ПЛАЧЪТ НА СЛЪНЦЕТО 

Събуди се. 

Слънцето му се усмихна игриво през прозореца, подканяйки го да се раздвижи. То се надяваше, че той ще е поредния, който ще разнообрази с приятните си изживявания работния му ден. Та нали даряваше всички със своите светлина и топлина… Нека някак от благодарност да задържат усмивката му! 

Той обаче не помръдна и сякаш инатливо си се излежаваше. Той дори, сякаш не се зарадва на слънчевата усмивка! Нима не я забелязваше? Едва сега слънцето видя, че нераздвижилия се не е сам, а в стаята, в едно кресло се беше отпуснала възрастна жена. Сякаш усетила мислите му, тя стана и едва движейки се отиде до неподвижния. Милваше го по лицето и му говореше тихо и нежно. 

В този миг слънцето разбра истината! Мъжът просто не можеше да се движи! Надвесена над него стоеше старата му майка, която с думи се опитваше да го окуражи и да го накара да се усмихне, но насълзените очи изразяваха болката по страдащото й дете. Той й се усмихваше успокоително, за да не я натъжава още повече, а очите му… Очите му търсеха спасение. 

Не се радваше на утрото и на слънчевата усмивка. Не очакваше деня зареден с мечти, планове и очаквания. Това щеше да е просто поредния ден в неподвижност и самота, макар и заобиколен от майчината обич. 

Усмивката изчезна от лицето на слънцето. То всеки ден виждаше нещастието на хората, но с надеждата, че следващия ден ще е различно, изгряваше усмихнато, дарявайки земята с живителните си светлина и топлина… 

Осъзнало, че и този ден ще е като другите, слънцето се скри зад облаците и заплака… 

Заваля дъжд…