и зачака. Отвътре се чуха стъпки и някой отвори. Беше едно хубавко стройно момиче с прилежно сплетена на плитка руса коса. "Няма храна за теб," каза тя машинално и понечи да затвори, когато видя, че срещу нея стои непознат.

"Искам да говоря с господарката ти," рече Бьорн. Когато беше ловец, се срамуваше от мечешката си външност, но сега я използваше, за да вдъхва страхопочитание, когато му бе нужно. Това явно подейства на момичето, защото тя кимна, затвори вратата и се върна след минута.

"Можеш да влезеш," рече тя тихо и сведе поглед към земята. Бьорн реши, че е изплашена по някаква причина, но смело пристъпи вътре.

В много стединги и села бе оставал Бьорн, в много къщи бе нощувал, но за пръв път виждаше толкова добре спрегнат и чист дом. Колкото и да се взираше, не можеше да забележи и прашинка или петънце. Момичето въведе в една вътрешна стая и той пристъпи вътре.

Не бе имал време да си представя Урсула, но със сигурно не би си я представил така. Намери я облакътена до прозореца, загледана в залеза. Беше облечена в прекрасно извезана ленена риза, а косите ù се стелеха като водопад от течен огън до кръста ù. Бьорн никога не бе виждал такава наситеночервена коса. Когато Урсула се обърна, в него се взряха две големи черни като нощта очи; те силно контастираха на бледата ù нежна кожа. Около дългата ù шия имаше тежък наниз с пурпурен камък в средата, а високо на ръката си жената носеше гривна от масивно злато. Жена беше силна дума, защото имаше вид на двайсетиняколкогодишно момиче. Бьорн не можеше да я нарече точно красива, но около Урсула витаеше някаква загадъчна, по-скоро призрачна хубост.

"А, гости в селото!" плясна тя с ръце. Бьорн не можеше да повярва, че такъв приятен, мелодичен глас може да дойде от толкова безчувствена и жестока жена. "Какво желаеш от мен?"

"Нахрани гладните деца!" викна ù той.

"Така ли? И защо ми е на мен да го правя?" на лицето ù разцъфна подигравателна усмивка. "Моите хамбари са пълни, а техните - не. Това не е мой проблем."

"Нахрани гладните деца!" повтори той гневно.

Урсула тропна с крак и стана. "Ти се намираш в моя дом!" рече тя с леден, равен, кадифяномек глас. "Как си позволяваш това? Дори не благоволи да се представиш, а идваш тук и се разпореждаш като господар!"

Бьорн млъкна. Урсула може да беше студена и жестока, ала беше в правото си. Не, нямаше да я склони със заплахи и заповеди. Трябваше да има и друг подход.

"Аз съм Бьорн," рече той меко. "Воин съм."

В тъмните ù очи сякаш проблесна искра на… нещо. Сякаш таен механизъм неочаквано се бе задвижил след думите му.

 "И какво търсиш в това забравено от боговете село, велики боецо Бьорн?" попита Урсула.

Бьорн се замисли дали в думите ù имаше презрение, насмешка или чисто ласкателство, но не можеше да реши със сигурност. Едно обаче знаеше: ако не бяха боговете, едва ли щеше да е тук и да преговаря с коварната жена.

"Минавах от тук," призна той само половината истина. "Видях, че хората гладуват."

"И реши да се направиш на герой и да им помогнеш?" Тя отново плесна с ръце. Бьорн се смути от жестокостта в лъскавите ù черни очи. "Е, щом така си решил, ти предлагам сделка." Той ù кимна да продължи. "Бъди ми роб за една седмица, велики герой Бьорн, и ако си прослужил времето, ще отворя хамбарите си за селяните. Кажи ми, куражът ти само на думи ли е, или приемаш предизвикателството?"

Челюстта на Бьорн увисна. Всичко бе очаквал, но това не. Той бе воин, мъж на честта, а да стане… роб… на една капризна жена за цяла седмица?! За нищо на света! Ала в главата му нахлуха образите на бедните, бедстващи селяни. Бьорн преглътна. Една седмица, но щеше да спази децата на селото.

"Аз съм воин," каза той сухо, но с достойнство. "Не слуга."

"Ти не отговори на въпроса ми. Куражът ти на думи ли е, или приемаш?"

Така поставен въпросът, можеше да има само един отговор.

"Приемам," едва чуто изрече той.

Тъмночервената коса на Урсула сякаш хвърляше огнени искри в очите ù. Бьорн потръпна вътрешно от лошо предчувствие.

"Много добре, меченце," натърти тя на последната дума. "Ще ми служиш точно седем дни от този миг нататък. Не, не, недей да мислиш, че ще те окова във вериги, не. Вратата…" и тя посочи с пръст, "ще е винаги отворена да си тръгнеш. Ала направиш ли го, край на сделката. Няма ли една седмица, няма храна за селяните." Той кимна мрачно. "И така! Докато измисля задача за теб утре, ще ти дам време да поспиш и да отпочинеш. Инге ще ти покаже обора. Ще спиш при воловете."

Урсула плесна три пъти с ръце. Появи се девойката, която му бе отворила вратата. "Инге, заведи великия герой Бьорн в обора и му остави малко суха слама. Доведи ми го утре след закуска. Веднага."

Преди Бьорн да успее да възрази, Инге го хвана за ръка и го поведе навън. Устата му още беше суха от шока, когато прислужницата го въведе в обора и му показа мръсната слама, която щеше да му служи за възглавница.

"Но аз не мога…" започна да възразява той. Инге само го погледна с тъга и поклати глава.

"Всичко зависи от теб," рече тя. "Всичко." С това момичето затвори врата и излезе, а на Бьорн не му ставаше нищо друго, освен да легне в сламата и да се надява, че някак ще изтрае тази седмица.

Призори Инге дойде да го събуди. Бьорн замърмори, защото усещаше тялото си сковано и натъртено от грубата слама, а мирише не по-различно от воловете в обора. Прислужницата му бе взела копието на съхранение докато бе на служба, така че отгоре на всичко се чувстваше самотен и незащитен без оръжието си.

Урсула вече го чакаше в малката стая. Лъчите на изгряващото слънце проблясваха в косата ù с меденочервени отблясъци, цвят в пълен унисон с алената ù престилка. Бьорн си помисли, че тя е като обляна в кръв от глава до пети. Когато той влезе, вдовицата го изгледа и сбърчи нос.

"Едър като скот, силен като скот, мирише на скот. Цял скот влезе в стаята." Тя потупа устни в размисъл с дългия си изящен показалец. "И понеже този скот работи за мен, нека изоре градината ми на мястото на стария вол днес!"

Инге ахна. Лицето на Бьорн стана по-червено и от престилката на Урсула. Тя се подиграваше с него и с воинската му чест! Да оре впрегнат в плуг като домашно животно!

"Не можеш да ми причиниш това," процеди той през зъби.

"Вратата е винаги отворена, велики боецо. Ако условията ми не те задоволяват, няма да те спирам," рече тя с отровна усмивка. "Ще мина да видя как се справяш по-късно. Сега на работа."

С тези думи Урсула плесна три пъти с ръце и излезе. Бьорн прехапа устна и щом остана сам, удари земята с мощния си пестик. Подът потръпна от сблъсъка. Инге подаде глава и погледна уплашено; Бьорн само въздъхна и я последва навън към градината.

Последната не беше много голяма и един вол можеше да я изоре за половин ден, ала сам човек впрегнат като скот? Идеше му да се върне при ужасната жена и да я удуши; ако знаеше къде е ключа, щеше да го направи и с чиста съвест.

Плугът вече го чакаше там и той впрегна цялата сила на волята си, за да се напъха в него и да разоре почвата. Гневът му към него го тласкаше и той ореше ли, ореше, воден от образа на омразната Урсула и от желанието си да я накара да си плати. Колко време мина така, той не усети, а се сепна едва когато чу звънлив смях и глас, който вече ненавиждаше.

"Давай все така, велики храбрецо. Съвсем като вол!"

Бьорн се засили да каже нещо убийствено, но Урсула вече бе изчезнала.

---

Ако Бьорн бе решил, че първият ден му е донесъл унижения, които мъжката гордост на можеше да преглътне, то на следващия го чакаше още по-тежко изпитание. Рано сутрин Урсула го повика, накара го да се изкъпе и да я чака на двора.

По усмивката ù той позна, че ще му трябва сила на волята да издържи. Тя дойде при него и му остави две ленени ризи. Твърде обикновено изглеждаха, за да са нейни, тъй като Урсула носеше само богато извезани дрехи, но чиито и да бяха, тя му ги остави и каза: "Искам да лъснат от белота."

Той я изгледа втрещено. "Искаш да ги пера?" попита я той с треперещ от неверие глас. Тя кимна. "Това е женска работа!"

"Сега е твоя," отсече тя. "Свърши я бързо," добави и се махна бързо.

Бьорн погледна ризите, сетне към ръцете си. Той имаше мечешки лапи, силни мищци на воин, а не деликатни женски ръце за пране на фини ризи. Една глупава млада фуста се подиграваше с достойнството му, на каква цена? Никой нямаше правото да го прави. Той беше Бьорн, воинът, а го правеха на посмешище. Щеше да сложи край на това сега и завинаги.

Той остави ведрото с ризите и се запъти към вратата. Крачка и още една крачка напред и щеше да е свободен, да се махне от ужасното село и да го остави зад гърба си. Никога повече нямаше да види Урсула.

Но тогава всички щяха да умрат от глад, а вината щеше да я носи само той, отново и отново. Спря се. Можеше ли да остави селяните, които бяха вложили цялата си надежда в него? Щеше ли да се чувства отново герой като преди, истински мъж, ако ги оставеше на произвола на Урсула?

Той въздъхна и знаеше отговора. Имаше отговорност към тези хора, които до преди дни му бяха били напълно чужди. Този път не се биеше на страната на някое племе, нито проливаше кръв на бойното поле. Тази битка бе на сила на волята и той щеше да я спечели, а Урсула щеше да я загуби.

(следва продължение)